Елизабет седеше облегната на възглавницата в леглото с разтворена на колената си книга. Бе една от новите, които купи днес. Вече бе стигнала до шестдесета страница, откакто се бе върнала от Рамая, но нямаше спомен да е прочела и едно изречение. Не помнеше и да е изгризала палеца си до кръв, но го откри, когато усети металическия вкус в устата си.
Вече минаваше два часа през нощта, а Сам още го нямаше. Не се тревожеше, че нещо се е объркало и той е пострадал. Дори и да бе отслабнал от глад, знаеше, че ще се справи с всичко, което се изпречи на пътя му. Е, почти всичко. Велахе бе единственото изключение и точно това я притесняваше в момента. Ами ако го бе повикала? Бяха минали дни, откакто Елизабет разкри малката й работилница за чудовища под храма. И двамата със Сам очакваха някакви последствия, макар и да не говореха за това. Но не се беше случило нищо. Защо?
С тиктакането на малкия часовник на масата нарастваше и напрежението й. Въпросите дали е при вещицата сега и какво ли го кара да прави бяха отговорени с цветни картини, които въображението й услужливо изрисува. Мразеше тази проклета ситуация! Мразеше, че се тревожеше всеки път, когато той излезе за по-дълго. Мразеше прояждащата ревност, която изпитваше, щом си представеше как Сам е с друга, и мразеше себе си, че въобще изпитва нещо подобно, след като знаеше, че той няма никакъв избор. Мразеше кучката, защото му го отнемаше.
По капката кръв на пръста й започнаха да се надигат малки бодли. Лизи затвори очи и си пое дълбоко дъх. Още четири дни.
– Още малко. – промърмори.
– Какво е „още малко“, амара?
Елизабет отвори стреснато очи. Сам стоеше на крачка от нея и я наблюдаваше любопитно. Преди да е осъзнала какво прави, вече се бе изправила в леглото и го прегръщаше.
– Още малко ще трябва да ти повтарям да не се прокрадваш така. – каза му и скри лице във врата му, вдишвайки дълбоко. Миризмата на стомана, меката кожа на черните му дрехи и аромата на дъжд я обгърна и за пръв път тази вечер Лизи се почувства спокойна.
– Може да си вържа звънче. – предложи й шеговито, докато също я притискаше към себе си. Не искаше да си го признае, но се беше тревожил от това как тя ще го посрещне след тази вечер и дори се чудеше дали да не отложи прибирането, но сега се радваше, че не го е направил. Целуна Лизи по косата, преди почти сериозно да й се скара: – Не трябваше да ме чакаш.
– Естествено, че ще те чакам. – възрази тя и се отдръпна малко, за да го погледне.
Сам изглеждаше по-добре. Кожата му бе придобила сивкав оттенък през последните няколко дни, но сега си бе възвърнала бронзовият загар. Бе забелязала и сенките под очите, но си беше казала, че са следствие на онова, което правят през нощта, вместо да спят. Но дори не си бе давала сметка, че бузите му бяха започнали да хлътват, докато сега не го видя здрав. Нахранен.
Лизи потърка чело в неговото. Струваше си. Трябваше да си струва.
– Радвам се, че си по-добре. – каза му тихо.
– Аз винаги съм добре, амара. – Сам отново я притисна към себе си и тихо добави: – Не е нужно да се тревожиш за това.
– Сега ли да се изсмея, или да почакам удобен случай да ти кажа същото на теб, за да видя физиономията ти и тогава? – попита го и отново вдиша миризмата му дълбоко.
– Няма за какво да се смееш. – избуча й, но не се дръпна.
Харесваше му мисълта, че й е липсвал достатъчно, че сега жадно да вдишва аромата му. Още не си го беше помислил съвсем и вече и неговата маска беше на лицето му, позволявайки му да се наслади на собственото й ухание. Още с първото вдишване и тревогата просто изтече от него, оставяйки само спокойствие и увереност, че всичко е наред. И, за да се възползва от ситуацията максимално, попита:
– Какво правехте двете с Рамая, докато ме нямаше?
– Неща. – отвърна уклончиво тя.
Миризмата й веднага се смени, примесена от вълнение и дори мъничко страх, но съвсем малко, което беше и причината да реши да не я притиска. Ако това, което двете правеха, й носеше толкова удоволствие, то той нямаше да й го отнема.
– Ще ми кажеш ли по някое време какво всъщност правите двете?
– Съвсем скоро. – каза му и го прегърна по-силно. – И мисля, че ще ти хареса.
