Елизабет си даде сметка, че той не си прави някаква глупава шега. Изражението му… макар студа от снощи да липсваше, Сам бе сериозен.
Лизи облиза устни.
– Пак ли е тя?
Сам беше вперил поглед в нея, а сърцето му блъскаше бясно, докато се бореше със себе си да не й каже, че всъщност се шегува. Не искаше да се разделят. Най-сетне бе узнал какво е да бъде с нея, а сега трябваше да се откаже от това щастие. Все едно някой беше забил нож в гърдите му и бавно го въртеше, отваряйки все по-голяма дупка, която никога нямаше да се затвори. А тя стоеше до него с неуверено изражение. В ушите му кънтеше спокойният й въпрос. Щеше да е толкова лесно да махне с ръка и да остави нещата, както бяха.
До следващият път, когато я наранеше.
Преглътна и някак успя да накара устата на тялото да произнесе:
– Не. Никой не ме кара. Сериозен съм, Лизи. Само че не е нужно да ходиш никъде. Може да останеш тук, колкото поискаш.
Елизабет изтръпна. Как така беше сериозен? Как можеше само до преди минута да се шегува с нея, а сега да й казва това? Само преди броени часове й бе казал, че иска да остарее с нея. Лъжа ли беше?
Тя се отдръпна и се обърна към него.
– Не разбирам. – каза задавено. Притисна краищата на халата, чувствайки се изведнъж много повече от гола. – Аз ли направих нещо? Заради… заради белезите ли е?
– Не. Не! Не си виновна. – побърза да я успокои. Богове, искаше да се пресегне и да я прегърне здраво, да заличи този страх в очите й, но не можеше. Не трябваше. – Вината е моя. Аз съм виновен за всичко.
– Всичко? – повтори глухо.
Мислите й отказваха да се движат. Та той беше убиец и нито веднъж това не го спря да я преследва.
– Сънят ли? – Лизи се пресегна и хвана ръката му. – Сам, не си виновен за него. Няма нужда да се разделяме заради нещо такова.
– Виновен съм, Лизи. Аз ти причиних всичко онова! Моите ръце те… – Сам ги повдигна пред себе си, изръмжа ядосано и добави глухо: – И знаеш, че пак ще го направя, когато тя ми нареди.
Сърцето й биеше толкова силно, че ударите му я задушаваха.
– Отказвам – заяви твърдо, а той я зяпна. – Ще измислим нещо. Някакъв начин да излизам от съня по мое желание. Или въобще да го блокирам. Чарли е силен магьосник, нали? Ще го питаме и…
– А ще ме спреш ли, като дойда за теб? Ще ме спреш ли, когато помогна за следващото чудовище, което ще се опита да те убие? Защото… – заклинанието избръмча в главата му и го накара да я тръсне като куче, преди простичко да каже: – Аз съм виновен за всичко, което те наранява.
Не я интересуваше. Може би щеше преди, но той не беше Силуетът от кошмарите й от много време. Беше се променил. Беше Сам. Нейният Сам. И дори не можеше да му каже, че само след броени дни вече щеше да е свободен. Нечистите да го вземат!
– Не ми пука, дори ти лично да си ги създал! Единственото, което ме наранява, е това в момента! – гласът й се пречупи и тя притисна ръка към устата си, за да заглуши хлипа, който заседна в гърлото й. – Обичам те, Сам. – вирна брадичка и го погледна колкото твърдо можеше през замъглените си от сълзи очи. – И отказвам да се разделям с теб. Чуваш ли ме, Сам Казра? Отказвам!
– Амара…
– Не. Няма да те загубя заради нея!
Сам дори не разбираше какво е за нея. Не си даваше сметка, че без него ще бъде загубена. Че когато не я прегръщаше, вътре в нея беше студено. Мъртво. Че само знанието, че той е наблизо, й вдъхва смелост и я подтиква да направи всичко, така че той да се гордее с нея. Той беше силата й, когато нейната свършеше. Той беше единствената проклета константа в живота й. Без неговата опора, всичко, което бе успяла да изгради – колкото и нищожно да беше – щеше да се срути и Елизабет не знаеше как ще събере парчетата.
