Aug 13, 2023, 12:31 PM

 Нечистите – 44.5 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
421 0 0
Multi-part work « to contents
18 мин reading

Тихо очакване изпълваше замрелите улици на Ан Налат, като вечерта преди Зимния празник в Рива. Гирлянди в различни цветове висяха от покриви и стени и свързваха като цветни мостове сградите, шарени фенери бяха окачени на местата на атешите, банери с различни вариации на „Луната да ви благослови!“, изписани с огромни букви и блещукащи като звездно небе от брокат, стояха подпрени – в готовност да бъдат показани утре.
Елизабет едва им обръщаше внимание, докато крачеше. Имаше чувството, че ще се пръсне. Едва сдържаше атмата си под контрол. Ако видеше фантом в този момент, щеше да го хване и разкъса със зъби, само че улавяше само красивите им сребристи дири, докато бягаха от пътя й.
Месеци търсеше някаква следа. Месеци се молеше на всеки проклет Бог да й помогне да залови убиеца на жриците. И сега, когато най-накрая го бе намерила?
Дори не беше ядосана заради това, нечистите да го вземат. Можеше да чака. Колкото и да не й се нравеше, би почакала още два дни, за да приключи. Стига да ги имаше. Но по всяка вероятност имаше само днес. Утре щеше да направи всичко възможно, за да убие Велахе, но едва ли щеше да си тръгне жива от там. По всяка вероятност нямаше да успее да довърши започнатото с Иснани.
А междувременно Сам отново избираше господарката си пред нея. Отново очакваше от нея да го приеме. Защото каква друга алтернатива й бе оставил? Ако покажеше недоволство или неудобство, ако дори си помислеше в негово присъствие да убие Велахе, той щеше веднага да я екстрадира само Боговете знаеха къде. Щеше да я зареже без да му мигне окото. За да я спаси, естествено. И защото беше по-лесно от това да се опита да се освободи по някакъв начин.
Ето това я вбесяваше – че Сам предпочиташе да бъде роб и да бъде без Елизабет, отколкото поне да направи някакъв мъничък опит да се спаси. Да спаси тях.
Очите й се бяха замъглили и тя ядно изтри сълзите си.
Тя го обичаше достатъчно, за да рискува живота си за него, нечистите да го вземат. Обичаше го достатъчно, за да иска да се бори за тях двамата, за бъдещето им.
Защо той не го правеше?
И ето я сега – на същия плаж, на същото място дори, където бе отишла, след като едва не умря. След като едно от творенията на Иснани едва не я бе убило.
А той й бе казал да не клати лодката. Да не разстройва господарката.
Ако Велахе я убиеше, той щеше ли да направи нещо? Щеше ли най-накрая да се събуди?
Можеше ли изобщо?
Какво ако след всички тези години под неин контрол Сам просто си мислеше, че всичко това е… нормално? Елизабет не знаеше всичко, което е преживял и изтърпял в ръцете й. Какво ако бе загубил желанието да бъде свободен и да се бори? Ако се боеше толкова много от последствията – ако самите те бяха толкова тежки – че бе по-лесно да се примири?
По-лесно да склони глава и да мълчи? Дори когато нейният живот е под заплаха?
Лизи преглътна трудно и седна на пясъка. Хладните вълни мокреха ходилата й, прииждаха и се оттегляха, сякаш се опитваха да отмият несигурността и страха й. Единственото, което постигнаха, бе да извикат отново сълзите й.
Този път Елизабет ги остави да се стичат тихо.
Какво, нечистите да го вземат, щеше да прави?

Сам нямаше нужда да се допитва до връзката, за да разбере къде е Лизи. Намери я на същото място, седнала на пясъка, подпряла брадичка на колената си и загледана във водата, докато слънцето бавно изгряваше. Сама.
Едва ли се бе успокоила достатъчно, за да иска да го види, но въпреки това той тръгна към нея. Оказа се прав. Щом го усети, цялото й тяло се напрегна. Той стисна юмруци и спря на място, когато всъщност искаше да седне до нея и да я прегърне. Търсеше някакви думи, но единствените, които се блъскаха в ума му, бяха:
– Трябваш ми.
Елизабет обърна глава на другата страна, подпирайки буза на колената си. Не искаше той да вижда, че е плакала.
– Станало ли е нещо? – попита го.
