– Сега? – повтори Лизи като на сън.
Бе обвила ръце около врата му. Пръстите й си играеха с косата на тила му. Макар първоначално да й се стори странно да го целува, когато лицето му бе скрито с тъмата от сънищата, а пък тялото му я притискаше, устните му успяха да я замаят.
Сам продължи да слиза с целувки надолу по шията й, а тихите й въздишки ограбваха и малкото воля, която му оставаше. До толкова, че се усети, че дърпа деколтето й миг преди да го разпори.
– Трябва да спрем. – каза й и опря чело в нейното с идеята поне за малко да отдели устни от нея: – Не мога да те взема в мръсна уличка.
Да спрат? Луд ли беше? Не можеше да подклажда пожари в нея с устни и просто така да спре. Тя се изви, мъчейки се да усети повече от него. Потърка нос в неговия и на свой ред леко засмука долната му устна. Сам изръмжа ниско. Лизи усети вибрацията в собствените си гърди и пулсът й се ускори дори повече. И въпреки това той продължи да стои така – с една ръка на тила й, другата на стената и затворени очи, сякаш само да я види щеше да го накара да загуби контрол.
Не, определено щеше да го убие, ако спре сега.
– Не ми пука. – каза му и този път го захапа. Искаше да го съблазни, да го предизвика. Вместо това се чу да шепне. – Искам те в мен, Сам.
Той отново изръмжа и впи устни в нейните, искайки да я заклейми като своя. Не знаеше дали Лизи осъзнава какво му причинява с хилядите си малки докосвания, с тихите си стонове. И накрая думите й, изречени с желание, което усети в аромата на кожата й. Каквато и воля да притежаваше – отпътува някъде, заедно с повечето му притеснения. Освен основното – не искаше да я взима в някаква мръсна уличка на бедния квартал.
– Вярваш ли ми? – попита дрезгаво.
– Да. – отвърна тя без да се замисли.
Сам отново плени устните й в целувка, а в следващия миг двамата потънаха в сенките. Светът около тях избледня и единственото ярко и топло нещо тук остана жената в ръцете му. Кожата й, дъхът й, вкусът й – всичко беше живот. Ароматът й го опияняваше дори по-силно сега, когато нямаше какво да го засенчи. Един цял свят, изграден само от нея, неговата Елизабет.
Усети кога притеснението се прокрадна в нея. Мускулите й се напрегнаха, дъхът й секна и в миризмата й се появи лека горчива нотка. Сам се отдели от нея, колкото да й прошепне:
– В безопасност си, амара.
Лизи се огледа наоколо. Уличката бе посивяла, а отпадъците и калта на няколко метра от тях се бяха превърнали просто в силуети. Дори стената, на която се бе опряла, бе покрита с тънък филм тъма, която бе погълнала миризмите и звуците, както по-рано щитът му бе абсорбирал огънят, предназначен да я убие. Само двамата със Сам съществуваха тук, в сенките. Част от света, но и извън него.
Бе забравила колко по-хладно е тук в сравнение с горещината на Ан Налат и сега леко потръпна.
– Знам. – каза му и се опита да го притегли обратно към себе си.
– Искаш ли да излезем от тук?
– Не. – поклати глава и го погледна закачливо. – Но ми е малко студено. Искам да ме стоплиш.
Сам зарови пръсти в косата й и я целуна. Тя простена тихо. Езикът й затанцува с неговия нетърпеливо, а ноктите й подраскаха врата му. Само толкова му бе достатъчно да поиска да я вземе на мига, но нямаше да бърза. Тук, в сенките, бяха само двамата. Маската на лицето му позволяваше да й се наслади истински и на живо, а не само в съня.
Спусна ръка по шията й, погали ключицата й. След малко устните му проследиха същия път, но слязоха и по-надолу. Сключиха се около настръхналото връхче през тънкия плат на сарито. Стонът й подпали кръвта му, а ръцете й веднага се заровиха в косата му, притискайки го към нея в няма заповед да продължава, на която той с удоволствие се подчини. Повдигна сарито й нагоре, а от топлият му дъх тя настръхна.