Трябваше да му го каже сега. Трябваше да го накара да разбере. Преглътна буцата, която я давеше и си пое пресекливо дъх.
– Без теб нямаше да съм тук, Сам. Нямаше да съм жива. – пресегна се и стисна ръката му. – Бях толкова нещастна, че щях да намеря друг прозорец, от който да скоча. – пръстите му се свиха около нейните силно, сякаш се опитваше да я задържи да не падне от същия онзи прозорец. – Заради теб не го направих. Исках да поговорим поне още за минута. Да те видя поне още веднъж. – преглътна мъчително. – Ти ми показа, че има смисъл да живея, че има как да… изкупя… всичко. И пак заради теб си казах, че може би заслужавам да съм щастлива. – избърса сълзите си и го погледна право в очите. – И знам, че и аз знача нещо за теб! Така че не смей да ми казваш, че е по-добре да не сме заедно! Дори не си го помисляй!
Сърцето на Сам едновременно препускаше и бе пропаднало някъде. Не искаше да се разделя с нея. Но не искаше и да я губи. Какво, нечистите да го вземат, се очакваше да направи?
Гневът насищаше синьото в очите й и караше сълзите, които толкова упорито се мъчеше да изтрие, да искрят. Без да се усети, бе повдигнал ръка да избърше мократа диря по бузата й.
Опита се. Наистина се опита да постъпи правилно. Да не бъде егоист. Тогава тя наклони глава, опирайки буза в дланта му. Затвори очи и положи малката си ръка върху неговата. Бе прехапала устни, за да скрие треперенето им. Как можеше да плаче за него – никога нямаше да проумее. Макар една част от него да настояваше, че е най-добре да я остави да си мисли, че не държи на нея, за да се откаже от него, Сам бе неспособен да я послуша. Не и когато щеше да е пълна лъжа. Не и когато цял живот всички й бяха натяквали колко незначителна е.
– Значиш всичко, амара. – каза й тихо. – Ти ми даде душата. – още докато го каза и осъзна, че това не е вярно и побърза да се поправи: – Ти си моята душа, Елизабет. Откакто ти си тук, света се промени. Има смисъл. Ако изчезнеш… – замълча за миг, преди да продължи: – Всичко ще свърши, амара. Ако нещо ти се случи, ако те няма… Не мога да живея без теб. Не искам.
Елизабет бе притихнала, докато той говореше. Сам просто не беше по думите – вероятно дори не знаеше правилните, защото повечето от онова, което изпитваше, бе напълно непознато и ново за него. Че й казваше всичко това сега… Щеше да я трогне много повече, ако не искаше да му откъсне главата.
– Защо си мислиш, че аз искам да живея без теб?– подсмъркна.– Няма да изчезна. Няма да умра – не и заради нея. И няма да ходя никъде. Не можеш да ме накараш, така че по-добре не се опитвай отново.
– Искам да си в безопасност, амара.
– Има десетки начини да бъда в безопасност и нито един от тях не включва да бъдеш благороден и да си тръгнеш за мое добро или каквото и да ти се върти в главата. – каза му и се приближи към него. – Аз решавам кое е добро за мен, Сам. Не ти.
Атма отново озари очите й, подчертавайки думите й. Той знаеше, че сега далеч не бе момента да мисли такива неща, но Елизабет бе красива в гнева си. Стихия. И по някаква незнайна причина бе негова.
Най-накрая направи онова, което искаше цяла сутрин. Пресегна се и я издърпа в скута си. Прегърна я здраво. Целуна слепоочието й.
– Обичам те, Лизи. – каза й.
Тя се вкопчи в него и рамената й се разтресоха от беззвучен хлип.
– И това е единственият отговор, който ти е разрешено да даваш, когато следващия път въпросът „Дали да не я зарежа?“ ти мине през главата. – каза му сприхаво със задавен глас. Подсмъркна още веднъж и изтри сълзите си, преди още по-ядосано да допълни: – Толкова дълго ме преследваше и тормозеше, беше половината ми познати и когато най-накрая се излъжа, ти какво правиш? Глупости, ето това! Не работи така, Казра. Ако си искал някоя, която да върнеш, страшно си сбъркал момичето.
