Елизабет стоеше в кръг от светлина, обграден от стена от мастилен мрак. Сух вятър развяваше косата й. Бялата рокля, в която бе облечена, плющеше около босите ѝ крака. Устните ѝ бяха изпръхнали до кръв и усещаше миризмата на боклук – по-остро, отколкото би трябвало, заради сухия си нос. Фин прах полепваше по кожата ѝ, влизаше в устата ѝ и девойката се видя принудена да заслони очите си с ръка, за да не се набива и в тях. Защото ѝ бе нужно да вижда.
Отвъд светлината чуваше шепот. Тих и постоянен, абсолютно неразбираем. Всяко косъмче по тялото ѝ настръхна, а Елизабет се завъртя в опит да намери източника. Приглушените гласове обаче идваха отвсякъде. Обграждаха я. Страхът започна да се надига в нея, а студената пот, която изби по челото и дланите ѝ, веднага бе попита от ситния прах.
– Кой е там? – извика.
Не знаеше защо го направи. Ако беше поне малко умна, щеше да си замълчи, за да не привлича внимание. Сякаш не й стигаше, че седи в единственото светло място в целия мрак. Само че още докато си го мислеше, се чу да вика отново:
– Покажи се!
Глупачка! Ако нещо дойдеше да я изяде, сама щеше да си е виновна!
А нещото не закъсня. Изпълзя от мрака и под ярката бяла светлина изглеждаше сиво и безплътно. Беше дълго и се гърчеше като змия. Даже щеше да го обяви за точно такава, но тогава видя десетките малки заострени крачета, които се забиваха в земята с тракане. Елизабет отскочи назад със сподавен писък, а съществото продължи да пъпли към нея. Девойката посегна към ръкава си, за да измъкне металния прът, а когато не го намери, страхът ѝ започна да се превръща в паника. Ударите на сърцето ѝ заглушиха дори шепота покрай нея или пък той самият бе спрял в очакване тя да се гмурне в тъмнината, за да се спаси от съществото. Елизабет обаче нямаше подобно намерение и с подскоци избяга в другия край. Щеше да ѝ бяга до последно, ако се наложеше. Стига на проклетата безплътна стоножка да не ѝ бяха пораснали два чифта също толкова безплътни ципести крила.
Неприличните думи, които бе научила от братята на Франсис, просто не ѝ стигнаха, за да опише колко е очарована от ситуацията.
И тогава мракът закипя. Мазни балончета се надигаха, издуваха и пукаха навсякъде около нея. Черните пръски падаха на земята и със съсък се изпаряваха в струйки черен дим. Елизабет инстинктивно знаеше, че ако някоя попадне върху кожата ѝ, ще се случи нещо лошо. Нямаше просто да я изгори – щеше да я прояде отвътре, докато от нея не остане нищо. Същото бъдеще за нея предвиждаше и летящото нещо, само че то щеше да използва зъбатата си челюст, която някак се беше появила между два бързи удара на сърцето.
Лизи знаеше, че е изгубена кауза, но отказваше просто да се предаде. Започна да бяга в кръг, гонена от съществото и от бълбукащия мрак, който закипяваше още по-силно, като тя се приближеше, избутвана от вятъра. Трябваше да измисли нещо. Трябваше да направи нещо, за да се спаси.
Бариерата! Бариерата от кръв!
Веднага започна да се опитва да я накара да се появи. Опита да се съсредоточи и да си спомни какво беше усещането, но беше доста трудно да се концентрираш, когато бягаш в кръг от чудовища. Щеше да е хубаво и ако знаеше нещо повече за нея от това, че се появяваше, когато е уплашена, защото в момента беше на косъм да спести усилията на хвърчащата стоножка и да падне мъртва от страх и явно не бе достатъчно. И този проклет вятър, набиващ прах в очите ѝ!
– В името на Ертар! – изпищя в отчаянието си.
„Викаш грешния Бог.“ – повече усети, отколкото чу думите.
Вятърът, заедно със сърцето ѝ, спря. Жуженето на крилете на чудовището и клокоченето на тъмнината също престанаха. Елизабет рискува да погледне през рамо назад. Съществото беше изчезнало. На негово място обаче имаше нещо много по-страшно. Човешка фигура.
Изтъкана от много по-гъст мрак от този на отново спокойното нищо отвъд кръга от светлина и с неясни очертания, сякаш някой беше разредил прекалено акварел и сега черната боя се стичаше по бялото платно, Елизабет не можеше да разбере дали принадлежи на мъж или на жена. Единственото ясно бе високият ѝ ръст.
– Ка… – започна и чак когато не й достигна въздуха, осъзна, че бе забравила да диша.
“Човешкият бог няма да ти помогне, Елизабет.”
Отново по-скоро почувства думите в главата си. Бяха като мислите ѝ, само че чужди. Толкова чужди и студени, и остри.
Знаеше името ѝ.
Дори не успя да се уплаши. Фигурата се спусна към нея, маса от неизмерим, всеобхватен мрак. Елизабет запищя. Пищя, докато черните дълбини на силуета изпълваха погледа ѝ. Пищя, докато пропадаше в него. Пищя, докато я поглъщаше.
© Лесли Всички права запазени