Да усеща сладкото очакване, преди съвсем да я е докоснал, да подушва как тялото й пламваше след това… Беше като наркотик. И той нямаше против да е зависим.
Вкусваше, хапеше, докосваше. Когато застана на колене пред нея и разкопча панталона й, тя го гледаше с натежали от нужда клепачи и прехапана устна. При всеки допир на пръстите му до кожата й, потрепваше и той бе сигурен, че това няма нищо общо със студа. Сам избута панталона й надолу, помилва бедрата й и се приведе към нея. Елизабет облегна глава на стената от сенки, изви се към него и простена тихо. Пръстите й в косата му се свиха силно. Панталонът му се превърна в почти болезнена преграда, но Сам си наложи да е бавен. Не искаше всичко това да свършва, защото не знаеше кога ще има шанс за втори път. Искаше да получи всичко сега, да опита всичко сега и да го запомни.
Лизи стигна до края с глух стон. Вкусът й, по-наситен, отколкото някога го бе усещал, бе последната капка за самоконтролът му. Сам се изправи и я целуна. Макар тя все още да се съвземаше, той алчно взимаше от нея всичко, което можеше. Плъзна ръце по тялото й, а когато стигна ханша й, я притисна към себе си, за да й покаже какво му причинява. Тя стисна ризата на гърдите му и се изви още повече към него. Пръстите й се спуснаха надолу по корема му и се спряха на издутината в панталона му, където започна да го дразни. Сам изръмжа тихо, сграбчи китката й и в следващия момент я завъртя с лице към стената. Припряно разкопча панталона си и в следващия миг потъна до край в нея.
Елизабет извика, а ароматът й се насити отново. Той бавно, много бавно се отдръпна почти докрай. Тя се подпря с ръка на стената, а другата пресегна назад към него. Впи нокти в крака му и се опита да се притисне в него.
– Сам… – помоли му се задъхано.
Пръстите му се стегнаха на кръста й и той рязко потъна в нея. Гласът й отново отекна в ушите му и след това беше загубен. И преди я беше имал така, но сега всичко беше ново, по-силно, по-задоволяващо. Искаше никога да не свършва и в същото време да я докара точно там, на ръба, където да вика името му при всеки един тласък. Ръката му сякаш сама се пъхна под сарито й и при следващото движение намери гърдата й, обхващайки я в шепа, преди да стисне леко връхчето й и да изтръгне нов стон от Лизи. Миризмата й веднага се промени. Стана по-плътна, по-опияняваща, побъркваше го, заедно със стоновете й, които ставаха все по-насечени. Изобщо не го интересуваше, че някой случаен минувач можеше да ги чуе. Сам искаше да получи още от това, сега и веднага. Другата му ръка се плъзна между краката й, изтръгвайки стон за награда. Едно малко гласче му нашепна да е нежен, да не я нарани, но бързо беше забравено. Ароматът й му издаваше колко много й харесва.
Елизабет обърна глава, за да го целуне. Ръката му обхвана врата й, за да я задържи точно там, докато езикът му ограбваше разсъдъка й. Звукът от срещата на телата им бе най-еротичното нещо, което бе чувала. Богове, днес Сам беше… различен. Всеки път с него й харесваше, но това тук, до тази стена, за пръв път й показа, че убиецът й досега всъщност се е контролирал. Днес обаче взимаше от нея толкова алчно, колкото и щедро й даваше. Беше безцеремонен, рязък, почти груб. И тя не можеше да му се насити.
Краят я хвана неподготвена, а той не спря да се движи в нея, заглушавайки стоновете й с гладни целувки. Придържаше я плътно до себе си, а тласъците му ставаха по-бързи и отсечени, докато гонеше собственото си удоволствие. Накрая потръпна и се изля в нея с гърлен стон. Опря ръка на стената, за да не я смаже, но другата остана около шията й. Продължи да я целува, макар и по-бавно, за да даде време и на двамата да се успокоят.
– Ароматът ти ме побърква. – прошепна и вдиша дълбоко.
