Нещо приказно
Връщаше се от поредното изморително дежурство в болницата. Беше Коледа. Искаше да се прибере в къщи, но се насочи към най-близкия хранителен магазин. Беше постила и всичко виждаше в пасти и мръвки. Хората вече редяха ястията по масите, а тя нямаше нищичко приготвено.
- Ще си взема някоя изстинала манджа или салата от хладилната витрина. – прошепна примирено. Въпреки съмнителното им качество мисълта за тях пробуди в нея вълчи апетит.
Това беше последното осъзнато чувство, което изпита. След миг изпадна в безтегловност. Пробуди се от силна болка в главата и в коляното. Беше като пребита.
- Спокойно. Ей сега ще пристигнем в болницата. - прозвуча непознат мъжки глас
Болницата?! Не, тя беше приключила за днес там. Огледа се. Беше завита с горнището на костюма на Дядо Коледа, в непозната кола, караща кой знае къде.
Изведнъж започна да се киска:
- Да не би да ме е отвлякъл Дядо Коледа?! Сигурно си няма Снежанка.
- Не, подхлъзнахте се и паднахте лошо пред хранителния магазин. Мисля, че бяхте и в безсъзнание. Скоро ще ви прегледат. А това е костюмът ми. Днес бях Дядо Коледа. По професия съм актьор.
- О да...разбирам. Аз ходя с бяла престилка на медицинска сестра, но реално съм Снежанка. – подхвърли шеговито тя.
Незнайно защо предпочиташе абсурдната мисъл, че е отвлечена от истинския Дядо Коледа. Беше й писнало от скапания живот около нея. Искаше нещо красиво, лудо или приказно да й се случи.
После се унесе й заспа..
След две седмици я изписаха от болницата.. Коледа беше отдавна отминала. Новата Година също. Но при нея наистина остана Дядо Коледа. Е, не истинския разбира се, но има ли значение?! И тя не беше Снежанка. Но любовта се появи като чудо или по-точно както е в приказките.
© Катя Иванова All rights reserved.