Гласът й прозвуча заглъхнал, без енергия. Знаеше, че той е отговорен, но също така послужи да му напомни, че за разлика от него, Елизабет се нуждаеше от храна и сън, а не бе спала от почти две денонощия. Пристъпи към нея и реши да се опита да я подмами.
– Трябва да се прибираме при Гириш.
Гърлото й се сви. Защо изобщо беше очаквала друго?
– Добре. – прокашля се, за да се отърве от буцата, която я задушаваше. Изтри очите и носа си в ръкава на туниката си и се изправи. – Да тръгваме тогава.
Вината се завъртя като острието на кама в гърдите му. Не му пукаше дали тя ще забие истинска в корема му. С две крачки се озова до нея и я притегли към себе си, заравяйки ръка в косата й.
– Съжалявам, Елизабет. – каза й тихо. – Веднага след празника ще я заловим.
– Да. – отвърна глухо. След празника. Надяваше се да си спомни, че й го е обещал. Притисна лице в ризата му и го прегърна, стискайки здраво ризата на гърба му. Трябваше й известно време, за да се увери, че изобщо може да говори, преди да каже: – И аз съжалявам. Не трябваше да ти викам. Не си виновен.
– Виновен съм. – поправи я и я притисна към себе си още малко. – И няма за какво да се извиняваш.
Лизи просто нямаше енергията да спори с него, да го убеждава в противното. Дори не можеше да се насили да прошепне, че знае, че той няма друг избор. Искаше да мисли за нещо друго, нещо по-приятно.
– Утре ще е по-добре. Ще излезем на празника, ще се видим с Рамая и ще ми покажеш амар… – усети напрежението в тялото му. Стомахът й се сви от лошо предчувствие. – Трябва да си с нея.
Не разпозна съвсем гласа си. Отдръпна се, за да го погледне, умолявайки го без думи да й каже, че греши. Но той не го направи.
– Да. – призна й, а малката искрица в погледа й угасна.
Мразеше се заради това. Мразеше безсилието си, както и че все още не можеше да се насили да си тръгне и да я остави на мира. Джобът му, където беше прибрал подаръка, който мислеше да й даде утре, натежа. Имаше ли право да й прави подаръци, когато не можеше да й даде нито щастието, което заслужава, нито свобода?
Нечистите да го вземат, искаше да изпълни поне едно обещание. Искаше да върне усмивката на лицето й.
– Но ще ти покажа амарите, ако все още искаш да ги видиш.
Тя го погледна невярващо. Не успя да се спре, преди да се изсмее безрадостно. Но успя поне да си замълчи. Да не го пита кога ще намери време да й даде утешителната награда. Да не го обвини, че е знаел още от деня, в който й обеща да й ги покаже, че ще бъде с друга. Да му изкрещи, че не иска да вижда проклетите цветя. Че не иска да я нарича с тяхното име.
Че докато той беше с господарката си, тя щеше да прекара сама последния си ден на този проклет свят.
А той я гледаше, все едно беше чул всяка дума. Не я интересуваше. Беше й омръзнало да се опитва да успокоява гузната му съвест.
Лизи се измъкна от прегръдката му. Обърна се и тръгна бавно към вкъщи.
Макар да не чуваше стъпките му, знаеше, че той е само на крачка зад нея. Въпреки това нито тя му проговори, нито той я приближи повече. Щом се качиха до апартамента, Елизабет се изкуши да тръшне вратата в лицето му, но не го направи. Това бе и неговият дом. Събу се и веднага отиде в спалнята да нагледа Гириш. Лекарството от Захир все още действаше и старецът спеше, макар челото му да бе набръчкано от неспокоен сън. Щом се върна в хола, завари Сам да лежи на земята до дивана, но се престори, че не го вижда. Влезе в банята, за да се измие. Най-вече лицето си. Нямаше да плаче повече. Когато излезе, легна на дивана и се обърна към гърба му. Чувстваше се изтощена. Каналът, страха да не ги хванат, после разходката до храма, разкритията… Не можеше да повярва колко дълъг бе този ден. Не можеше да повярва и колко бързо всичко се бе развалило.