– Тогава ще почакам. – усмихна й се Сам.
Останаха така прегърнати няколко минути, в които той се чудеше дали да не отложи новините си за утре. Не искаше да й разваля настроението, но истината беше, че при толкова голяма награда поръчката щеше да отлети за минути. Нищо чудно вече някой да я беше взел и дори да подготвяше следващата си стъпка. Затова Сам се възползва от възможността си да я целуне още веднъж по косата, преди всъщност да я пусне и да й каже:
– В Кантората е постъпила поръчка за премахване на Главния жрец, амара.
Лизи стисна раменете му несъзнателно.
– Не си взел нея, нали?
– Не, не съм.
Елизабет въздъхна с облекчение.
– Наградата голяма ли е? – попита го и си отговори сама: – Той е в тъмниците на гвардията, трябва да е голяма, ако искат някой да я приеме. – беше започнала разсеяно да отвързва един от коланите му с ножове, който пресичаше гърдите му, но сега го погледна несигурно. – Нали?
– Двадесет сребърни сиглоя. – отговори й Сам. – Сигурно някой вече я е взел, но и да не е, едва ли ще остане незаета до обяд.
– Става все по-хубаво. – измърмори Лизи. Пусна коланът на леглото с глухо туп и се зае със следващия. – Много ли са хората, които могат да я изпълнят?
– Не. – отговори й, докато проследи с поглед как откачи и този колан от него: – Аз и Чарли бихме могли да я изпълним до три дни, останалите… да кажем, че в най-добрия вариант ще им трябва седмица, така че имаме време. Просто не е много. – Лизи постави и този колан на леглото и се насочи към следващия: – Ако се съберат група, за да си разделят парите, може и да спестят някой ден, така че ще трябва да го посетим преди това.
– Предполагам, че не е добра идея и да ги саботираме, за да се забавят. – продължаваше да мисли на глас тя. Започна да дъвче устната си. – Какви са защитите на тъмницата по време на празници като Лунния фестивал? Предполагам, че гвардейците са заети да пазят А‘азвамът и семейството му, а стражата е разпределена по пътя на шествието?
– Да. – отговори й: – Само че тъмниците се охраняват добре и включително с магия.
– Има ли достатъчно добри магьосници в Кантората, които да се справят с нея? Самостоятелно или заедно?
– Да. – отговори й, но после се ухили криво насреща й: – Но нашият е много по-добър от тях.
– Ще му кажа, че имаш такова високо мнение за него следващият път, когато му обясняваш колко е тъп и досаден. – върна му усмивката Лизи. Приключила най-накрая с видимите оръжия, започна да разкопчава якето му.
– Няма да му казваш нищо от това и сега е достатъчно нагъл. – отсече Сам.
Елизабет му се ухили дяволито и го остави да хвърли якето си на стола, преди да попита:
– Според теб биха ли се опитали да влязат в тъмницата по време на фестивала? Група от тях ще успее ли да се подготви за четири дни?
– Вероятно биха опитали тогава. Самият аз бих избрал нощта на празника за тази цел. Който не е отишъл на него, е мъртво пиян.
– Значи имаме три дни. – заключи Лизи и се зае с другите оръжия. Известно време просто дъвчеше устната си му хвърляше по някой колеблив поглед, но накрая реши просто да попита: – Мислиш ли, че ще можеш… Имам предвид, мога ли да разчи… – пое си дъх и го издиша раздразнено. – Очакваш ли да бъдеш извикан другаде?
Това беше въпросът, на който Сам наистина не искаше да отговаря в момента. Вещицата можеше да го извика по всяко едно време, дори и сега, но не искаше да го напомня на Лизи. Не искаше да вижда как съжалението и неприязънта се прокрадват в погледа и миризмата й, но от друга страна, не можеше и просто да си замълчи. Пък и празникът беше само след няколко дни и Валехе беше заета да се прави на бъдеща принцеса и владетелка. С малко късмет щеше да му се размине и всъщност да има тези дни. И тогава погледът на Лизи някак посърна и Сам осъзна, че се е забавил прекалено дълго с отговора си.
– Ще имам време и ще го направим. – побърза да й обещае, искрено надявайки се да не я е излъгал.
Елизабет кимна. Не й се искаше, но може би трябваше да помисли за някакъв план, който да не зависи от неговото присъствие. Беше твърде важно.
– Ако разберем, че все пак е виновен, можеш да го изядеш и да прибереш наградата. – каза му.
