7

Следващите няколко дни всичко вървеше спокойно. Преди 3 месеца бях започнала официално работа в един рехабилитационен център и все още свиквах с усещането да ме наричат „докторке“. Като изключим факта, че нито бях „докторка“, нито приличах на такава, си беше доста приятно. Удовлетворението, което изпитвах виждайки как пациентите се възстановяваха пред очите ми и благодарността в погледите им бяха просто безценни. Никога в живота си не бях и предполагала как ще се развие животът ми. Не ми беше и минавало през ума, че някой ден ще започна работа на подобно място. Нито пък, че ще съм толкова щастлива да помагам на хората по такъв начин, но както вече споменах, бях притисната от обстоятелствата. Дори смело мога да кажа „Обичам работата си“! За разлика от шефа си – 66 годишна пенсионирана учителка, която по мое мнение нямаше ни най-малка представа как да ръководи подобно здравно заведение. Тази жена беше, като Цербер, застанал на адските порти, готов да смачка всичко изпречило се на пътя му. Непрестанно сновеше по коридорите и обикаляше кабинетите, влизайки във всеки един с глупави оправдания. Честно, понякога си мисля, че го прави единствено, за да провери дали не „кроим“ нещо срещу нея. Представете си само – седите си до възрастната (да речем на 80 години) жена и показвате поредното упражнение, а този Цербер влита през вратата и започва да се лута безцелно в залата. Изломотва нещо от сорта на „А Лин къде е, че ти не знаеш как да ми помогнеш“ или „О, ти ли си тук. Ами не ми вършиш работа, ще дойда после.“. Едно подобно изказване праща по дяволите целия авторитет, който сте опитали да изградите пред тази жена, която впрочем е с цели 60 шибани години по-възрастна от вас. Това само по себе си прави ситуацията още по-трудна. Хубавото на всичко беше, че повечето пациенти разбираха ситуацията и не се отказваха да ме посещават.

Лошото в тази работа, освен шефа, беше и заплащането. С колегите ми работехме за нищожни пари, с които едва покривахме наема и сметките си, а за храната да не говорим. В крайна сметка едва свързвахме двата края. Но все се започва от някъде, нали?

В края на работния ден бях просто изтощена, смачкана и емоционално изцедена. Днес беше сряда, което значеше, че най-тежките случаи в центъра бяха моя грижа. И като казвам тежки наистина имам предвид много, много тежки: две жени в напреднал стадий на МС, едно двадесет и четири годишно момиче с мозъчен инсулт, трима възрастни пациенти със същата диагноза, един 35 годишен мъж страдащ от тежка форма на умствена изостаналост, 17-годишно момиче, претърпяло катастрофа с влак и един 29-годишен мъж, който се бори с алкохолизма и пристрастеността към наркотиците. Каква „страхотна“ сряда.

***

Прибрах се почти в насипно състояние и направо се проснах на дивана, като чувал с картофи. Всяко мускулче по ръцете и раменете ми бе разкъсвано от болка, а главата ме болеше ужасно. Дори нямах сили да смъкна от себе си пропитата с пот черната тениска с щампа на череп и сивият спортен клин, но нямаш значение. Имах нужда от отдушник и съвсем естествено позвъних на Сам.

- Как е днес моята най-добра приятелка – започнах без дори да я изчакам да каже нещо?

- Благодаря за загрижеността, но аз както винаги съм добре. Знаеш че в работата ми няма нищо ново. Както всеки друг ден и днес в магазина всичко мина прекрасно. Как мина твоят ден скъп?

- Не се шегувай, защото се заклевам, че ако си ми пред очите ще те фрасна право по изящния нос – сериозна съм.

- Сряда,а? - тонът и моментално се промени.

- Сряда! Не съм си и помисляла, че сами след три месеца работа там ще намразя този ден от седмицата до болка.

- Не може и този път да е било чак толкова зле.

Оптимизмът и ме убива.