В името на Боговете, днес трябваше да е щастлива. Най-сетне имаха отговори и истинска цел. Сам й бе дал дом. Съвсем истински неин дом. Никога нямаше да си представи, че може да му е бясна за това, но и апартамента, като всичко останало, беше за да може той да се справи с вината си. За да може той да се чувства, че й дава нещо и затова има смисъл да остане в живота й.
Колко пъти му бе казвала, че няма нужда от нищо? Че иска само него?
Той никога нямаше да й го даде. Не можеше.
Не биваше да се чувства толкова ядосана или предадена. Знаеше за ситуацията му, когато се съгласи да бъде с него. Даже му беше казала, че докато той е на нейна страна, а тя – на негова, всичко между тях ще бъде наред.
Това, което тогава не бе осъзнала, бе твърде заслепена да види, беше, че той никога няма да може да бъде на нейна страна. Велахе го държеше твърде здраво в ноктите си и не го контролираше единствено с частта от същността му, която бе откъснала. Беше го дресирала. С болка, с мъчения, с унижение – бе го дресирала да се подчинява. Да се страхува. Да се радва на малкото свобода, която тя му бе позволила да има.
Не можеше да го вини. Не биваше. Особено след като самата тя знаеше до какво те довежда безизходицата и страха.
Сам не й дължеше нищо. Нито сега, нито заради плановете й да му помогне. Тя сама бе решила да рискува живота си. Бе достатъчно честна да си признае, че го правеше колкото заради него, толкова и заради себе си. Той бе най-важното нещо в живота й. Обичаше го повече от себе си. Искаше го свободен. Искаше сам да си е господар. И ако Лизи оцелееше – искаше да бъде с него без страх, че ще бъдат разкрити и че той ще я изхвърли от живота си, понеже за него бе по-добре да я загуби, отколкото вещицата да му отнеме още нещо.
Чудеше се дали щеше да продължи да я обича, след като този страх изчезнеше.
Богове, беше изтощена. Не искаше да мисли повече.
Не искаше да прекара тези няколко часа, които й оставаха, ядосана. Не искаше да бъде скарана с него.
Обърна се. Сам бе преметнал ръка през очите си, за да ги скрие от надничащото през прозореца сутрешно слънце. Бе съвършено неподвижен, дишаше дълбоко, но Лизи знаеше, че само се преструва, че спи. За да не я кара да се чувства наблюдавана и притисната, ако реши да си тръгне.
Елизабет прекара няколко секунди просто да го наблюдава, мъчейки се да го запечата в ума си. Дългата му черна плитка, за която толкова му завиждаше. Силната му челюст. Измамно суровите устни, с които я целуваше нежно. Силните ръце, които я прегръщаха внимателно. Гърдите, където ударите на сърцето му я приспиваха всяка нощ.
Сега Лизи слезе на пода до него и отново положи глава върху тях. Отмерените удари под ухото й забързаха леко ритъм, а тя остави атма да усили сетивата й и вдиша дълбоко аромата на дъжд и мрак, и безопасност. На нейния Сам.
Той свали ръката от очите си и я прегърна, притискайки я към себе си, сякаш се боеше, че тя ще скочи и ще си тръгне.
– Обичам те. – каза му тихо Лизи. – Знаеш го, нали?
– Да. – Сам я прегърна по-здраво. Знаеше го, но все по-малко разбираше защо го прави. И все пак тя беше тук – на пода до него. Целуна я по косата. – И аз те обичам, Елизабет.
Лизи отново изпълни дробовете си с миризмата му. Със сладката нотка, която се бе появила в потвърждение на думите му.
– Всичко ще се нареди. – каза му. Придърпа другата му ръка, целуна леко дланта му и после прехвърли и нея през раменете си. – По един или друг начин всичко ще се оправи. Ще видиш.
– Аз трябва да ти обещая това. – погали рамото й и тихо, горчиво допълни: – Иска ми се да можех да ти обещая това.
– Не е нужно. – каза му тя и затвори очи. – Аз ни го обещавам вместо теб.
Той просто отново я целуна. Щеше да приеме обещанието й, да повярва в чудото.
Надежда… Още едно нещо, на което Лизи го беше научила, а дори не го осъзнаваше. В крайна сметка Чарли щеше да излезе прав. Тя го правеше повече човек.

