Шест месеца по-късно

Чарли вървеше сред административната зона на града, оптимистично кръстена Вимис на Богинята на справедливостта и на някои места – светлината. Може и да имаше някоя гилдия, която да следва повелите на Богинята, но досега мошеникът не бе попадал на нея, затова и не почувства никаква вина, когато забеляза червендалестия мъж с множеството пръстени да излиза от Гилдията на търговците, и по-точно – когато забеляза пълната кесия с пари на кръста му. Докато минаваше пред стълбището на внушителната двуетажна сграда с красивите й мраморни колони отпред, Чарли прошепна тихо. Потисна облекчена въздишка, когато атмата се отзова на молбата му, връзките на кесията се отхлабиха и през отвора една след друга лъскави сребърни сиглои се понесоха към собствения му джоб.
Внезапно усети вибрация във въздуха около себе си. Изпсува и се опита да прекъсне заклинанието. Щом усети намерението му, атмата избухна в порой разноцветни искри над главата му. Усещането за метала на монетите се изгуби и сиглоите иззвъняха на земята. Една се изтърколи по стълбите и се спря в ботуша му.
Мъжът, от който се опита да открадне, го зяпаше с все по-червено лице. Видя как трите му брадички се разклащат от яд и възмущение. Коремът му се изду дори повече от поетия въздух. Чарли много искаше да види дали копчетата от слонова кост на ризата му ще се разхвърчат, но мъдро реши да си плюе на петите.
– Стража! – последва го вика на търговеца. – Стража! Крадец!
– Това с искрите го направи съвсем нарочно! – изсумтя сърдито Чарли, докато свиваше в първата пряка, която видя.
Не беше очаквал някой да откликне толкова бързо, но зад себе си чу издайническото подрънкване на всичките магически предмети, които градската стража носеше. Надзърна зад рамото си и видя мъжът в синя униформа със син маншет да търчи след него.
– Спри! – викна.
– След малко! – върна му Чарли.
Пръстите го сърбяха да издигне прашна завеса между тях, за да може да се скрие, но се отказа. С неговия късмет от последните месеци сигурно щеше да измагьоса огромна светеща стрелка с надпис “Тук съм!”, която да се рее над главата му.
Стражът обаче явно нямаше неговите страхове, защото откачи от колана си нещо, което стисна в юмрук. Във въздуха над него светна зелена руна. Чарли изруга под нос. Щеше да разтвори улицата пред него, за да го погълне. Започна да се оглежда трескаво наляво и надясно за някакъв изход, но единствения беше само нагоре по стената. Разтръска ръце и свърна рязко вдясно, скачайки нагоре. Пръстите му намериха пукнатина и се захванаха, но преди да е почнал да се катери, чу крясък и отново погледна назад.
Земята се бе разтворила, но не в близост до Чарли, а под краката на стража, който сега бе потънал до кръста и кашляше от вдигналия се пясък. Мошеникът все пак огледа уличката предпазливо, преди да стъпи отново на нея. Усмихна се на стража, помаха му за сбогом и се махна от там, преди да са дошли други. Тогава усети атмата да се увива около него и да го побутва доста настоятелно в определена посока. Същата, към която го насочваше от няколко месеца.
– Не сега. – каза й.
Дрехите припукаха по кожата му от статично електричество в знак на раздразнението на атмата, но въпреки това тя се отдръпна. Чарли пък свърна по друга уличка и като се увери, че никой не го преследва повече, забави ход и се сля с тълпата, доколкото един русокос и синеок чужденец можеше в Хайрани.
Нещо се беше скапало с магията. Първоначално мислеше, че проблемът е в него, но скоро осъзна, че важеше за целия свят. Започна с гърмящи атеши и продължи с изгорени трупове на магьосници, направили заклинание, което са изпълнявали без засечка стотици пъти преди това. Магически предмети не работеха както трябва, инцидентите на всяко място, където се използваше магия от какъвто и да е вид, бяха зачестили, а през последния месец бяха започнали да идват предупреждения, че порталите са нестабилни.
А, да. Имаше и слухове за разни чудовища, излезли от страшните приказки. Снощи в кръчмата бе чул един рибар да се кълне, че нещо колкото кораб и с много пипала е минало под лодката му. Вярно, беше на няколко чаши сараби, но не бе единствената такава история напоследък.