– Не. – поклати глава Сам и целуна челото й. – Изобщо не съм го объркал.
Двамата останаха така дълго време – той я прегръщаше, а тя се притискаше в него, сякаш се опитваше да попие възможно най-много от близостта му. Сам отново я бе накарал да плаче, но скоро и беззвучните й хлипове спряха. Останаха само те двамата. За момент в света не съществуваше нищо друго, освен тази връзка, тази нишка, която ги свързваше.
Внезапно Лизи се напрегна в ръцете му.
– Какво има, амара? – попита я тихо Сам.
Лизи поклати глава. Не искаше и да му дава причина отново да си мисли, че трябва да се разделят. И най-вече – не искаше нея между тях.
Само където тя вече беше там и нямаше да изчезне само защото Лизи предпочиташе да не мисли за това. Дори и да имаше само броени дни, докато Велахе престане да бъде заплаха… страшно много неща можеха да се случат дори за толкова кратко време.
Усети ръката на Сам в косата си, приглаждайки нежно кичурите настрани, приласкавайки я без думи да говори с него. Лизи си пое дъх и прошепна:
– Може ли да те накара да ме намразиш? Да спреш да ме обичаш?
На Сам не му бе необходимо име, за да отгатне за кого пита.
– Не. Никой не може да ме накара да спра да те обичам, амара.
– Романтичен ли си, или тя наистина няма контрол над чувствата ти?
Сам я прихвана за рамената и внимателно я отдръпна назад, така че да може да я погледне в очите.
– Наистина няма. – отговори й и после допълни с крива усмивка: – Но съм и романтичен. Твой съм, амара. Мислех, че не искам да принадлежа на никого, но сега знам, че нямам нищо против да принадлежа на теб.
Елизабет бе неспособна да прави нищо друго, освен просто да го гледа. Значението на думите му бавно си проправи път през изненадата й и когато това се случи, усети как очите й защипаха.
Вярваше й. Имаше й толкова голямо доверие, че сега й казваше, че би й поверил същността си. Би й дал силата да му заповядва или забранява. Да се разпорежда с живота му както реши за добре.
Какво можеше да каже на това? Какви думи биха били достатъчни? Лизи ги търси напразно за няколко мига, преди да се откаже и да го целуне. Бавно, внимателно, надявайки се поне така да му покаже колко много значеше за нея доверието му.
Когато се отдръпна, му се усмихна леко и каза:
– Не искам да те притежавам, Сам.
– Не искаш? – попита внимателно.
– Не. – отвърна Лизи. Очите му потъмняха. Вероятно си мислеше, че го отхвърля. Погали лицето му и продължи: – Ти не си предмет, за да бъдеш нечий по този начин. Искам да си свободен, Сам. Да принадлежиш само и единствено на себе си. Да можеш сам да решиш какво да правиш и с кого да бъдеш. – целуна го нежно и се усмихна. – Предпочитам да ме обичаш.
– Това нищо не може да го промени. – каза й категорично, успокоен от думите й.
– Нищо?
– Абсолютно нищо. – потвърди й Сам.
– Ами ако утре извадя една годежна гривна? – попита го почти шеговито. – Няма да избягаш?
– Никога. – Сам усети как сърцето му се разтуптя по-бързо само от мисълта, че тя знае за гривните и е обмисляла възможността. – А ти? Би ли избягала, ако аз извадя една?
– Малко е късно за този въпрос, не мислиш ли? – Лизи протегна единия си крак и завъртя ходилото си. Гривната с перлата с частичка от него подрънка тихо.
– Това не е годежна гривна, амара. – усмихна й се Сам.
– Част от теб е винаги с мен. – изтъкна му тя. – Само където не е с червена нишка.
Погледът му се задържа върху глезена й още малко, преди да се премести върху лицето й и леката усмивка, която се отразяваше и в погледа й.
– Ако знаех, че ще я носиш, щях да я използвам.
Лизи наклони глава на една страна и направи гузна гримаса.
