Незавършената мелодия на уморените сърца

Понякога ми се иска просто да лежа в тревата. Да наблюдавам слънцето, колкото и силно да ме заслепява. Колкото и искрящо да блести, колкото и да не ми позволява да видя вътре в него, да видя неговото сърце. Да, искам да го видя - дали е така горещо, както предполагам, дали е топящо се, обича ли... Не знам. Не го виждам.

Виждам само, лежейки в тревата, как малко по малко то гасне - да, сърцето. А с него и слънцето. И не знам, на мен ли се обидиха, че толкова дълго ги гледах, или може би наистина бе време да си ходят. Прегърнати силно, танцуваха. Към безкрая. Чудя се какво им е - да пътуваш нанякъде, без да знаеш накъде, но сигурен, че е правилната посока - просто да бъдеш воден нататък - от сърцето си.

А докато се чудя, вече няма слънце. Не виждам онази неразрушима топла прегръдка, но я усещам - нежно ме докосва за сбогом - и опитвам да поема от нея колкото мога, с надеждата да дойде утре пак. Защото не знам колко дълго ще продължи танцът, не знам колко далеч е безкраят, не знам правилна ли е посоката...

Вече чувам тишината - така прохладна и чиста. Няма мисли, няма чувства - само тишина. И нечии бели стъпки по мастиленото небе.

Ето я луната. Нейната безкрайност я доведе при мен. На моето небе. Тя стъпва леко, на палци. Идва бяла, ефирна, води със себе си нощта. Защото нейна е нощта. И нейна е тишината.

Нижат се нотите една след друга, но звуци няма. И блещукат в тъмното, огряват нечии пътища, някъде дори сбъдват мечти, но все мълчат. Мисля си - сънувам ли, или е толкова красиво, че и нотите не смеят да проговорят.

Така прави луната - омагьосва. Просто спира времето, мигът става вечност, а вечността - по-вечна и от себе си.

Протягам ръка и си грабвам звезда - от онези мълчаливи ноти, които така и не ми проговориха.

А за сърцето на луната не мисля - не мога. Има ли го, тупти ли - и за него не разбрах.

Но чувам отново тишината и белите стъпки - все така плахи, но вече отдалечаващи се. И изведнъж - зазвучават нотите в такт, редят се една по една, но уморени, едва удържайки натежалите си сърца. Откъде знам за тях ли? Дали ги видях? - Не, за тях ми разказа моята звезда.

Слушах меката мелодия, насладих се, но... нещо не пасваше, нещо липсваше. Сърцата усърдно маршируваха в такт, но не бяха достатъчно.

Още лежа в тревата. И търся с поглед луната, търся нотите, търся тишината...

Избягаха ми. Избяга ми и слънцето.

И аз ще бягам - натам, където вечността е безкрайна и безкрайността е вечна. Натам, за да завърша мелодията. Защото вече знам какво е липсвало - моето сърце, а него го има - и тупти, и обича...