Елизабет стоеше в кръг от светлина, обграден от стена от мастилен мрак. Сух вятър развяваше косата й. Бялата рокля, в която бе облечена, плющеше около босите ѝ крака. Устните ѝ бяха изпръхнали до кръв и усещаше миризмата на боклук – по-остро, отколкото би трябвало, заради сухия си нос. Фин прах полепваше по кожата ѝ, влизаше в устата ѝ и девойката се видя принудена да заслони очите си с ръка, за да не се набива и в тях. Защото ѝ бе нужно да вижда.
Отвъд светлината чуваше шепот. Тих и постоянен, абсолютно неразбираем. Всяко косъмче по тялото ѝ настръхна, а Елизабет се завъртя в опит да намери източника. Приглушените гласове обаче идваха отвсякъде. Обграждаха я. Страхът започна да се надига в нея, а студената пот, която изби по челото и дланите ѝ, веднага бе попита от ситния прах.
– Кой е там? – извика.
Не знаеше защо го направи. Ако беше поне малко умна, щеше да си замълчи, за да не привлича внимание. Сякаш не й стигаше, че седи в единственото светло място в целия мрак. Само че още дока ...