– Не. – поклати леко глава Сам: – Ка‘Раим не краде чужди плячки, а и парите не са ни нужни.
– Това личният код на честта на Ка‘Раим ли е, или важи за всички убийци? – повдигна вежда тя.
– Моят личен. – потвърди й, я тя го изгледа критично, повдигайки вежди учудено: – Ако не ми вярваш – питай Чарли!
– Защото той никога не лъже. – подразни го Елизабет.
– Той винаги лъже, освен когато говори с теб или може да ме изложи, което доста често значи, че просто говори с теб.
– Значи какво? Ако започне да говори лоши неща за теб, да разбирам, че се опитва да те злепостави пред мен ли? – Лизи се подсмихна. – Добре си го измислил.
– Не можеш да ме убедиш, че не се е опитвал да го направи. – изгледа я криво Сам: – Дори и един път.
– Злепоставяне ли е, ако казва истината? – попита го невинно тя и свали поредният нож.
– Да. – отсече упорито Сам и леко се завъртя, за да може Лизи да издърпа камата от канията на гърба му. – Особено, когато аз се опитвам да не се злепоставям пред теб.
Ето това се наричаше логика. Само някое тригодишно би успяло да му е конкуренция. Елизабет го погледна много критично.
– Чакай, искаш да кажеш, че наистина се стараеш? – реши да го подразни още малко.
– Искаш да ми кажеш, че през цялото това време не си забелязала?
– Е, може би си по-малко… странен. – Сам присви очи срещу нея и тя трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее. – Но честно казано не го дължах на някакви твои усилия, а на моето голямо сърце. Пословично е.
Той изръмжа тихо, а погледът й просветна весело и устните й отново потрепнаха, спирайки само на миг от това да се усмихнат. А в отговор той ядосано избуча и скръсти ръце на гърдите си.
– Значи изобщо не си забелязала, че се старая?
Елизабет започна да го гали по рамото утешително.
– Сигурна съм, че се стараеш.
– На мен не ми изглеждаш убедена.
– Напротив! Просто…
– Какво?
– Ами… Не виждам особена разлика от онзи път, когато заяви, че искаш да бъдем приятели.
– Как така не виждаш разликата, шейа? Та аз живея с теб!
– И тогава живееше с мен – като гарван. – изтъкна му тя.
– Сега съм мъж.
– Винаги си бил мъж.
– Не винаги. – поправи я Сам.
– Не винаги си бил в мъжко тяло, но винаги си се възприемал като мъж тук. – Лизи докосна слепоочията му, като отказа да се замисля особено над идеята, че вероятно рано или късно щеше да го види в друго тяло, включително и женско.
Сам поклати леко глава и въздъхна примирено:
– Трябва да започна да внимавам какво ти казвам, иначе никога няма да спечеля спор с теб. – отново въздъхна и отпусна ръцете до тялото си, поглеждайки към доволната си жена. Това разсейване беше изтрило тревогата в очите й, но за съжаление Сам трябваше да я върне на неприятната тема: – Ако е виновен, ще оставим гвардията или убиецът да си свършат работата, но нещо ме навежда на мисълта, че имаш друг план, ако излезе невинен. Или се лъжа?
– Не бих стигнала толкова далеч да го нарека „план“. – промърмори тя и започна да си играе с яката на ризата му. – Знам, че ако е невинен, не можем да го оставим там. Само че нямам идея къде бихме го скрили. Не мисля, че някое от скривалищата ти ще свърши работа. По-скоро ще трябва да го изведем от града.
Сам въздъхна отчаяно и поклати глава:
– Чувал съм, че жените усложняват адски много живота и само ти намират работа. – пресегна се и внимателно затъкна един кичур коса зад ухото й. – Не предполагах, че е чак такава истина.
Елизабет му се усмихна сладко.
– Ти сам си ме избра. – припомни му. – Сега страдай.
– Страдам. – но не можа да прозвучи нещастно, защото устните му без негово съгласие се разтегнаха в усмивка: – Значи какво? Разходка до гвардията, ще си поговориш с жреца и ако е невинен, да намерим къде да го покрием до края на живота му. Само това ли е или изпускам нещо?
– Не е чак толкова много. – продължи да му се усмихва Лизи, а после наклони леко глава. – Въпреки че няма да е до края на живота му, а само докато разкрием истината и не го оневиним.
– Направо се чудя какво ще правим останалата част от нощта. – каза сухо Сам. – Може да превземем двореца и да разхвърляме стаята на Рамая.