Лизи заспа в обятията му скоро след това. Сам си позволи два часа, в които да усеща топлината й до себе си. Покрил лицето на тялото със същността си, вдишваше дълбоко аромата й. Дори сънят не можеше да изличи от него съвсем горчивината от случилото се днес. Нечистите да го вземат, така му се искаше да измисли как да се освободи и просто да бъде с нея. През годините бе опитал всичко, но бе успял единствено да развесели Малора с неуспеха си.
Не знаеше още колко време могат да продължат така. Макар да се бе възпротивила на предложението му да се разделят, усещаше, че започва да я губи. А той се мразеше все повече и повече.
Трябваше да има някакъв начин. Трябваше да измисли нещо. Бързо.
Твърде скоро времето му с нея изтече. Трябваше да излезе и да бъде послушната кукла на Малора.
Лизи измърмори нещо в съня си, когато той се изправи, но не се събуди. Бе толкова изтощена, че дори не усети, когато той я повдигна на ръце и я остави на дивана. Сам се наведе и целуна нежно челото й. Остана загледан в нея още една дълга минута, след което отиде да провери Гириш. Помогна му да отиде до тоалетна, заплаши го с бавна смърт, ако събуди Елизабет, даде му още от лекарството за сън и излезе.
Да бъде извън апартамента бе като да отиде в друг свят. Вътре имаше топлина, която нямаше нищо общо със жаркото слънце на Хайрани. Навън, далеч от Лизи, Сам се почувства празен.
Знаеше какво трябва да свърши, къде да отиде и какво да направи. Беше го правил десетки пъти досега и нито веднъж не се бе замислял над това. Сега не му беше толкова лесно, но въпреки това се опита да се върне към себе си от преди да срещне онова момиче с удивително сините очи.
Надяна си ведро изражение и отиде до храма на Рахима, където поиска да види дядо си. Възрастната лечителка му разказваше за състоянието му, докато го водеше към стаята на Джайеш Гулати. Когато парализираният престъпник започна да издава немощни звуци с ококорен поглед, тя се усмихна. В началото Сам се бе притеснявал, че милосърдието и емпатията на жените в храма някак ще им помогне да осъзнаят, че Джайеш е изплашен до смърт, но това така и не се бе случило. Въпреки твърденията на Чарли, че Казра е абсолютно дърво, убиецът умееше да се преструва на загрижен достатъчно добре.
Докато буташе инвалидната му количка към каретата, която ги очакваше, Сам се замисли, че и двамата с Гулати бяха в капан. Нямаха избор, освен мълчаливо да изтърпят случващото се.
Кочияшът бе проверен и добре платен да си затваря устата и да не задава въпроси. Знаеше накъде да кара – към един от складовете на Сам в близост до площада, където щеше да се проведе Лунният празник. Същият, където искаше да заведе Елизабет.
Стомахът му се сви от неприятното усещане за разочарование, щом си спомни светналия й поглед, когато й обеща да й покаже амарите. Още от дните, когато неканен се ровеше в ума й, знаеше, че тя си мечтае да бъде на този фестивал. Много скоро след това той бе започнал да си мечтае да го посети с нея. Искаше да се наслаждава на изражението й, докато виждаше всички нови неща днес. Вместо това трябваше да се преструва, че Малора е любимата му племенница.
Но поне щеше да й покаже цветята. Чудеше се дали тя все още иска да ги види. Не можеше да си изтрие от съзнанието плувналите й в сълзи от обида и предателство очи. Пак я оставяше сама и в замяна й предлагаше цветя. Чувстваше се глупаво само като се сети, но трябваше да спази поне едно обещание. Щеше да се измъкне днес, за да й ги покаже. За съжаление, останалата част от плановете му трябваше да остане за друг ден. Можеше да си представи как Лизи би реагирала сега на тях, когато той дори не бе сигурен, че има право да продължава да я нарича „амара“.
Каретата спря пред един от магазините за дрехи, които притежаваше като Ираж. Сам раздели същността си, оставяйки достатъчно в Казра, за да му позволи да се движи, а всичко останало наля в тялото на Гулати. Съзнанието на престъпника го посрещна с очаквания страх, но този път трябваше само леко да го побутне, за да го изтика настрани. Беше отслабнало дори повече от последния път, пламъкът му почти бе изгаснал. Може би нямаше да издържи много повече от месец или два, преди да умре без помощ от убиеца. Сам си отбеляза, че ще е добре още днес да приключи с прехвърлянето на имотите и авоарите, за които все още не се бе погрижил.