- Беше и още как. Получих 3 предложения за брак от онзи умствено недорасъл господин в рамките на 40 минути. Наркоманът ми целуна шест пъти ръка и през цялото време ми обясняваше колко съм сладка, а госпожа Цербер ми върна документите на г-н Дейвис четири пъти, защото съм имала „правописни грешки“. Имам чувството, че ще окача. Добре че днес поне нямаше никой с твърде големи претенции. Казвам ти честно, Сам, имам чувството че тези хора приемат фразата „Клиентът винаги е прав.“ твърде буквално. Чудя се кой ли ден ще поискат и да ни изчукат, а шефката ще им позволи само и само да са доволни.

Сам въздъхва отчаяно и чувам как се изправя от въртящият се стол.

- Чудя ти се как все още не си напуснала – долавям съжалението в гласа и – май е най-добре да си потърсиш друга работа.

- И къде? Кой ще ме вземе без опит?

- Това не е причина да не търсиш. Денис, ти обичаш тази работа. Виждам как се радваш, когато с някой от твоите хора постигнете някакъв напредък. А и разбираш от това, имаш талант. Няма начин да не намериш място на, което да те оценят.

- Не, невъзможно е. В крайна сметка мога да издържа още няколко месеца, докато натрупам малко повече стаж - обръщам се на дивана и изпъшквам от болката, която пронизва гърба ми.

- Ти си знаеш, но според мен тази работа пречи на личния ти живот. Имаш нужда от мъж, от секс, от романтика. Най-вече имаш крещяща нужда от козметик. - засмива се.

- Добре си се справям и сама. А колкото до козметичните процедури – не. Предпочитам да си направя маска от лимон и мед и да покрия косата си с някоя домашна отвара и хавлиена кърпа, отколкото да вися два часа в салон където всички говорят за изневяра и пари.

- Добрата стара Денис, вечният противник на салоните за красота. Няма ли да се промениш някога, като някакъв динозавър си.

- Толкова стара или толкова грозна – кикотя и се нагло?

- Млъкни!

- Добре де, извинявай. Динозаврите все пак никак не са грозни. - вече не мога да се удържа и буквално се търкалям от смях.

- Защо винаги си толкова самокритична? - на Сам май никак не и е смешно.

- Не съм самокритична, реалист съм. Говориш така сякаш не ме познаваш. - смехът ми секва внезапно. Не разбирам сериозния и тон.

- Точно защото те познавам мога да го кажа. Ти си красива жена, Денис. Очите ти имат най-странния кафяв цвят, който не съм срещала никога. Косата ти е толкова гъста и буйна, не понякога се чудя как успяваш да я укротиш. Лицето ти излъчва едновременно детска невинност и груба женска красота. Просто перфектният баланс между двете. И дори не ме карай да споменавам веждите ти, знаеш какво е мнението ми за тях - въздъхва и продължава отново. - А дори и някой да те сметне за грозна, то няма такъв който да не хареса характера ти.

- Ооо, тук си в голяма грешка. Има много хора, които ме мразят именно заради характера. - прекъсвам я без дори да се замисля.

- Глупости! Това не са хора, а идиоти, неспособни да съзрат истинската красота на душата ти. Ако беше мъж, щеше да си мечтата на всяка жена. Колко пъти трябва да ти го повтарям, за да се набие в дебелата ти и упорита глава?

- Повтаряш ми го от години без особен успех. Мисля, че е време да спреш. Примири се с фактите.

Саманта въздъхва и замълчава.

- Ве черяла ли си? - подхвърлям и се подсмивам.

- Не, но бих хапнала отново от твоите домашни сладки с мед и орехи. Определено не бих отказала и домашното ти пиле в сладко-кисел сос.

- Тогава си размърдай сладкото дупе и идвай. До час ще приготвя всичко.