– Струва ми се, че се оплакваш. – констатира с хитра усмивка Елизабет. – Да не би да намекваш, че не е по силите на великия Ка‘Раим?
– Не намеквам нищо такова, но трябва да те предупредя, че ти изобщо не си вършиш работа като Лице на бандата. – заяви й: – Избираш ни потайна задача в късни доби и накрая даже няма да оставим труп след себе си, за да знаят, че сме ние.
Елизабет направи гримаса и седна на леглото.
– Изобщо не искам някой да знае, че „Лицето“ е замесено. Сигурно ще очакват да оставям розови пера или Боговете само знаят какво. – намръщи се още повече, като видя леката му усмивка. – Още не съм ти простила, само да знаеш. И въпреки това ти давам възможност да натриеш носа на Хирса, като се промъкнеш в гвардията и отмъкнеш важен затворник от там. На твое място наистина бих премислила дали трябва да мрънкам толкова.
– Той няма да знае, че съм аз, а ще си мисли, че е Ка‘Раим.
– Не ти ли стига, че аз ще знам?
– Не. – заяви й, а когато Лизи се нацупи насреща му, допълни: – Искам всички да знаят, че съм бил аз. Защо мислиш, че ги оставям тези пера?
Тя въздъхна тежко.
– Защо ми трябваше да си харесам суетен грандоман?
– Нямаше избор, шейа. – той се наведе и я целуна по устните: – Аз те харесах и те прикотках с подаръци, приключения, сладкиши и добро държание.
– Добро държание? – изсмя се тя. – Какво добро държание? Къде?
– Държах се като истински джентълмен! – заяви й и присви очи срещу нея: – Не ми казвай, че всичко си забравила!
– Този джентълмен си го халюцинирал! Държа се като дивак през половината време! Спеше при конете и ръмжеше на всички!
– Бах си джентълмен. – не искаше да се отказва Сам. – И ти позволих да влезнеш в конюшнята ми и едва след няколко пъти те отъркалях в сеното. Ако бях прост коняр – щях да го направя още първия път, като крака ти стъпи там.
Лизи го изгледа косо.
– Трябва ли да съм впечатлена?
– Да. Още повече, че и сега съм джентълмен и ти нося и подарък.
В очите й се появи любопитство.
– Така ли?
– Така. – каза и отиде до якето си, от чийто вътрешен джоб измъкна една кесийка, която разклати леко пред погледа на Лизи: – Но вече не съм сигурна, че трябва да ти го дам. Нали не съм джентълмен…
Ръката й се стрелна и издърпа кесийката.
– Спокойно, и аз не съм дама. – усмихна му се, доволна от себе си.
Усети аромата на шоколад още преди да разтвори кесията, така че не бе изненадана да намери бонбоните вътре. Което изобщо не попречи да издаде щастлив звук, докато взимаше един и го мушваше в устата си.
– Накрая ще ме направиш дебела. – каза му. Не си личеше да се тревожи особено от тази перспектива, докато дъвчеше с притворени от удоволствие очи.
– Пак ще те обичам. – увери я Сам.
Елизабет облиза палеца и показалеца си, решена да не допусне разхищение на дори капка шоколад.
– Правилен отговор, господин Казра. – похвали го. – Изглежда, че дори и да не си джентълмен, имаш някакво чувство за самосъхранение. – после го побутна с босия си крак по прасеца. – Също така подкупа ти свърши работа. Особено след като си намерил отворена сладкарница по това време на нощта. Е, или си влязъл в някоя затворена. – повдигна рамо. – Във всеки случай, можеш да си легнеш при мен.
– Ако ти кажа, че съм ти донесъл още една кесийка с друго лакомство, какво ли още ще получа? – Сам се почукваше с показалец по брадичката замислено, докато мереше Лизи с поглед.
– А носиш ли?
Вместо отговор, отново отиде до якето си и от друг скрит джоб измъкна нова кесийка, видимо по-издута от първата.
– Искаш ли я?
Елизабет се замисли. И докато мислеше, си хапна още един бонбон.
– Първо ми кажи дали съм съучастник в кражба. – очите й заискряха весело. – Чарли ще е съкрушен, ако научи, че дори не съм стояла пред магазина по време на грабежа. Според него имам потенциал за повече.
– Оставих дори бакшиш. – уведоми я Сам и поклати кесийката.
При това Лизи протегна ръка и размаха пръсти нетърпеливо.
– Дарът е приет.
Той протегна ръка към нея, но миг преди да й даде торбичката, я дръпна нагоре.
