– Лин, какво става там? – попита напрегнато Хирса през кристала.
Единият мъж внимателно бутна решетката. Тя се отвори със скърцане, а той оголи кафяви зъби в дива усмивка. Преди дори кракът му да прекрачи отвън, покрай Елизабет профуча въздушна струя, която го блъсна назад и го залепи за гърба на клетката с трясък. Чарли. Мошеникът шепнеше нещо, но каквото и заклинание да готвеше, за да задържи другите двама в клетките им, те нямаха намерение да го дочакат. Изскочиха навън и единият се затича право към Лизи с рев.
– Лин! – извика Хирса.
– Просто ела! – викна му тя.
Натъпка кристала в джоба си, като в същото време наля атма в иглата и замахна, преди трансформацията да е завършила. Върха на сабята се заби право в сърцето на мъжа. Лицето му се сгърчи от болка, но беше ясно, че ударът няма да го спре, макар и за момента сякаш болката да го бе парализирала.
Лизи пристъпи напред. Сабята потъна по-дълбоко, излизайки от другата страна, а острието от кръв, което се оформи в ръката й, потъна във врата му. С едно рязко движение Елизабет го издърпа, срязвайки жили, вени и кост. Кръв оплиска лицето й, а главата на мъжа клюмна на една страна без почти нищо освен кожа, което да я държи изправена.
Всеки друг щеше да е мъртъв отдавна. Но това… нещо впи подивели очи в нея и издаде съскащ звук, от който балончета разпенена кръв излязоха от устата му, а други се образуваха в зейналите вътрешности на гърлото му, дори докато пред очите й плътта му започна да се събира и оздравява.
Лизи изруга и замахна отново с червеното си острие, за да довърши обезглавяването. По-бързо, отколкото трябваше да е възможно, мъжът я сграбчи за китката и я изви. Чу се изпукване. Болката се стрелна нагоре по ръката й и тя стисна зъби. С другата си ръка завъртя сабята наляво и надясно, като същевременно накара острието да се забие в окото на мъжа. Това се оказа достатъчно, за да го накара да я пусне и тя побърза да отскочи назад.
Единственото, което бе успяла да постигне, бе да се остави да й счупят ръката. Междувременно мъжът изправи главата си и я наклони насам-натам, сякаш искаше да изпука врата си, за да се отърве от леко схващане. Раната в сърцето му още сълзеше кръв, но и и тя щеше да се затвори до секунди.
Как, нечистите да го вземат, се убиваха тези неща?
Острата миризма на озон, която изведнъж изпълни дробовете й, бе единственото й предупреждение. В единия миг в подземието бе светло, но в следващия всичко стана бяло. Елизабет не искаше да изпуска мъжа от поглед, но нямаше избор – закри очи. Не можеше да прецени дали си поема трудно дъх от умора, адреналин или от нещо друго, но съвсем скоро намери отговора. Жега опари ръката пред лицето й. Крясък. Грохот.
Когато ушите й спряха да пищят, а ослепителната светлина изчезна, Лизи рискува и отвори очи.
Стената до клетките бе разтопена. Камъкът се стичаше като гъста кал на земята и пушеше, пълнейки помещението със задушлив дим. Само на няколко метра от дупката първият мъж, който Чарли бе задържал, бе покрит от лед, замразен в средата на дебел блок, който размиваше очертанията му. А в средата на подземието, дишайки учестено и с протегната към новият изход ръка, стоеше мошеникът.
Нейният противник липсваше.
Елизабет се протегна със сетивата си. Откри го от другата страна на новия изход, насред ярки точици. Няколко от тях изчезнаха пред вътрешното й зрение.
– Нечистите да го вземат! – изруга и се затича натам, дърпайки Чарли за ръката по пътя. – Складът е там! Той яде фантомите!
– Трикрака котка! – изруга той.
Изпревари я и когато наближиха дупката, издигна въздушен купол, по който разтопеният камък се стичаше със съскане и капеше далеч от тях. В склада беше задимено със същия пушек, който лютеше на очите и гърлото, но само с една дума от Чарли целият прашен облак се разсея. Купчина обгорени плът и кости стоеше върху счупени и също толкова обгорени рафтове и стъкла. Мъжът, с когото мошеникът се бе сражавал.
Нейният противник, от друга страна, тъкмо завираше един от хвърчащите навсякъде фантоми в устата си, но внезапно се преви на две, закашля се и повърна слуз, която се разтвори във въздуха, преди да стигне земята. Чарли вече се готвеше да го задържи или нападне, но трепна по средата на заклинанието си и погледна надолу. Онова, което трябваше да е труп, бе протегнало обелена от кожа и мускули ръка и бе стиснало с костеливи пръсти глезена му.
– Какво, по дяволите, е това? – Чарли се опита да изрита ръката, която учудващо здраво се беше вкопчила в крака му.
