Никога не казвай “никога”
Всяко човешко същество заслужава най-малко частица любов, а някои хора са си заслужили океани от нея. Милчо беше мъж с добро сърце, но със сурова съдба.
Още като юноша беше диагностициран със стерилитет. Не прие тежко диагнозата си и продължи да живее както обикновено. С времето забелязаше, че девойките го отбягваха. Той не беше от лицемерните и със спокоен тон обясняваше за болестта си още в началото. Години му отне да осъзнае, че холивудската му красота на мига губеше стойността си щом той проведеше “откровения разговор”.
Много лета и зими минаха, Милчо прие ориста си. Вече беше зрял мъж, близо до пенсионна възраст. Не беше женен. Така и не намери жена, която да обича, и не му се роди дете, което да закриля. Помнеше много ярко думите на доктора, че никога няма да има деца. Вече когато беше на толкова много години, осъзнаваше покрусата и тежестта на думите на доктора.
Самотата го разяждаше и с годините се затвори в себе си. Нямаше живи роднини, много приятели, а познатите му бяха съседите в блока и колегите от работата… Водеше един тривиален живот. Живот, изпълнен с много липси, а това сърце кипеше да дава, но нямаше на кого. Милчо дори рядко хортуваше с хората. Повечето му околни го смятаха за мизантроп заради липсата на комуникативност, вечно сведения и тъжен поглед, а не виждаха, че животът го е смазал и просто няма сили още веднъж да бъде отхвърлен от когото и да е било…
В един дъждовен ден той тъкмо слизаше от колата си и беше се запътил към входа на блока. Умърлушен от лошия резултат на любимия му футболен отбор, той ходеше с тежка крачка. Не забелязваше нищо около себе си, не погледна момчето, с което се размина на входа на блока, не обърна внимание на пазача, който го гледаше с притеснен поглед. Качи се в асансьора, той спря на четвъртия етаж, Милчо излезе и се запъти към апартамента си. Необичайното беше, че пред прага му имаше кошница, пълна с одеяло, а в него беше сгушено бебе. Милчо се озърта наоколо. Нямаше никой друг! Взе кошницата и отиде при портиера. Той трябва да знае какво става. Обясни му какво е намерил. Охраната започна да му говори небавалици. Рече му, че преди малко се бил разминал с бащата на детето. А майка му е била неразумното момиче, което скиташе улиците, но умряла в катастрофа преди дни, а бащата е безхаберен момък, който няма пукнат лев в джоба и няколко гънки в мозъка.
Милчо знаеше тези хора. Беше чувал съседите да изливат огнена филипика по техен адрес. Той ги съжаляваше, но на няколко пъти се случи да обмени редица думи с момчето. То живееше в съседния блок и често имаше проблеми с колата и молеше Милчо за помощ. Момчето никога не би си признал на глас, но виждаше някаква опора в начумерения възрастен господин. Това била и причината той да остави няколкомесечното си пеленаче на неговите грижи.
Момчето нямало възможност да се грижи за детето. Родителите му не знаели, че вече е баща и били прекалено възрастни, че да поемат такава отговорност. Тежко приел загубатата на приятелката си и планът му бил да замине далеч и да се опита да я преживее, но в този град и с дете нямало как да се справи.
Милчо разтреперан изслуша всичко. Не можа да повярва. Повериха му дете. Той, бездетният мъж, получи възможност да е баща! Беше меко казано шокиран, но прие пеленачето като дар.
И така един дъждовен ден Милчо се сдоби със син. Качи се за първи път в апартамента си с друго човешко същество, което не беше нито съсед, нито монтьор на телевизор, а нито беше и доставчикът на храна. Емоциите бушуваха в Милчо като бурно море. Не осъзнаваше още каква отговорност е това, но нямаше връщане назад. Той не беше биологичен баща на това дете, но щеше да го отгледа като свое.
Престраши се и взе несръчно бебето в обятията си, беше стоплил мляко и го нахрани, накрая го ови и го остави да спи необезпокоявано на спалнята. Отиде да вземе какво имаше в кошницата. Намери документите за осиновяване, подписани от бащата, прочете всеки един ред, а най-отдолу имаше ръчнонаписана бележка от бащата. Тя гласеше: “Имам ти доверие да се грижиш за моя син. Научи го да поправя коли. Само за това те моля...”
© Александрина Маринова All rights reserved.