– Когато ми я даде, вероятно нямаше да я сложа, ако беше червена.
Признанието й не го изненада. Знаеше, че точно тогава не беше най-любимото й същество, но тя пак беше приела и носила гривната. От тогава до сега се бяха случили много неща, но главната промяна? Тя седеше до него, сгушена в гърдите му, и при това изглеждаше напълно доволна да остане така поне през следващите няколко часа. Мисълта го накара да се усмихне.
– Но сега би я носила?
– Мисля… – гърлото й изведнъж беше пресъхнало и тя го прочисти. – Мисля, че да.
Сам чу единствено как тя казва „да“. Изведнъж всичко друго загуби значение. Сърцето му се разтуптя толкова бързо, че сигурно и тя можеше да го чуе, а вълнението го накара да забрави за всичко друго, освен съгласието й да носи годежната му гривна. Сам знаеше, че за Лизи едва ли това значеше толкова много, колкото за него, защото възпитанието, което беше получила в Рива, изискваше пръстен и одобрение от баща й, но сега не бяха в Рива. Бяха тук, в Хайрини, и тя знаеше достатъчно за гривните. Знаеше достатъчно за него и го искаше. Да сложи украшението и да каже на целият град, че е негова. Не на Ка‘Раим, а на Сам Казра. Усмивката сама намери път на лицето му, докато се взираше в поруменелите й страни:
– Добре. Но преди това ще трябва да уточним нещо. – тя го погледна с щедра доза съмнение и тревога. – Не съм бил половината ти познати.
Лизи му се намръщи престорено. Почти.
– Наистина ли искаш да спориш с мен за това в момента?
– Не. – отговори бързо Сам, а после доста по-предпазливо попита: – Искаш ли шоколад?
Елизабет всъщност усети как атмата й настръхна.
– Намекваш ли нещо? – просъска.
– Само, че ще е трудно да остарея в това тяло, ако го няма. – отговори й и безстрашно допълни: – Има и сладолед.
Лизи го цапна по гърдите, а той вдигне ръце, сякаш беше много уплашен от нея. Щеше да е по-убедително, ако устните му не се бяха извили лекичко нагоре. Тя скръсти ръце на гърдите си и продължи да му се мръщи. Раздразнението й само се задълбочи, когато си даде сметка, че Сам много добре познаваше слабостите й и беше абсолютно безскрупулен да се възползва от тях.
Проклетата му крива усмивка.
– Ще ми се образуват бръчки от теб. – избуча сърдито и го изгледа. – Шоколад и сладолед.
Сам се ухили насреща й, доволен, че тактиката му за самосъхранение е сработила.
– А нещо друго към тях? – попита, докато се изправяше
– Престани да се мазниш и ми донеси сладкото.
Сам й се поклони дълбоко и излезе така – гол до кръста. Елизабет дори не бе виждала слугите в дома му, но изведнъж я жегна абсурдното усещане за ревност, защото и друг ще има възможност да го наблюдава скришом и не толкова скришом.
Лизи тръсна глава и реши да се пробва да се разсее още малко след тежкия разговор. Щял да се разделя с нея. Как ли пък не!
След като изми лицето си и придаде някакъв ред на косата си, отвори гардероба. Макар вече да го очакваше, пак се изненада малко, когато откри, че е пълен със същите дрехи, които бе виждала и в сънищата. Както и с много други.
Мислеше си, че е надраснала това, предвид, че в живота й се случваха много по-важни неща, но видът на толкова много рокли, обувки, шапки и дори шалове извика усмивка на лицето й. В Рива само можеше да си мечтае за такъв гардероб и дори тогава трудно би могла да си представи такова разнообразие на цветове, платове и стилове. Имаше по нещо от всеки край на света – и всичко до едно бе по нейна мярка.
Изкушението да облече някой от изящните вечерни тоалети с деликатни бродерии и пришити скъпоценни камъни бе огромно, но в крайна сметка Лизи избра нещо по-семпло и практично за горещото хайранско време. Ефирната жълта рокля с тънки презрамки стигаше само до коленете й я караше да се чувства почти толкова гола, колкото и докато носеше полупрозрачния халат. Тук никой дори нямаше да й обърне внимание, но ривското възпитание бе трудно за изкореняване. Лизи всъщност тъкмо се пресягаше за нещо друго, когато Сам се върна, носейки подносът с обещания подкуп.