Магьосниците в Кулата си нямаха и идея какво се случва, но се опитваха да звучат категорично, когато уверяваха, че съвсем скоро ще разнищят въпроса. Фантомите, надушили хаоса в човешките емоции, бяха пощръклели. Хората се обръщаха към жриците на Ну’Ахра все по-често и те трудно успяваха да смогнат на молбите за помощ.
Привидно само Сенките не бяха засегнати от случващото се с атмата – вероятно защото за разлика от обикновените магьосници, които използваха фоновата магия за заклинанията си, Сенките първо я извличаха в телата си, преобразуваха я в нещо свое и използваха него. Макар да бе ужасно досадно за него, Чарли се радваше, че не влияе на Елизабет.
Тя… беше изчезнала. Момичето, което познаваше, просто го нямаше. Дори когато дойде в Хайрани, сама и объркана, в нея имаше повече живот, отколкото сега. Не се хранеше, не спеше, а от светлинката в погледа й бе останало само гаснещо въгленче. Мислеше, че времето ще притъпи болката и страха й, че някак ще й помогне да приеме какво се случва. Само че тя продължаваше да се надява, че Сам ще се върне и тази надежда не й позволяваше да продължи напред. Бе заседнала в някакво чистилище. Всеки ден обикаляше всичките му скривалища, да не би да се е върнал. После прекарваше няколко часа с Рамая, а след това идваше на строежа на базата на Сам. Беше посветила всяка свободна минута от времето си на това да следи всичко да е според плана, който Казра беше оставил. Чарли беше почти сигурен, че в мига, в който някоя от стаите се завършеше, тя щеше да си донесе легло тук. Честно казано, не знаеше дали няма да е по-добре да направи точно това, за да не живее сред спомените за него.
Не знаеше как да й каже, че вероятно Сам никога няма да се върне. Надеждата бе единственото, което я крепеше. Мошеникът се страхуваше какво ще стане, ако я изгуби. На моменти му изглеждаше готова да сложи край на всичко и точно това бе причината да отлага от месеци онова, което знаеше, че трябва да направи. Дори сега се чудеше дали не може да отложи с още малко. Сякаш чула мислите му, атмата накара въздуха около него да завибрира настоятелно.
Чарли издиша раздразнено и разроши косата си.
– Добре, добре. Разбрах. – измърмори под нос.
Погледна към готовата фасада на сградата, която до скоро беше почти развалина, готова за събаряне. Сега бе лъскава и нова. Имаше си огромни прозорци на първия етаж, които разкриваха кипящия труд вътре. Опита да приглади косата си и влезе. Вътре миришеше на влага и прах. Миришеше на ново. Трябваше да бъде обещание за ново начало, но май се превръщаше в кошмар. Чарли изгони мрачните си мисли и започна да обикаля, уж безцелно, докато не я видя. Тя седеше в единият край и обсъждаше нещо с архитекта, сочейки към стената. Бе облечена в прости дрехи, изцапани с боя и прах. В началото й бяха по мярка, но сега се губеше в тях. Изглеждаше болна, само че нямаше лечител на света, който да може да й помогне. От тук Чарли можеше да види, че е стиснала ръце в юмруци. Флетчър се постара да си лепне усмивка на лицето и да пристъпи към нея.
– Хей, дечко, имаш ли минутка?
Тя му се усмихна, но Чарли виждаше, че е по-скоро по навик. Всичко, което правеше от онази сутрин, бе такова – местене единия крак пред другия, защото така трябва. Лизи се извини на мъжа, с когото разговаряше, и се приближи до него.
– Има ли нещо? – попита го.
Бе опитала да я прикрие, но той видя искрицата надежда в очите й. Лъжата бе на езика на Чарли, но се спря. Никоя лъжа нямаше да й донесе успокоението, от което се нуждаеше, колкото и изкушаващо да бе да го направи.
– Нищо от него, съжалявам, дечко.
Лизи сведе глава, за да не му покаже разочарованието си. Когато го погледна, отново се усмихваше.
– Тогава какво? Да не те гонят пак за дългове?