Разсейването им бе достатъчно. Нейното същество ги погледна, озъби се и пристъпи към тях, но когато Лизи вдигна сабята си към него, то спря. Притисна длан към все още кървящата рана на гърдите си и след кратко колебание реши, че не иска да се бие и с двамата. Обърна се светкавично и с трясък разби вратата на склада, изскачайки навън. В храма.
В същия момент от подземието зад тях се чу пропукване като от лед, а после нещо тежко се разби на земята.
Чарли и Елизабет се спогледаха. Дори неговата магия не бе в състояние да ги убие или дори да ги затвори за дълго. Девойката погледна към сабята си. Но може би нещо бе в състояние.
– Опитвай се да ги задържиш. – каза на Флетчър. Някъде отгоре се чу вик. – Аз ще хвана третия, преди да е убил някого.
– Колко мило. – промърмори Чарли, докато се обръщаше към все по-силно пукащия лед: – Оставяш ме сам с ледения и препечения.
– Оставям те да пробваш на спокойствие и другите състояния между ледено и препечено. Имаш нужда от упражнението. – усмихна му се криво и го тупна по рамото.
Чак като изкачваше стълбите, осъзна, че е ползвала счупената си ръка. Не беше усетила никаква болка. Регенерацията от Сам. Обикновено споменът, че е откъснала парче от душата му, будеше вина у нея, но този път също така се почувства и по-спокойна. По-уверена. Той може и да не беше тук, но част от него беше с нея и отново я пазеше.
Лизи изскочи в коридора и се затича натам, накъдето обонянието й и капките кръв й казваха, че мъжът е тръгнал. До една от колоните видя паднал страж, но колкото и да й се искаше да провери дали е добре, не можеше да спре. Ако съществото стигнеше спалните крила, щеше да има много жертви.
Чу още викове пред себе си, заповеди да се спре на място и други за подкрепление. Елизабет напрегна мускулите си и се затича с всички сили. Един страж беше паднал в основата на стълбището, водещо към горните етажи, а друг държеше кристал, не много по-различен от онзи, с който комуникираше с Хирса.
– Изпратете хора и в склада! – викна им, докато качваше стълбите по две наведнъж. – Мой колега е сам с две от тези неща!
– Какви са? – викна след нея единият страж. Сам щеше да се гордее от липсата на каквато и да е паника в гласа му.
– Не могат да бъдат убити! Опитайте се да ги задържите!
Елизабет ги остави с тази ведра информация. Съществото продължаваше да се изкачва по стълбите, макар и да не беше толкова бърз, колкото досега – можеше да чуе тромавите му, тежки стъпки. Което беше добре, защото и тя започваше да се задъхва.
Стиснала парапета на стълбите, Лизи погледна нагоре. Той беше само на пет-шест стъпала пред нея и просто стоеше, леко приклекнал. Дебнещ.
Миризмата на жасмин и нова книга достигна носа й, преди Рамая да се е появила на площадката между етажите.
Лизи никога не го бе правила нито на живо, нито в сънищата със Сам, но знаеше, че бъдещата Елизабет, онази от видението при постъпването й в храма, умееше нещо подобно. Искаше й се да има малко повече време, за да помисли как точно да го стори, но мъжът се канеше да скочи върху приятелката й. Надявайки се принцесата да усети някак предупреждението, което Лизи не смееше да произнесе на глас, за да не провокира съществото да атакува, девойката протегна рязко ръка към него. Струя кръв се изстреля от раната на пръста й, сгъсти се и се уви около врата му. Елизабет сграбчи парапета, внезапно изтръпнала и слаба от кръвозагубата и от нежеланието на атмата й да се докосва до нещо толкова неестествено. Стисна зъби срещу световъртежа и дръпна с всички сили.
Мъжът, вкопчил мръсни нокти в червената примка, падна назад. На Елизабет й се стори, че мина цяла вечност, преди най-накрая главата му да се удари с пукот в ръба на едно от стъпалата. Това дори не го зашемети. По-бързо, отколкото тя успя дори да си помисли как да трансформира примката в щит, той вече бе на крака и я удряше. Съвсем по човешки, със свит юмрук – право в лицето.
Звезди избухнаха зад очите й. Лизи полетя назад. Бе падала предостатъчно в сънищата и вдигна инстинктивно ръце, за да предпази главата си от същата съдба, сполетяла и тази на мъжа. Късно осъзна, че няма просто да падне по стълбите. Мъжът я бе прекатурил през парапета.
Елизабет се стовари тежко на стълбите отдолу. Потъркаля се още няколко стъпала и спря в поза, която трябваше да бъде повече от неудобна.
Нещо не беше наред. Не я болеше. Трябваше да я боли, но тя не усещаше нищо. Абсолютно нищо.