***

Затварям телефона и се захващам с вечерята. Изумително е колко добре ме познава Сам. Сякаш прочита мислите ми. Точно днес си мислех за пиле в сладко-кисел сос и предвидливо бях извадила пилешките гърди от фризера преди да потегля за работа. Енергията, с която ме зареждат разговорите ми с нея е невероятна. Приготвям всичко за отрицателно време и когато откъм входната врата се задава дразнещият звук на звънеца вече чакам, излегната на дивана. С няколко пъргави и умели крачки прекосявам коридора и бързо отварям вратата. Тя стои там облечена в любимата си сива тениска с избродиран бухал и светли дънки. В дясната й ръка и се поклаща бутилка вино, а в лявата има плик с неясно съдържание и без марка.

- Виждам, че идваш подготвена. Заповядай. - казвам и се отдръпвам от пътя й подканвайки я да влезе.

- Помислих, че ще имаш нужда от това. - плахо прекрачва прага и ми подава бутилката.

- Едва ли ще помогне, но не бих отказала да пробвам. - поемам бутилката и я отнасям в трапезарията. - За кого е писмото?

- А, това ли? – промърморва и размахва белия плик във въздуха – Намерих го в пощенската ти кутия.

- Отново някоя сметка или писмо от банката. Пак ще ми искат пари.

- Не мисля, че е това. По скоро е нещо лично.

- И как стигна до това заключение? - подмятам незаинтересовано, докато отварям виното и го наливам в две чаши.

- Ето виж го и сама ще си отговориш. - подава ми плахо запечатания плик.

Поемам го от ръката й и разбирам какво има предвид. Пликът е напълно бял. Няма имена, адреси или пощенски марки. Оглеждам го и без дори да се замисля разкъсвам хартията и изсипвам съдържанието му на масата. Не е нищо особено, просто лист хартия. Вземам го и го разтварям за да прочета написаното. След всяка една дума имам чувството, че по тялото ми преминава слаб електрически заряд.

Написано е на ръка с почти неразбираем почерк и синьо мастило. Явно изражението ми се е променило, защото Саманта ме приближава и поставя разтревожено ръка на рамото ми.

- Денис, добре ли си? Цялата пребледня.

Не казвам нищо просто и подавам листа и чакам. Тя зачита на глас:

- „Знам, че ще си моя някой ден. Ще те взема и няма да те пусна докато не те изтръгнат от мъртвите ми ръце. Наблюдавам те и се възхищавам на красотата ти, искам да те докосвам. Днес изглеждаше супер! Черепите ти отиват, а аз обичам черепи. Искам да видя твоя. Нуждая се от теб и ще те получа. Заклевам се, че някой ден ще вляза при теб, докато спиш и ще те взема.......ще бъдем много щастливи Денис. Само аз и ти завинаги!“ - Сам млъква и очите и се разширяват.

- Сега разбираш ли? - питам, въпреки че знам отговора.

- Разбирам само, че май ще трябва да смениш адреса си в най-скоро време.

- Може би си права, а може и да не се наложи.

- Как така да не се наложи?

- Ако съм права, а вероятно съм, това има връзка с колета с бельото. Ако е така то със сигурност този, който ги е изпратил е луд за връзване, а лудите са импулсивни.

- Денис, говориш несвързано. Не разбирам.

- Казвам само, че ако отнеса това в полицията, ще намерят отпечатъци по хартията и ще приберат този болен мозък където му е мястото.

- Ааа, сега разбирам. Е какво чакаме тогава, да вървим?

- Не, имам по-добре идея. Ще помоля Крис да свърши това за мен.

- Хм, Крис значи? Интересно.

- Сам, млъкни.

- Нищо не казвам – повдига отбранително ръце. - Просто ми се струва, че си твърде спокойна предвид ситуацията. Много бързо се окопити, когато се сети за Крис. Май бельото те разтърси повече.

- Да, защото ми дойде някак неочаквано, а това сега е различно. Колкото до Крис, той е полицай и мой приятел. Спокойна съм, защото знам, че ще ме защити.

- Добре. Хайде обади му се. - казва Сам и ми подава мобилния.

- Невъзможна си. Просто невъзможна. - мърморя си докато набирам номера на стария си приятел. - Ако, Крис? - изстрелвам нетърпеливо.