Двамата слязоха от каретата. В момента в Казра нямаше достатъчно от същността му за по-фина моторика, затова с Гулати бръкна в джоба му и извади ключа за магазина. Повечето магазини бяха в почивка днес и този не бе изключение, което доста улесняваше нещата. Казра дори бе раздал малки парични бонуси на продавачите по случай празника.
Насочиха се направо към склада, подминаха всички манекени от ковано желязо и работни маси, където дрехите да се прекрояват, и спряха пред един от петте рафта. Сам протегна костеливата ръка на Гулати и позволи на заклинанието да вкуси атмата му. Бариерата потрепна и се чу тихо стържене, когато рафтът потъна навътре и се скри настрани, разкривайки тайното помещение вътре.
Преди го бе ползвал за склад за тела, които се очакваше да бъдат срещани в този край на града, но с течение на времето нуждата от тях бе изчезнала. Сега бе просто едно от десетките места в Ан Налат, където държеше оръжия, пари и реквизита на Ираж.
Сега се изми, среса и обръсна на малкия умивалник. Облече скъпите одежди на богаташа, сложи пръстените и обеците му и този път дори и малко грим, който да скрие мъртвешкия му тен.
Погледна се в огледалото и изпробва някои от усмивките, които Ираж предпочиташе – всички в услуга на Малора. Опита се да не мисли, че Елизабет никога нямаше да одобри това, което правеше. Започна и бавно да събира всяка мисъл и спомен за нея и да я заключва толкова дълбоко в себе си, така че вещицата никога да не заподозре за съществуването им.
Когато бе готов, погледна към тялото на Казра, седнал на земята и облегнат на стената. Поне днес Малора нямаше да го докосва. Щеше да остане само за Елизабет.
Затвори вратата на тайното помещение, заключи онази на магазина и се качи в каретата. Пътят до дома му на скалите не бе дълъг, но улиците започваха да се пълнят въпреки жаркото обедно слънце, така че му отне повече време, отколкото се бе надявал.
Бе пратил вест в имението да го очакват днес, затова не се изненада, когато икономът и слугите го посрещнаха, наредени от двете страни на дългия коридор.
– Ираж-азари. – поклониха му се ниско те.
Сам им кимна отсечено и погледна към иконома.
– Салид. Какво изпуснах?
– Всичко е по старо му. Шей-азари се отби преди няколко дни. Остана в стаите си. – макар мъжът да вървеше зад него, Сам пак можеше да усети гримасата му, като добави: – Заедно с Казра-азари.
– Нещо друго?
Салид се поколеба за миг, но все пак попита:
– Знаете ли дали ще се отбие отново? Може би за празника? Приготвили сме няколко рокли, които може да й харесат и са подходящи за събитието. Както и поддържаме любимите й храни в наличност.
– Чудесно. – похвали го и влезе в кабинета си. – Само че едва ли ще се отбие днес. Доколкото чух има други планове. – икономът видимо посърна от тази новина. Не можеше да го вини. Сам също не харесваше идеята, че няма да е с нея. – Ще й предам, че я очаквате. Сигурен съм, че ще се зарадва да го чуе.
– Тя е чудесна млада дама. – каза Салид.
– Така е. – съгласи се Сам и побърза изцяло да смени темата: – Искам банята да е готова, както и костюма ми. Трябва да прегледам някои документи, докато приготвите нещата. И искам каретата да ме чака.
– Както наредите, азари. – поклони му се икономът.
– И се свържи с адвокатите ми.
– Днес ли, азари? – попита предпазливо Салид.
Лизи сигурно щеше да го смъмри да остави хората да почиват на празника, но Сам предпочиташе да не рискува и да губи време. Пък и им плащаше достатъчно.
– Да.
– Да, азари.
Икономът се поклони отново и го остави сам, за да изпълни нарежданията му. Сам седна на стола си пред бюрото. Погледът му попадна върху ножа за писма и за момент умът му го предаде, извиквайки картини от една от тренировките с Елизабет в сънищата, където тя го бе наръгала с него.
Изръмжа тихо, тръсна глава и отвори едно от чекмеджетата на бюрото, изваждайки дебела папка. Сам бе останал в склада. Сега трябваше да бъде Ираж.

 

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay

» next part...

© Лесли All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??