Лизи бръкна в джоба на панталона си сигурно за стотен път през последния час и стисна бележката. Не й трябваше да я поглежда. Прецизният му почерк бе пред очите й.
„Трябва да вървя. Съжалявам.“
Стомахът й бе свит на топка. Тревожеше се какво Велахе ще му стори. Тревожеше се и какво той ще направи на Сянката. Тревожеше се, че нещо ще се случи и никога нямаше да го види отново. Беше й казал, че тя е научила за тях. Би ли му забранила да я вижда? Или щеше да предпочете да ги измъчва бавно, оставяйки ги да се страхуват какво ще се случи?
Елизабет се молеше единствено да не й го отнеме. Стига той да беше жив, всичко останало беше поправимо. Само трябваше да приключи с всичко възможно най-бързо. Затова, когато днес Иснани им бе съобщила, че избират жрици, които да танцуват пред а‘азвамa, семейството му и Велахе на Лунният фестивал, тя бе първата, която пожела да участва. Но не беше единствената. Имаше само десет места и твърде много Сенки, които искаха да получат обещаният от благодетелката ...