- Много често взе да се сещаш за мен. - плътния му глас ме успокоява.

- Не много, а достатъчно, но и този път си имам причина.

- И каква е? - долавям любопитство в гласа му.

- Получих притеснително анонимно писмо. Май тайният ми обожател е и малко луд.

- Моля!? - почти крещи той.

- Правилно чу. Получих анонимно писмо в личната си пощенска кутия. Текстът е меко казано притеснителен.

- Денис, чуй ме много внимателно, искам да заключиш вратата на апартамента си и да не отваряш на никого. Още утре ще съм при теб!

- Уоу, по-полека, каубой! Не са ме заплашили с пистолет. Малко преиграваш, не мислиш ли?

- Виж.... - замълчава са няколко секунди, определено е силно разтревожен - аз премислих върху твоя случай и смятам, че имаш сериозни основания да се притесняваш. Спомних си за един случай отпреди година. Младо момиче бе открито мъртво в дома си, а на нощното и шкафче имаше кутия със скъпо бельо и странен плик. В писмото пишеш доста налудничави неща и определено си личеше, че е писано от психично нестабилен човек, който я е наблюдавал. Така и не открихме следи никакви следи. Мисля, че може да си в голяма опасност.

Едва не изпускам телефона и определено вече не съм никак спокойна. Само мисълта, че може да съм мишена на луд убиец ме кара да настръхвам. Виждаш подобни неща по телевизията и си мислиш, че не може да ти се случи, но ето че никой не е застрахован. Паника и ужас обземат съзнанието ми, а тялото ми е в ступор. Не мога да помръдна, дори и да искам. Сам се взира неразбиращо в мен и примигва. Тялото и е напрегнато и потрепва.

- Денис, там ли си? - чувам гласа на Крис и сякаш той ме събужда от дълбок сън.

Тръсвам глава и прошепвам замаяно:

- Да тука съм. Спокойно, Сам също е с мен. Ще те очаквам.

- Потеглям при първа възможност.

- Благодаря ти, Крис, ти си съкровище.

- Доскоро, Денис, пази се.

След тези думи той затваря, а аз се окопитвам постепенно и поглеждам към Саманта. Тя се взира в мен все така неразбиращо. Предавам и на кратко думите на полицая и я поглеждам право в очите. Тя май е по-ужасена дори и от мен.

Докато вечеряме се гледаме мълчаливо. Май нещата няма да се окажат толкова прости, колкото мислех. Дори когато си легнахме не обелихме и дума.

8

Настойчивото чукане на входната ми врата ме събуди още шест сутринта. Крисчън явно много бързаше да ме види. Поне се надявах да е той!

Измъкнах се тихо от леглото, внимавайки да не събудя Сам. Нахлузих бързо чифт къси панталонки и широка бяла тениска и застанах пред вратата. Отворих я така плахо, все едно зад нея стоеше самият дявол. Въздъхнах облекчено, когато срещнах погледа на старият си приятел. Все така „изискан“, той бе облечен в накъсани дънки и прилепнала блуза в цвят каки. Тялото му все още беше стегнато и мускулесто, а лицето му сякаш засия, когато ме видя. Косата му бе започнала леко да оредява, но все още си беше красавец. Без дори да се замисля се хвърлих на врата му и го прегърнах. Той отвърна със същото и едва не ми строши ребрата. Стискаше ме толкова силно, че едва поемах въздух. Ако не спреше скоро сигурно щях да издъхна безславно в прегръдките му.

- Крис. - простенвам едва – Ще ме задушиш.

- Господи, извинявай. - отпуска хватката си и най-после мога да дишам спокойно.

Отдръпвам се от него и поставям ръка на рамото му.

- Много си бърз. Не предполагах, че ще пристигнеш толкова рано. Мислех, че мога да те очаквам чак към обяд.

- Не можех да си позволя да останеш сама и беззащитна за толкова дълго. - усмихва се мило. - Радваш ли се да ме видиш?

- Радвам се, разбира се. Само поводът за посещението ти не ми допада особено много, но ще го преживея.