– Размислих, шейа. Това не е дар.
– А тогава какво е? – попита внимателно Елизабет.
– Нещо, което ще получиш срещу определена цена.
Тя скръсти ръце на гърдите си.
– Която е?
– Да видим. Торбичката е скъпа, а и нещата вътре не си ги опитвала до сега… Трябва да е нещо поне толкова добро. – каза Сам и отново разклати кесийката, а в същото време погледа му гладно и бавно се спусна по тялото й, преди да се върне обратно на лицето й. – Целувка.
– Целувка? – повтори Лизи. Бе очаквала повече. Какво говореше за нея, че сега всъщност е малко разочарована? – Само една?
Очите на Сам светнаха.
– Една, за да надникнеш вътре и по една за всяко нещо в нея.
Лизи коленичи в леглото с интерес.
– Колко неща има вътре?
– Плати си и ще разбереш.
Елизабет трябваше да се подразни на това толкова очевидно изнудване, но тази негова нахална усмивка… Вълнение прескачаше като електричество по тялото й всеки път, когато я видеше. Придвижи се на колене към ръба на леглото и го придърпа за ризата към себе си. Сам бе повече от доволен да се приближи, само че протегна ръката си с кесията настрани, далеч от нея. Като Лизи му се намръщи, проклетата усмивка стана дори по-нагла.
– Никакво доверие ли ми нямаш? – намуси се престорено тя и обви ръце около врата му.
– Не и когато става думи за сладкиши. – отговори й и попита: – Е, ще плащаш ли?
Вместо отговор, Елизабет се надигна още малко и го целуна. Сам едва бе успял да я прегърне с другата си ръка, когато тя се отдръпна и на свой ред се ухили нахално на недоволната му физиономия.
– За правото да надникна – толкова.
– Не сме се разбирали така, шейа. – избуча веднага Сам.
– Целунат ли беше? Целунат беше. – Лизи се отпусна на пети и го погледна упорито. – Няма да ти дам най-доброто, докато не видя, че си струва.
Казра не можеше да спори с тази логика, но това не му попречи да се намръщи насреща й и да се направи, че сериозно обмисля ситуацията, преди да сложи кесийката в шепата си и да я поднесе към Лизи.
– Само поглеждаш.
Тя го игнорира и нетърпеливо развърза връзката. Бе усетила сладкия аромат на плодове по-рано, но чак сега долови и горчивата нотка на карамел. Любопитството й се изостри още толкова, когато надникна вътре и видя насред лъскави от тънък слой карамел парченца банан, ананас и ябълка, нещо друго с приятно розов цвят и звездовидна форма. Преди да се усети, Лизи вече бъркаше към странния плод. Сам веднага плесна ръката й и дръпна леко кесийката към себе си.
– Не. – отговори на възмутения й поглед: – Плати си за надзъртане и само това ще направиш. Aко искаш още – плащай.
Тя въздъхна.
– Една целувка?
– Две. – поправи я.
– Две?! – наостри се Лизи. – Беше една преди малко!
– Така е, но това беше преди да видя колко много всъщност го искаш, шейа. – и сви леко рамена, като добави възможно най-незаинтересовано: – Цените се вдигат. Ако искаш да го опиташ, трябва да ми дадеш две хубави и качествени целувки. По устните.
– Това си е чисто изнудване! – възропта тя. – Шантаж!
– Търсенето определя цената, шейа. – продължи да й се усмихва, но в същото време прибра кесийката до себе си и с другата си ръка я подръпна за ръба нагоре, за да му е по-лесно да я завърже: – Но, никой не те кара на сила. Щом не искаш – го прибирам.
Лизи хвана китката му и го спря.
– Не съм казвала, че не ги искам, а че си долен изнудвач. – уведоми го.
И без да му даде възможност да измисли още някое условие, след което тотално да забрави, че някога е искала да види нещо, го дръпна за яката и го целуна – качествено и по устните.
– Веднъж. – отброи Сам, когато Лизи прекъсна целувката.
Преди да й е дал време да реагира по какъвто и да е начин, зарови ръка в косата й и самият той впи устни в нейните, отпивайки с наслада от сладкия нектар, който представляваше тя. Сякаш след цяла вечност успя да се насили и да я пусне, усмихвайки се леко на отнесеният й поглед и леко отворените й подпухнали устни.
– Вече може да си вземеш едно нещо, амара.
Елизабет погледна към кесията в ръката му. И после тутакси я игнорира.
– После. – промърмори и се притисна към него, целувайки го отново.