Неосъществена среща
Залезът на слънцето се отразяваше във бистрото езеро. Тя стоеше на брега и чакаше с усмивка някого. Тъй радостно момичето въздишаше и гледаше залеза. В очите ù искреше любовта. Приятно разсеяна, тя отпусна краката си във водата. Радвайки се на малките жабки в езерото, тя се обръщаше често назад с очакване. Русите ù коси, падащи по раменете ù, ù придаваха една особена чаровност. Големите ù очи, пълни с надежди, играеха влюбено наляво и надясно.
Тя пляскаше оживено с крака във водата и с нежните си ръце изплиташе по една плитка от двете си страни.
Луната замести слънцето. Вятърът стана по-силен. Жабките в езерото започнаха да се прибират към дъното.
Изведнъж тя разбра... той нямаше да дойде, беше я оставил да стои на това красиво място сама, сам-самичка. Жалко, че това красиво място щеше да остави в сърцето ù лош спомен.
Тя зашляпа из водата, пръскайки навсякъде около себе си. В този момент искаше да не чувства нищо, да бъде безчувствена, за да не усеща болката и празнотата.
Със сълзи на очи побягна, търсейки пътя за дома.
© Христина Кузмич All rights reserved.
