Нека съдбата ме настигне
Лутам се, объркано е всичко. Лутам се в своята съдба. Обърканост... Да направя ли това, което трябва, или да изкажа това, което искам. Не, аз нямам право на нищо. Не трябва да наранявам никого, защото никой не заслужава да бъде наранен... освен мен.
Аз съм силна. Но защо се лутам? Колебанието ми е признак на страх. А този страх предизвиква в мен мълчание, сякаш искам да избягам. Не мога да говоря с думи, но очите ми говорят. Не мога да отроня и дума, искам да запазя момента като спомен. Искам да попивам всичко - всяка дума, всеки поглед, всяко усещане... това ще ме топли винаги. Тези откраднати мигове... са моето лутане.
Затова сега трябва да се откажа от всичко в тази съдба. Притъпена е болката, щом душата е свикнала да страда. Сълзите галят лицето ми с години. Аз не мога да бъда щастлива, защото непознато е това чувство и то ме плаши. Сега съм много изплашена... наистина... адски много. Крещя от отчаяние. Искам да изчезна завинаги. Не мога да се боря, не издържам да се лутам, не понасям този страх. Ще избягам, нека съдбата ме настигне сама.
© Снежана Миленова All rights reserved.
