Елизабет последва страшника, стараейки се да се държи близо до него, но без да е твърде очевидна. Знаеше, че той не й вярва, но тя бе убедена, че в банята бе имало някого. Това, че просто се беше изпарил, само затвърждаваше страховете й, че е силуетът от сънищата й. Така се надяваше да се бе отървала от него, толкова се беше зарадвала, че най-сетне е свободна, че сега разочарованието беше като истинска тежест, която я натискаше надолу.
Може би трябваше да каже на Калахан, само че като си представеше разговора, знаеше, че ще завърши с поредното обвинение, че тя е сянка и сама си е виновна, че някакви странни неща й се закачат. Тази мисъл обаче не я подразни толкова много, колкото обикновено.
Беше й донесъл дрехи. Лизи не очакваше, че го е грижа достатъчно за нея, за да го направи, и сега по някаква причина се чувстваше някак неудобно покрай него. Беше й лесно, докато знаеше, че в очите му е опасно чудовище, но нямаше представа как да се държи със страшника, когато я третира като човек.
...