– Иска ми се да можеш да усетя твоя. – Лизи наклони глава, за да го подкани да целуне шията й. Но преди да усети горещите му устни, нещо я накара да се намръщи и да се обърне, за да го погледне. – Можеш да ме подушиш? – попита го объркано и чак тогава, в този миг, направи връзката, че тъмата, която скриваше чертите му и която бе точно копие на онези на Силуета, всъщност бе същността му. Потърка лице с ръката си и поклати глава. Беше го докосвала толкова много пъти. – Богове, наистина съм глупава. Въобще не си дадох сметка… – пресегна се да го погали, но се спря, отпускайки ръка на рамото му. – Извинявай.
– За какво, амара? – попита объркано.
– Че съм те наранила. – Лизи сведе поглед. – Не обърнах внимание, че маската не е маска.
Сам се отдръпна само толкова, колкото да я хване за брадичката и да повдигне лицето й нагоре, така че да може да я погледне в очите.
– Не си ме наранила, Лизи. Добре съм.
Елизабет му се усмихна криво.
– Типичен мъж.
– Наистина съм добре, амара. А и така мога да те подуша. – и за да подчертае думите си, отново се наведе към нея и вдиша дълбоко: – Божествена си.
Лизи не се трогна, ами се намръщи и го удари по рамото.
– Не ми казвай, че заради това стоиш така.
– Добре. Няма.
И даже й се усмихваше нагло. Елизабет го удари отново, този път по-силно.
– Съвсем ли си слънчасал? – скара му се и пак го цапна. – И не ми се хили! Не те бия, за да ти харесва!
– Но пак ми харесва. – обяви й, след което просто я целуна. Първоначално Лизи беше стиснала устни, но Сам беше достатъчно упорит и накрая тя леко ги разтвори, а след малко и отвърна на целувката. Едва тогава той се отдръпна от нея, гледайки доволно зачервените й страни и блесналия поглед: – Обичам те, амара. Харесва ми да те подушвам. Харесва ми да подушвам себе си по теб. – при това бузите й се обагриха в розово и той се усмихна. – Харесва ми да знам, че не те наранявам. Че искаш още.
Лизи въздъхна и плъзна поглед по черният дим, който се вихреше и скриваше лицето му. Не можеше да каже, че не знае колко опияняващо е да усеща ефекта, който има над Сам, да знае със сигурност колко точно му харесва онова, което прави. И все пак…
– Не си струва, Сам. – с пръст погали челюстта му точно там, където маската свършваше.
– Каквото и неудобство да има, е прекалено малко и слабо, а дава прекалено много. Струва си всеки миг.
Елизабет реши, че и това да предпочетеш да те боли, но да можеш да подушиш точно колко подлудяваш жена си с всеки тласък, приспадаше към нещата в категория „типичен мъж“. Усмихна се леко и отново поклати глава.
– Да разбирам ли, че би предпочел да бъдеш така, когато сме сами?
– Да. – отговори й, а след миг добави: – Но мога да бъда нормален, амара. – наведе се и допря леко устни до нейните: – Не е нужно да се тревожиш за това.
– Нормален? – повтори тя и се намръщи. – Сам, казвала съм ти – искам теб. Ако имаше как да не те боли, нямаше да имам против да оставяш… тялото, поне когато сме сами. Искам да бъдеш себе си, каквото и да значи това за теб. Това е нормално.
Сам беше замръзнал и я гледаше без да мига, преди внимателно да попита, само за да може отново да я подуши и да е напълно сигурен, че не я е принудил да го каже някак:
– Наистина нямаш против да изглеждам така?
Елизабет го потупа по гърдите с горда усмивка.
– Знаех си, че можеш да си схватлив.
Той се усмихна насреща й. Миризмата й не се беше променила. Оставаше си все така сладка и опияняваща. Руменината не беше изчезнала от страните й, а атмата проблясваше синьо в очите й, подканяйки го да я целуне и Сам направи точно това.
Приведе се и плени устните й в нежна целувка, с която първоначално не искаше да направи нищо повече от това да й покаже колко много я обича. Съвсем скоро намеренията му се изместиха в друга насока и той леко се отпусна, притискайки я с тялото си към стената.
– Обичам те. – изръмжа й дрезгаво между няколко бързи целувки и допълни: – Ако искаш разходка – трябва да спрем сега, шейа.
– Мхм. – отвърна разсеяно Лизи.