- Изглеждаш невероятно спокойна за човек, който може да се окаже преследван от луд убиец.

- Братчето ми е тук, как се очаква да не съм спокойна.

- Че кой уважаващ себе си брат няма да е до сестра си в такъв момент?

Не отговарям на въпроса му. Просто се засмивам и го каня да влезе. След като се настаняваме на дивана му предлагам кафе, а той естествено не отказва. Остава ми по-малко от час, за да се приготвя за работа, но не ми пука. Все пак вече съм облечена, макар и малко небрежно, така че ми остава само да измия зъбите си и да прибера косата си на конска опашка. Свършвам това докато Крисчън допие кафето си и отново се връщам при него. Вече съм напълно готова и ми остава единствено да му пожелая приятно прекарване в компанията на Сам. Сигурна съм, че ще си прекарат добре заедно.

- Крис, аз трябва да бягам, но те оставям в сигурни ръце.

- Така ли? И на кого ме „оставяш“? Не знаех, че имам нужда от бавачка.

- „Оставям те“ на Сам, тя спи ей там. – казвам и посочвам към спалнята.

- Я виж ти! - възкликва учудено – Явно аз съм излишен. Ти вече си имаш охрана.

Реакцията му ме разсмива. Такъв си е Крис, винаги ме кара да се смея.

- Хайде, аз излизам. Ще се постарая да се върна възможно най-бързо.

- Ама ти сериозно ли си мислиш, че ще те пусна да отидеш сама на работа?

- Изявяваш желание да дойдеш с мен ли?

- А не трябва ли?

- Крис, аз съм голямо момиче. А и работя съвсем наблизо. - поведението му леко започва да ме изнервя.

- На лудите убийци не им пука за колко голяма се мислиш. Разбери ме, не искам да пострадаш.

- Все още съм жива нали така? Това май доказва, че добре си се справям и сама.

- Денис, моля те.

- Не, Крис, и дума да не става! - повишавам леко тон - Казах ти, голямо момиче съм.

- Голямото момиче ще ми позволи ли поне да говоря с него, докато отива на работа?

Явно няма да изляза на глава с този мъж. Трябваше да се примиря и да го оставя да направи поне това. Не исках излишно да го тревожа.

- Добре, убеди ме. Ще ти звънна веднага щом изляза.

- Ще чакам. И да знаеш, че ако не го направиш те очаква много строго мъмрене.

Не му отвръщам. Отправям се към входната врата и излизам.

***

По целия път до работата ми говоря с Крис по телефона. Чувствам се, като малко момиченце. Той затваря едва когато чува, че поздравявам колегата си и го уверявам, че съм в безопасност, но трябва да работя. Затварям телефона и нахлузвам униформата си. Почти веднага се захващам за работа и в края на деня съм напълно смазана. Потеглям към дома си точно в 17:00. Излизам на претъпкания тротоар и крача бързо и нервно из тълпата. Вгледала съм се в телефона си и се готвя да набера Крис, когато се сблъсквам с някого и едва не се свличам на земята. Нечия силна ръка ме хваща точно преди да тупна на задника си. Поглеждам нагоре и ченето ми увисва. Пред мен стои не кой да е, а господин Винсънт Милър, палавият куриер.

За миг имам чувството, че сънувам. Как е възможно това? От толкова много хора на този свят да се сблъскам точно с него. Това съдба ли е?

- Да не би да ме следиш? - осъзнавам че съм го изрекла на глас, чак след като думите излизат от устата ми.

Май той е също толкова изненадан, колкото и аз. Очите му са широко отворени, а бузите му бързо поруменяват.

- Госпожице Лайтнън, май трябва да внимавате къде ходите. - усмихва ми се мило – Май не аз, а вие ме следите.

- Не ми е до шеги, сериозно. А и не ми е много приятно да ме наричаш „госпожице“.

- Добре, Денис. Така става ли?

- Приема се. А сега на въпроса. Какво правиш тук и защо ме следиш?

- Не те следя, а си върша работата. - отвръща той леко раздразнен.