А между краката му се стрелна малка сянка, която се насочи право към нея с мяукане.
– Франк Две! – възкликна Лизи. Котето започна да се отърква в глезените й в поздрав и тя се наведе да го гушне. – Истински си! И не са успели да те убият! – каза, стрелвайки Сам с поглед. Той продължаваше да стои на прага мълчаливо, така че Лизи върна вниманието си върху котето, като започна да го гали по меката козина. – Даже си и пораснал.
– И питаше за теб. – каза Сам, когато успя да събере някаква мисъл в главата си.
Беше я виждал във всякакви дрехи и без тях, но да влезе в стаята и да я види обгърната от светлина и ефирния плат, накара всички мисли да изхвърчат на някъде, оставяйки само една. Дори с посиняло око, дори със сцепена устна, Лизи беше великолепна. И негова.
– Така ли? – попита Лизи котето. – Искаш да ми се оплачеш от лошия чичко, нали?
Франк Две измяука утвърдително.
– Предател! – каза възмутено Сам. – Никакви играчки повече за теб.
– Не го слушай. – каза Елизабет на животинчето, продължавайки да го гали. – Всички знаем, че той отправя само празни заплахи. Да. Да! Само това му е останало от репутацията.
– И ти продължаваш да я разваляш. – избуча Сам, а в същото време котето измяука силно, сякаш в съгласие с Лизи.
– Аз ли? – възмути се тя. – Какво пък толкова ти правя аз?
– Излагаш ме пред него и ми рушиш авторитета. Той и без това не ме слуша, а сега съвсем ще спре. – сви устни. – И го глезиш. Много го глезиш.
Лизи го изгледа невярващо, борейки се с усмивката си.
– Наистина ли ревнуваш от котка?
– Не. – отсече може би прекалено бързо Сам.
Тя се доближи до него, пристъпяйки като хищник, надушил слабост.
– Тогава ще се съгласиш, че не глезя Две много и е необходимо повече? – попита го невинно, продължавайки да гали меката черна топка козина, която напълно се бе разплула в ръцете й.
– Глезиш го прекалено много. – заяви й невъзмутимо Сам и кимна към животното: – Виж, че се разтича.
– Аха. Но иначе не ревнуваш. – изгледа го весело, а той й се намръщи. – За назидание за тази ужасна лъжа, ще си взема сладоледа, преди и той да се е разтекъл.
И с това грабна кристалната паничка от подноса и тръгна към балкона, зарязвайки го най-безцеремонно. Сам се намръщи, но тя не можеше да го види. След миг леката усмивка плъзна по устните му. Котката беше успяла да я накара пак да се засмее и игривата искра да се върне в погледа й. Само заради това си струваше, че го е задържал, въпреки че на моменти искаше да го изхвърли някъде много далече, например в трапезарията. Защото гадинката сега се възползваше и нагло приковаваше цялото й внимание.
И Сам изобщо не ревнуваше от него. Просто се грижеше сладоледът й да не се разтопи. Затова остави подноса на масата и отиде на терасата, взимайки малкия нахалник от ръцете й.
– Нали щеше да ядеш сладолед? – попита я, когато Лизи въпреки това се приближи, за да милва пухената топка. – Яж.
– Тогава ти го гали, докато аз ям. – нареди му Елизабет.
Тя седна на един от двата стола, наредени до малка масичка, които бе поставил за нея, след като падна от парапета в онзи сън преди много време. Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисли, но в тази част на деня слънцето не грееше на балкона и тя се отпусна с доволна въздишка, позволявайки си за няколко минути просто да наблюдава искрящото в златно море и синьото небе, да хапва вкусен сметанов сладолед и да се наслаждава на компанията на Сам, чийто скут бе обявен за легло от малкото коте. Поне докато една чайка не кацна на балкона – тогава убиецът бе безскрупулно зарязан.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay