Никога не казвай “никога”
Всяко човешко същество заслужава най-малко частица любов, а някои хора са си заслужили океани от нея. Милчо беше мъж с добро сърце, но със сурова съдба.
Още като юноша беше диагностициран със стерилитет. Не прие тежко диагнозата си и продължи да живее както обикновено. С времето забелязаше, че девойките го отбягваха. Той не беше от лицемерните и със спокоен тон обясняваше за болестта си още в началото. Години му отне да осъзнае, че холивудската му красота на мига губеше стойността си щом той проведеше “откровения разговор”.
Много лета и зими минаха, Милчо прие ориста си. Вече беше зрял мъж, близо до пенсионна възраст. Не беше женен. Така и не намери жена, която да обича, и не му се роди дете, което да закриля. Помнеше много ярко думите на доктора, че никога няма да има деца. Вече когато беше на толкова много години, осъзнаваше покрусата и тежестта на думите на доктора.
Самотата го разяждаше и с годините се затвори в себе си. Нямаше живи роднини, много приятели, а познатите му бяха съседите в блока и колегите от работата… Водеше един тривиален живот. Живот, изпълнен с много липси, а това сърце кипеше да дава, но нямаше на кого. Милчо дори рядко хортуваше с хората. Повечето му околни го смятаха за мизантроп заради липсата на комуникативност, вечно сведения и тъжен поглед, а не виждаха, че животът го е смазал и просто няма сили още веднъж да бъде отхвърлен от когото и да е било…
В един дъждовен ден той тъкмо слизаше от колата си и беше се запътил към входа на блока. Умърлушен от лошия резултат на любимия му футболен отбор, той ходеше с тежка крачка. Не забелязваше нищо около себе си, не погледна момчето, с което се размина на входа на блока, не обърна внимание на пазача, който го гледаше с притеснен поглед. Качи се в асансьора, той спря на четвъртия етаж, Милчо излезе и се запъти към апартамента си. Необичайното беше, че пред прага му имаше кошница, пълна с одеяло, а в него беше сгушено бебе. Милчо се озърта наоколо. Нямаше никой друг! Взе кошницата и отиде при портиера. Той трябва да знае какво става. Обясни му какво е намерил. Охраната започна да му говори небавалици. Рече му, че преди малко се бил разминал с бащата на детето. А майка му е била неразумното момиче, което скиташе улиците, но умряла в катастрофа преди дни, а бащата е безхаберен момък, който няма пукнат лев в джоба и няколко гънки в мозъка.
Милчо знаеше тези хора. Беше чувал съседите да изливат огнена филипика по техен адрес. Той ги съжаляваше, но на няколко пъти се случи да обмени редица думи с момчето. То живееше в съседния блок и често имаше проблеми с колата и молеше Милчо за помощ. Момчето никога не би си признал на глас, но виждаше някаква опора в начумерения възрастен господин. Това била и причината той да остави няколкомесечното си пеленаче на неговите грижи.
Момчето нямало възможност да се грижи за детето. Родителите му не знаели, че вече е баща и били прекалено възрастни, че да поемат такава отговорност. Тежко приел загубатата на приятелката си и планът му бил да замине далеч и да се опита да я преживее, но в този град и с дете нямало как да се справи.
Милчо разтреперан изслуша всичко. Не можа да повярва. Повериха му дете. Той, бездетният мъж, получи възможност да е баща! Беше меко казано шокиран, но прие пеленачето като дар.
И така един дъждовен ден Милчо се сдоби със син. Качи се за първи път в апартамента си с друго човешко същество, което не беше нито съсед, нито монтьор на телевизор, а нито беше и доставчикът на храна. Емоциите бушуваха в Милчо като бурно море. Не осъзнаваше още каква отговорност е това, но нямаше връщане назад. Той не беше биологичен баща на това дете, но щеше да го отгледа като свое.
Престраши се и взе несръчно бебето в обятията си, беше стоплил мляко и го нахрани, накрая го ови и го остави да спи необезпокоявано на спалнята. Отиде да вземе какво имаше в кошницата. Намери документите за осиновяване, подписани от бащата, прочете всеки един ред, а най-отдолу имаше ръчнонаписана бележка от бащата. Тя гласеше: “Имам ти доверие да се грижиш за моя син. Научи го да поправя коли. Само за това те моля...”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александрина Маринова Всички права запазени