Едва сега забелязвам, че е в униформа. Може би съм станала малко параноична.

- Съжалявам. Просто в последно време съм малко напрегната.

- Няма проблем – отвръща ми мило – Все пак нещата между нас се развиват много бързо. Нормално е да си притеснена.

- Така ли? - поглеждам го изненадано – И кои неща по-точно се развиват бързо?

- Ами всички. Все пак се целунахме още на първата среща. И ако това не е бързо, не знам кое може да се нарече такова.

- Това беше момент на слабост. - за момент усещам как нещо ме жегва в гърдите – Между нас няма нищо.

- А би ли искала да има?

- Не е ли твърде рано за подобни въпроси? - поглеждам го със съмнение.

- Виж, Денис, не искам да те плаша. Просто опипвам почвата. Ако съм твърде настоятелен, то тогава мога да подходя и по-деликатно.

- И как?

- Добре, ще бъдеш ли така добра да излезеш с мен, напълно официално?

- Оу, на това му се казва деликатност. Ами да може би бих могла да си помисля.

- Нямаш представа, колко се радвам да го чуя. - усмивката, която се появява на лицето му определено го потвърждава.

- Супер! Тогава нека се разберем така – ако в следващите три дни се сблъскаме отново, а съм сигурна че ще се случи, отиваме където пожелаеш.

- Това е малко странно, но мисля, че бих могъл да се съглася.

- Чудесно, тогава с нетърпение ще очаквам следващата ни неочаквана среща.

- Взаимно ще е, уверявам те. - кимвам утвърдително и се усмихвам.

- Довиждане, Денис! - той поема ръката ми и я целува нежно.

За момент не мога да реагирам. По кожата ми преминават леки тръпки и настръхвам. За пръв път през живота ми се чувствам така, а това ме плаши. Инстинктивно отдръпвам ръката си и помахвам срамежливо.

- Довиждане, господин Милър.

След тези думи го заобикалям рязко и бързам да се отдалеча. Чувствам нужда да се прибера у дома колкото се може по-бързо. Не виждам очите на куриера, но усещам как погледа му прогаря дупка в гърбът ми докато се отдалечавам. Случилото се днес ме кара да изпитвам непознати емоции, а това ме плаши. Усещам объркване и страх, с които не съм свикнала. Мислите ми са тотална каша и не мога да ги подредя. Докато крача по улицата се сещам, че трябваше да направя нещо, но нямам ни най-малка представа какво. Защо, по дяволите, се чувствам така?

***

Сещам се какво пропускам, едва когато пъхвам ключа в ключалката на входната врата. Май ще се наложи да изтърпя мрънкането на Крис, колкото и да ми е неприятно.

Докато затварям вратата чувам стъпките му в кухнята. Подготвям се психически за предстоящото. Той изниква пред мен, скръстил ръце пред гърдите си, а погледът му е студен и безмилостен. Май ще трябва да го омилостивявам по-дълго от предвиденото.

- Защо не ми се обади? - поглежда ме така, сякаш съм извършила убийство.

- Виж, Крис, съжалявам, но мога да обясня.

- Целият съм в слух. - погледът му става все по-студен.

- Точно се канех да ти звънна, когато се сблъсках с един, ами нека го наречем познат, и тотално забравих да ти се обадя. И преди да започнеш да ми четеш лекции, колко опасно е било да се прибера сама ме изслушай. - прокашлям се леко и продължавам – Моля те, не се тревожи толкова. Всичко е под контрол.

Изражението му видимо омеква, но знам че мрънкането тепърва предстои. Той въздъхва и навежда глава, след което тихо прошепва.

- И кой беше този „познат“?

Определено не очаквах подобен въпрос. За миг не знам какво да отговоря, но и не мога да замълча. Свивам устни замислено.

- Всъщност не е познат, а куриер, който често ме посещава. Знаеш, че обичам да пазарувам онлайн. Заговорихме се и напълно забравих какво ти бях обещала. Прощаваш ли ми, че бях толкова невнимателна? - поглеждам го с най-жалостивото изражение, на което съм способна.

