Великолепната обстановка в Роял Албърт Хол в Лондон със своите пет хиляди и петстотин места разположени на четири нива, беше на висотата на  младата българска пианистка. Нейното виртуозно изпълнение на „Голдберг вариации“ от Йохан Себастиан Бах на елипсовидната сцена, заимствана от древните римски амфитеатри, отекваше в идеалната акустика на концертната зала. Пред червения роял на сър Елтън Джон, мечта за всеки музикант, осемгодишната Евелин Ангелова изглеждаше съвсем мъничка в розовата рокля. А при всяко по-рязко натискане на клавишите с изящните ѝ пръсти, русите  къдрици се разклащаха и откриваха ангелско лице. До това участие тя достигна по безапелационен начин, спечелвайки награда  в категория "Елена Коб стар" в конкурса ,,Ферих" /„Feurich"/ във Виена, където ѝ бе присъдена и специална награда  в категория „соло пиано". Тя се присъедини към майсторския клас на проф. Полански и свири на концерта на лауреатите на майсторските класове. След последния акорд на рояла залата гръмна от аплодисменти, а малкото момиче с добре трениран реверанс се поклони на публиката и напусна сцената.
-    Евелин, заповядай на дъската да решиш текстовата задача! –  
госпожа Караянева подкани своята ученичка, която предния ден се беше върнала от Лондон, след триумфалното си представяне. Момичето прочете внимателно условието на задачата и набързо намери отговора с две отделни решения. – Браво, Евелин! Явно отсъствията от часовете не ти се отразяват при усвояване на материала.
        След като учителката написа условието на следващата задача се обърна към седящото до пианистката момиче:
-    Ани, хайде опитай и ти с тази задача?
Набързо излезе слабо като скакалец чернооко момиче и енергично започна да записва решението на бялата дъска. След малко беше готова, погледна към госпожата и каза:
-    Мисля, че това е отговора – Караянева възкликна. – О, прекрасно си се  
справила Ани. Използвала си само едно решение за тази съставна задача. Успя да приключиш по-бързо  от Евелин. За домашна работа запишете пета и шеста задачи на страница двадесет и осма.
        Русото момиче хвърли студен и злобен поглед към съученичката си. Звънецът сложи край на учебните часове, децата започнаха да изхвърчат като ято пилци от класната стая и да се прибират по своите домове. Последни останаха двете приятелки и Димитър, който живееше в тяхната посока. По пътя момчето заговори.
-    Евелин, нищо не разбирам от тези задачи. Можеш ли да ми обясниш как  
се решават? Не искам да питам баща си, защото първо ще ме набие, че не съм ги разбрал, а после ще ме накара да реша половината сборник.
-    О, Дими, съжалявам, но няма да мога, защото трябва да се подготвям за  
предстоящия концерт за Коледа.
-    А, ти, Ани, ще може ли да ми помогнеш? – момчето отправи към нея поглед  
изпълнен с надежда.
-    Добре, Дими! – черноокото момиче нямаше нужда от други молби. - Ела днес  
вкъщи, ще ти обясня всичко. Ще видиш, че е лесно.
      Евелин направи гримаса вместо усмивка и добави.
-    Задачите може и да не научиш, но няма да скучаеш, както у вас.
Пред блока на Евелин нейната приятелка я прегърна и се разделиха.
На другата сутрин Ани се почувства зле, с повишена температура и  
главоболие. Наложи се да полежи няколко дни вкъщи. Щом се върна в клас, забеляза промяна в съучениците си. Никой не говореше с нея, с изключение на Димитър. Едва изкара часовете, прибра се у дома и заплака от сърце. Не разбираше какво се случва около нея, но бе сигурна, че с нищо не го е предизвикала.
       Така измина една седмица, най-тежката в живота на Ани. На никой не каза нищо, но и не се озлоби. Всеки ден поздравяваше приятелката и съучениците си, но срещаше ледено мълчание.
       В понеделник Евелин не дойде на училище. В голямото междучасие класната ръководителка заедно с психолога на училището съобщиха злощастната вест, че съученичката им е пострадала и за малко не е изгубила ръката си. Синът на тяхно приятелско семейство, което гостувало на вилата, докато си играел с брадвата на двора, наранил няколко нейни пръста. Лекарите успели да ги зашият, но може би никога повече нямаше да може да свири. След като чуха новината, всички деца се натъжиха и посърнаха. Някои заплакаха, а други мълчаха, забили носове в чиновете. До последния час едно по едно всички отидоха при Ани, за да се извинят. Тя се изненада от промяната в поведението на съучениците си, докато Димитър не ѝ призна.
-    Ани, класът не ти говореше, защото Евелин ги настрои срещу теб. Говорила  
си за мен, че съм много тъп и не мога да разбера нито една задача. Само аз не повярвах, защото знам колко си добра.
       Момичето захлупи лице на чина и заплака с големи и чисти сълзи.
-    Защо е излъгала? Та тя е най-добрата ми приятелка! Сигурно ми е била  
гневна, защото с нещо съм я засегнала.  
      В неделя  Ани отиде на свиждане на приятелката си. Щом влезе в стаята, майката на Евелин каза, че ще отиде да вземе кафе и ги остави сами.
-    Здравей, Еви! – момичето ѝ подаде букет от бели рози. Как си, приятелко?
-    Как да съм? – заплака Евелин.- Спасиха пръстите ми, само кутрето е  
наполовина, ала ми казаха че няма да мога да свиря повече на пиано.
-    Еви, има и други неща освен пианото. Математиката също ти върви.
-    Ще спреш ли! – пострадалата изкрещя без да може повече да сдържа яда  
си. – Ти и твоята добрина, все да помогнеш, винаги да успокоиш, някой в нужда. Защо си толкова непростимо добра? Ето, това ме побърква. Мразя те! Махай се и ме остави на мира!
      Ани се опита отново да заговори.
-    Еви...
-    Недей, чуваш ли. Просто си върви!
Черноокото момиче хвърли последен поглед пълен с доброта и съчувствие  
и излезе от болничната стая.
      Навън валеше пухкав бял сняг. Първият за тази година. Снежинките подмятани от вятъра, се въртяха в някакъв лудешки танц. Сякаш неистово се радваха, че техния час най-после е настъпил. По алеята се виждаше пъргавата фигура на Ани, която бързо се отдалечаваше. В един миг се спря, протегна ръка, а по дланта ѝ полепнаха няколко снежинки. Постояха така няколко секунди, а после разтопени от нейната топлина, се превърнаха в прозрачни капчици. Момичето се усмихна на себе си и продължи по пътя.
       Прибра се вкъщи, отвори лаптопа и написа в Гугъл: „The best doctors in Children's Orthopedics”. Разбра, че няма да се справи сама, след като видя огромния брой резултати си помисли: „Само госпожа Караянева ще може да ми помогне...“