Никога не е късно
НИКОГА НЕ Е КЪСНО
- Дядо Денчо, ти тук ли живееш?
Като чу познат глас, дядото излезе от летаргията си. Повдигна глава, вгледа се внимателно в лицето на младежа който го заговори и като се усмихна, попита:
- А, ти ли си? Къде се загуби, откога не сме се виждали?
Младият човек седна при него на пейката.
- Как си ти, какво правиш?
- Нали виждаш, дремя тук в самотия. Мене ме остави ти, ами разкажи нещо за себе си.
- Аз завърших консерваторията, специалност кларнет. Учих при професор Петко Радев. Сега свиря в оркестъра. Връщам се от репетиция.
- Много се радвам, че си успял. Упорито момче излезе.
- Така е. Дължа го на онзи твой разказ, за цигуларчето. Помниш ли го?
- Как няма да го помня? Всички разкази, които съм написал, са ми като деца. А човек никога не може да забрави децата си. И как стана така, че моята измислена история, толкова ти повлия?
- Може и да е измислена, но за мен си остава истинска. Майсторски си я написал. Взех пример от упоритостта на момчето, което, въпреки всички трудности, стана музикант. По неговия пример се залових здраво с кларнета. Приеха ме в консерваторията и после всичко потръгна. А ти пишеш ли още разкази?
- Не. Нямам сили за такава работа.
- А, не бива да спираш...
- Стар съм вече много.
- Днес ако си стар, утре ще си още по-стар. Не бива да се губи време. Старият човек може да работи по-добре от младия. Събрал е повече опит, преживял е повече и има какво да разкаже. Затова, хващай химикалката. Ще ми позволиш ли да ти изсвиря една мелодия от твоята младост.
- Посвири ми, много ще ми е драго да те послушам.
Младежът извади кларнета от калъфа и засвири. Мелодията се понесе над тихата уличка. Дядо Денчо се оживи, в очите му блесна влагата на радостта. Когато младежът спря да свири, старият човек му благодари за прекрасното изпълнение и отиде да го изпрати до портата.
В късния следобеден час, аз с изненада чух през отворения прозорец на стаята на стареца до мен да долитат ударите на пишещата му машина.
© Иван Хаджидимитров All rights reserved.
