Незабравимо!
НЕЗАБРАВИМО!
Ще ви разкажа една история! С годините е малко избледняла, но силните моменти ще останат в съзнанието ми, докато съм жива.
Месец декември е. Зимата на 1982 година бе тежка. Толкова сняг не бе валял повече от 40 години (разказват по-старите хора). Малка къща в центъра на селото бе затрупана в преспи до средата на прозорците. От вътрешната им страна се виждаше рошавата глава на седем-осемгодишно момиченце. Очите му се бяха разширили от учудване и недоумяваше как ще излезе навън в този сняг. Не че трябваше да отиде някъде, просто като всяко дете искаше да се зарови в бялото чудо. В този момент видя баща си, който правеше пътека от къщата до улицата. Все пак, някой трябваше да пазарува, нали е Бъдни вечер!? При тази мисъл тя се усмихна. Знаеше, че ако на други празници или рождени дни не можеха да се съберат семейството, то на този ден всички са заедно. Тогава се забравяха всички проблеми и лоши неща. Или поне ги отлагаха за следващия ден.
Името и бе Тереза-Мария, но всички ù казваха Мими. Тя бе много тъжно и самотно дете, но сега няма да разказвам живота ù, а само тази история, която, вярвам, ще остави и на теб, „скъпи читателю“, спомен занапред.
Наближаваше 10 сутринта и в къщата настана суматоха. Нямаше време за губене. Трябваше всички да се включат в приготвянето на храната и почистването на къщата. Всички вярваха, че, както посрещнеш този ден, такава ще е цялата година.
Мими имаше две по-големи сестри, които все недоволстваха, че на нея се пада честта да сложи звездата на върха на елхата. Тя все се вреше в ръцете на майка си, но не осъзнаваше, че само ù се пречка и ядосва. В стремежа си да помага, разсипа малко от брашното и за „труда си“ получи плесница. Тя сведе глава и стисна малките си юмручета от яд, че бе наказана незаслужено. Големите ù кафяви очи бяха пълни със сълзи, но не заплака. Преглътна болката и не показа на никого, че страда.
Вечерта дойде, масата бе отрупана с ястия. Огънят гореше, а навън снегът не спираше да вали. Малкото момиче бе притаило дъх и слушаше молитвата. После баща ù разчупи обредния хляб и подаде голямо парче на Мими. Тя вдиша аромата му и отхапа голям залък. Докато се хранеха, никой не говореше. То и какво да си кажат!? Като се замисли човек, нищо интересно не се случваше в семейството им, че да го обсъждат. Баща ù наблягаше повече на пиенето, отколкото на храната и не му трябваше много, за да бъде пиян. Започна да се заяжда с всички и да раздава команди, сякаш бяха в казарма. Всички гледаха уплашено и изпълняваха, без да му се противят. Приготвиха се да си лягат. Вечерта бе съсипана. Нищо ново! Това си е ежедневие в този дом. Мими влезе в банята да си измие зъбите и разбра, че няма вода. Баща ù побесня! Оказа се, че от ниските температури бяха замръзнали тръбите. Той извади от килера стара електрическа печка и я включи в банята, за да затопли тръбите. През това време не спираше да говори глупости и да отправя заплахи, че ще ги убие. Всички му пречеха! Той извика Мими и я накара да изключи старата бучаща печка. Детето дръпна щепсела, но не можа да го извади от контакта. Баща ù започна да крещи, да я обижда, да я бута. Тя отново опита да издърпа кабела и не успя. Той пареше в ръцете ù. Баща ù крещеше "издърпай го!" . Тя цялата трепереше, но бе много ядосана на себе си. Отново хвана кабела и в този момент той го преряза с нож до ръцете ù. Бученето спря. Тя държеше отрязания кабел в ръце и не разбираше какво става. Настъпи тишина. Само един Бог знае как баща ù не го уби токът. Голям късмет извади. А, може би, не! Може би трябваше да го разтресе с цялата си сила и да го убие, че да ги остави на мира. В този момент майка ù извика от уплаха. Грабна Мими и я понесе в спалнята, където бяха и сестрите ù. Сгушени под завивките, те не се обаждаха от страх. Майка им заключи след себе си. Той започна да блъска по вратата, да ги заплашва. Чу се силен удар, после втори. Отнякъде бе донесъл теслата и се опитваше да разбие вратата. След още няколко удара се отказа. Влезе в кухнята и настъпи тишина. След около 20 минути майка ù отключи вратата и леко я открехна. Като не чу шум, тя каза на Мими да прекоси коридора и да провери дали е отключена входната врата. Малкото дете тихо, на пръсти, се промъкна и като натисна дръжката разбра, че няма измъкване. Сърцето ù биеше силно. Тя се огледа и отиде до малкото