Той въздъхва безпомощно и разперва ръце.

- Нямам избор, Денис, все пак си тук и си добре, а това е най-важното. Ела да те прегърна.

Не чакам за втора покана. Хвърлям се в прегръдките му и прошепвам:

- Благодаря ти! Ти си най-страхотния приятел.

- Не, ти си. Съжалявам, че се държах така, но се тревожа за теб. А и може би разпитите на свидетели не са оказали положително влияние върху уменията ми да общувам.

- Не знам какво щях да правя без теб, Крис. - казвам и се отдръпвам от него.

- Щеше да лежиш мъртва в някоя крайпътна канавка.

И двамата избухваме в смях след тези думи. Колкото и да ми е трудно да го призная Крисчън наистина ме е спасявал твърде много пъти. И два живота не биха ми били достатъчни, за да успея да му се отплатя, но той не го и очаква. Понякога си мисля какво ли бих правила без него. Как ли щях да се изправям лице в лице с трудностите, ако не беше той? Кой щеше да проверява миналото на гаджетата ми? На кого щях да звънна, ако имам проблеми със закона? Май наистина щях да съм в някоя канавка, ако не беше Крис.

Гласът на Сам прекъсва размислите ми.

- Хей, вие двамцата май се забавлявате без мен?

- О, Саманта, ти все още ли си тук? - възкликвам учудено.

- Аз я помолих да остане. Дано нямаш нищо против. - намесва не Крис.

- Да имам против ли? В никакъв случай. Дори се радвам, че двамата ми най-добри приятели са в апартамента ми в този момент. Това май е най-щастливия ден в живота ми.

- Не си се променила, Денис. Сантиментална до безобразие.

- Това проблем ли е за вас, господин Никълс. - поглеждам го изпод вежди.

- Ни най-малко. Толкова си сладка, когато започнеш да се държиш така. - намесва се Сам и отговаря вместо него.

- Я, кой го казва. Госпожица „Романтична изненада“. Ако аз съм твърде сантиментална то ти каква си? - подхвърлям на шега.

- Аз просто се опитвам да се държа мило с мъжете в живота си. - отвръща ми тя с нескрито раздразнение.

- Добре де, не се засягай. Просто се шегувам.

- Хей, момичета, моля ви не се карайте. Позволете ми да предложа нещо. - намесва се Крис, опитвайки се да потуши появилото се напрежение.

- Слушаме. - отвръща му троснато Саманта.

- Събрали сме се заедно за пръв път от токова врем, нека не си разваляме още повече деня. И без друго изникнаха достатъчно проблеми. Нека си поръчаме пица и да си пуснем някой филм. Да си припомним доброто старо време. Какво ще кажете?

Той пуска в действие своя чар и е невъзможно да му се устои. Усмивката и леките трапчинки на бузите и брадичката му ни оставят безсилни. Със Сам се настаняваме на диван докато той ни поднася по чаша вино и подбира много внимателно филма за нашата специална вечер. Спира се на филма „Най-дългият годеж“, романтична военна драма. Изборът му не ми допада особено, но актьорският състав ме грабва.

Сам от своя страна обожава романтичните филми и гласува с две ръце. Когато приемам пицата от доставчика и се настанявам обратно на дивана вече не усещам напрежение, а само безбрежно и пълно спокойствие.

След края на филма, противни на всякаква логика, и двете със Сам подсмърчаме и плачем. Е, от нея можеше да се очаква, но определено съм изненадана от собствената си реакция. По принцип не плача на подобни филми, но този път усещам нещо различно. Нещо по-силно и топло в сърцето си. Може би най-сетне съм преминала етапа на глупаво младежко упорство и съм готова да поема с отворени обятия силата на любовта в леденото си сърце. След всички романтични разочарования в краткия ми живот, може би най-сетне нещо е успяло да пробие през високите стени, които бях изградила около наранената си душа. Лошото е, че нямах никаква представа защо.