– Всички дългове са платени. За момента. И не съм натрупал нови. Поне не и до колкото помня… – каза й и й направи знак да го последва в една от празните стаи. Поколеба се за момент, но трябваше да го направи. – Но наистина има нещо. Налага се да замина за малко, дечко. Изскочи една работа и трябва да я свърша.
Елизабет не си позволи да му покаже страхът, който я стисна. Той бе котвата й през последната половин година. Почти се бе пренесъл в празния й, тих апартамент, за да не я оставя сама.
– За колко време? И къде? – попита го.
– Не знам колко ще отнеме. Ще трябва да попътувам извън Ан Налат. – призна й. Искаше му се да почака още малко, но осъзнаваше, че не може. От известно време имаше проблеми със заклинанията, но от няколко дни успяваше да направи едва едно на всеки няколко, и то ако е просто и атмата е в настроение да му съдейства, вместо да му прави на пук, за да го накара да я последва. Каквото и да ставаше, трябваше да разбере какво е и да го оправи. – Но ще се постарая да приключа възможно най-бързо. Никакви отклонения и почивки по пътя. Отивам, свършвам работа и се връщам.
Лизи кимна. Пристъпи напред и го прегърна здраво.
– Пази се. И ми се обаждай от време на време, ако можеш?
Той също я прегърна здраво и се намръщи. Бе отслабнала дори повече, отколкото си мислеше.
– Ще ти досаждам със скучни разкази за самотно пътуване по прашен път, където няма нищо друго освен пясъци, пясъци и още пясъци.
– Така ли наричаш бардаците? – подсмихна се Лизи, като се отдръпна от него.
– Те са оазис в средата на пустинята! – заяви драматично Чарли, – Който този път няма да намеря.
– Ако имаш късмет, може те да намерят теб. – потупа го утешително по рамото тя. – Кога заминаваш?
– След малко. Колкото по-бързо се заема с това, толкова по-бързо ще свърши.
Тя кимна. Насили се да звучи бодро, когато каза:
– Не се тревожи за мен. Аз ще съм добре, така че не претупвай всичко, за да се върнеш по-бързо тук.
– Няма. И ти ще ме държиш в течение на нещата тук, нали?
– Искаш да те занимавам с избора на цветове ли? – изгледа го скептично Лизи.
– Аз имам страхотен вкус! Ако си умна, ще се вслушаш в съветите ми.
– Мисля много умно да си замълча. – каза му, а усмивката както обикновено така и не стигна очите й. След миг въобще изчезна и тя стисна силно ръката му. – Ще се върнеш, нали?
За момент последните шест месеца се изписаха на лицето й съвсем ясно. Вината загриза ума на Чарли дори повече от преди. Не искаше да я оставя точно сега. Тя се нуждаеше от него. Може би…
В съседната стая нещо падна с трясък. Въздушната магия, с която строителите пренасяха дървена ламперия, се разпадна и дъските се разпиляха по пода. Мъжете само изругаха раздразнено и се заеха да ги събират. Сигурно им се случваше по няколко пъти на ден.
Нямаше избор. Трябваше да иде.
– Естествено, че ще се върна. – каза на Елизабет и я погледна право в очите. – А ти ще ме чакаш. Нали?
Тя отклони поглед за момент, осъзнавайки какво точно я пита. Кимна леко.
– Ще те чакам. – каза и го прегърна отново. Беше й трудно да сдържа сълзите си и се изкушаваше да го пита дали може да дойде с него, но го познаваше достатъчно добре, за да разпознае, че нарочно не й споделя детайлите за пътешествието си сега. – Ти само се върни. И се пази. И не използвай много магия. И…
– Успокой се, дечко. – прекъсна я Чарли и й залепи една звучна целувка на бузата. – Аз съм най-добрият магьосник, за когото светът дори не е чувал. Ще приключа бързо. Няма да ме има само колкото да започна да ти липсвам.
Той повдигна вежди няколко пъти и й смига. Тя побърза да му влезе в тон и завъртя очи. Нямаше да го изпраща с плач. Боговете й бяха свидетели, че мошеникът се бе нагледал на сълзите й.
– Не бъди толкова сигурен. – каза му и леко го забута към вратата. – Хайде, махай се. И ми донеси подарък! И да не е нещо, от което да ме е срам.
– Еее, дечко! Недей да ми задушаваш креативността така!

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com