Мушна ръце под ризата му и най-накрая докосна горещата му кожа.
– Ще започна по-често да те водя да плашим лихвари, амара. – изръмжа й тихо, преди да подръпне със зъби ухото й.
– Скоро няма да останат никакви. – каза му дрезгаво. – Тогава какво ще правим?
– Ще си харесаме други престъпници. – отговори й и отново я целуна.
Гад, помисли си Елизабет, дори докато отвръщаше с тих стон. А тя? Тя бе толкова лесна. Трябваше да спре. Откъсна устни от неговите и се помъчи да се сети за какво говореха.
– Има ли много в Ан Налат? Ще ни стигнат ли? – другата му ръка започна да гали бедрото й и тя настръхна. – Не ми помагаш, Казра.
– Като приключим с Ан Налат, ще се преместим в друг град, докато не изчистим цял Хайрaни. – отговори й и съвсем нарочно я шляпна леко по бедрото. – След това може да се преместим в Рувен.
Елизабет пък го цапна по непослушната ръка.
– И план ли успя да съставиш?
– И то брилянтен. – увери я. Плъзна ръката си нагоре по корема й: – След Рувен ще отидем в Рива, а от там във Фриниа.
Елизабет застина, очаквайки какво ще направи сега.
– И после? – попита го тихо.
– А после… – повтори тихо в ухото й, а ръката му отново обхвана гърдата й: – Ще се върнем тук и ще изгоним новите лихвари, които са дошли.
– Това е доста пълен график. – Лизи прехапа устна. Не искаше да му позволи да изтръгне още един стон от нея. Облегна глава на рамото му. – Трябва да спрем.
– Защо? – попита я невинно Сам.
– Защото иначе ще заживеем тук. – каза му съвсем честно.
– И това не ти харесва, защото? – попита я, а в същото време я стисна леко и пое дълбоко дъх, без изобщо да крие от нея, че му харесва да го прави.
– Защото… – гласът й се загуби някъде, когато Сам отново започна да целува шията й. Богове, беше ужасен! Лизи облиза устни и опита отново. – Защото трябва да отида до пазара и да взема… – той взе настръхналото връхче на гърдата й и го стисна между палеца и показалеца си. Тя притвори очи. – Нещо. Трябва да купя нещо.
– Какво?
– Нещо за… – Елизабет отново прехапа устни. Наистина ли щеше да му каже? Не, въобще не беше добре. – Важно е.
– Много ли е важно?
Елизабет го погледна в очите, усмихна се леко и кимна.
– Много.
Сам подуши вълнението да си прокрадва път през желанието. Съвсем слаба, но приятна и жива миризма като свеж полъх. Въпреки това не искаше да я пусне. Поне не и преди да си открадне още една целувка.
Да се отделят един от друг ставаше все по-трудно. Дори докато оправяха дрехите си след това, спираха, за да се целунат или докоснат отново. Лизи не бе изпитвала нищо подобно през живота си и макар да бе доста сигурна, че е полудяла, нямаше как да не се радва, че и Сам е луд точно колкото нея.
Когато най-накрая напуснаха сумрака на сенките, жегата на Ан Налат се стовари върху тях с пълна сила. Друго, с което се сблъскаха, бе и реалността на онова, което бяха правили.
Отдалечиха се от стената и свиха по уличката, която щеше да ги изведе обратно към централния пазар. На няколко метра от тях няколко мръсни хлапета се бяха скупчили и едно от тях ръкомахаше оживено. Сочеше към малкото им убежище от света.
– Казвам ви, има призрак там! – Лизи го чу да казва, като се разминаваха. – Стене и вика, и всичко!
Лицето на Елизабет пламна и това нямаше нищо общо със следобедното слънце. До нея пък Сам издаде задавен звук. Като погледна към него, лицето му очаквано не отразяваше никаква емоция, но тя вече го познаваше достатъчно добре, за да го удари съвсем заслужено.
– Ужасен си!
– Как?
Тя дори не го удостои с отговор.
– Сигурно е призракът на някой, който е умрял в ужасни мъки! – възкликна момчето зад тях.
Дрезгавият смях на Сам изпълни малката уличка.