прозорче на килера. Отвори го, поразбута снега и се върна при майка си. Тихо се измъкнаха през малкия отвор. В бързината бяха си наметнали палтата върху пижамите, но за Мими нямаше време да обува чорапи и ботуши; освен старото палто, краката ù бяха боси. Чу се скърцане от кухнята и те побързаха да избягат, преди да ги е видял. Навън бе кучешки студ! Трудно се вървеше в преспите. Бяха минали само две преки, когато Мими падна в снега и не помръдна. Краката ù бяха измръзнали. Майка ù я взе на ръце и едва тогава забеляза, че детето ù е босо. Паникьоса се! Съблече палтото си и уви детето с него. Плачеше и проклинаше живота им. Забърза за дома на своите родители, за да спаси децата си. Двете по-големи момичета я следваха и плачеха от студ и страх. Мими се посъвзе за миг, отвори очи и видя лицето на майка си. От някъде се чуваше скимтене на кученце. Тя помоли да вземат кутрето с тях, за да не умре. В мига, в който Мими гушна кученцето, то спря да скимти и тя отново изгуби съзнание. Майка ù с последни сили стигна дома на своите родители. Заблъска по вратата. Старите хора отвориха и като ги видяха, живи ги оплакаха. Дядо ù взе Мими от ръцете на майка ù и като вида посинелите детски крачета и отпуснатото телце, сърцето му се сви от мъка. Извади одеяло и я покри. С две ръце започна да разтрива крачетата, за да ги затопли постепенно. Всички се бяха скупчили около нея и се молеха да оцелее, да спасят краката от ампутация. След няколко часа цветът на кожата започна да порозовява. Утрото настъпваше. Мими се пробуди от силните болки. Накараха я да си помръдне пръстите и като видяха, че ги движи, всички си отдъхнаха. Все още бяха подути, но поне бяха спасени. Старите хора недоумяваха. Как ще продължи животът им оттук нататък? Що за човек бе баща им? Не, не беше баща! Беше чудовище.
Сега, след толкова години, Мими носеше белега на краката си от тази нощ. Всеки ден, поглеждайки към тях, тя благодареше на Бога, че може да ходи!
© Ваня Атанасова - Панова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Покъртителна и истинска история! Съпреживях с теб, Ваня!
Поздрави! -
Благодаря ти,Сиси! Права си! Няма по-добра терапия от това да си спомниш, да поплачеш и да го напишеш.
-
Ваня, не спирай да пишеш!Чета и плача!Няма по-добра терапия от писането
и от плакането! -
За повечето, това е просто разказ, но за такива като мен това е минало, което не се забравя! Благодаря ти, Силвия за подкрепата! Може би, някой ще открие себе си в разказа и аз слагам сол в раната, но ние никога няма да забравим кои сме!...
-
Боже!
Това не просто разказ...
Времето си тече, утъпкваме коловозите на живота, погребвайки миналото, за да забравим преживяното, когато сме били най - безпомощни и раними...
Разрови болезнено минало, Ваня... -
Да, Илко така е! Благодаря ти, за присъствието!
-
Благодаря ти, Минка!
Истинско и преживяно... -
Ваня,прекрасно написано и с толкова дълбоки чувства!Поздрав.
-
Благодаря ти Любов, че се отби при мен и не остана разочарована!!!
-
Благодаря ти, Мими!Не винаги в живота е букет от рози...това го разбираме в определена възраст, но за едно дете е трудно да разбере. Учим се от всеки удар на живота, и израстваме силни, човечни и състрадателни...
-
Благодаря ти, Магдалена за съчувствието и подкрепата!
-
потресаващ разказ...
сърцето ми спря...от болка и гняв...
Ваня, много ме развълнува...сърдечен поздрав. -
Истина е Пепи...
Благодаря ти, че се отби при мен! -
Всеки някъде се разпознава, било то и само в една дума макар...
Поздравявам те, Ваня! -
Благодаря ви, Шушка и Лили, че ме уважихте!
-
С удоволствие прочетох! Хареса ми!
-
Благодаря ти, Веси!
Много деца, живеят в такива семейства и закона за защита на деца не е така ефективен, както трябва да бъде. И тук системата издиша за жалост. -
Благодаря Ви, Елена и Николина за подкрепата!
Да си призная, доста време ми трябваше да се реша да публикувам тази история, но сега разбирам, че съм постъпила правилно. -
силно,да,поздрави
-
Много силен разказ! Прочетох на един дъх! Благодаря ти Ваня за споделеното преживяване!!!
-
Да, Жанет! За жалост историята е истинска. Благодаря ти,мила!
-
Защо ли имам чувството,че тази история е истинска...
Натъжи ме,но пък краят е щастлив.
Интригуващо разказваш,Ваня!
Поздрав!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
За това, че разлисти страничките и си тук. За добрите думи и съпричастието!