Нищо повече

Живеех на първия етаж от стара, аристократична къща, която за добро или зло се намираше пред главна улица. Бях свикнал с шума от трафика на милионите коли и автобуси, които минаваха по нея. Прозореца ми беше точно зад светофара и често подпирах лакти на перваза, докато пушех и наблюдавах хората. Придобих този навик по неволя, заради жена ми, която повече държеше на тапетите вкъщи, отколкото на това, че тровех дробовете си с тютюн. И при все, че отдавна си беше отишла, аз продължих да го отварям, за да изпуша една цигара загледан във върволицата автомобили бързащи занякъде.

Не помня кога я видях. Вероятно и тя не знаеше откога съществувам на този прозорец.

И още по-вероятно едва ли си е давала сметка точно кога ме беше забелязала. И започна да ме поздравява махвайки с ръка, бързайки да сведе свенливо очите си като си мислеше, може би, че така ще скрие и невинната си усмивка. Отначало това украсяваше деня ми като слънце през ноември, но когато дните се заизнизваха без да я видя, някак въпреки себе си, осъзнах, че тя ми липсва. Разбира се, че се борих. Борих се с това чувство казвайки си колко съм глупав, колко съм стар.. добре де, застаряващ, макар и симпатичен мъж, според колежките ми. Не спирах да си повтарям, че тя, че... тя, навярно беше омъжена, а и дори да не беше едва ли можеше нещо да се случи между нас. Но, когато я видех на светофара, нещо в стомаха ми ме жегваше и аз.... чувствах как лицето ми става червено.

... имаше големи очи. Навярно са й казвали, че бяха тъжни, но аз улавях нещо друго в тях. Кого търсеше в небето, не знам, но постоянно гледаше натам. Понякога снимаше облаците или Бог знае какво, което беше видяла. Винаги беше със слушалки. Винаги. Пееше си тихо, виждах устните й. Походката й беше такава, че все едно танцува. Излъчваше такава огромна, всепоглъщаща сила, че ми стигаше да я наблюдавам за двете минути, през които пресичаше пред прозореца ми, за да почувствам, че мога да променя този свят. Трябваше ми само да поискам. Но бях убеден, че мога.

Понякога я виждах с ония колички на две колела, с които възрастните жени пазаруваха, защото не можеха да носят тежко. Дърпаше я зад себе си точно с три пръста, а главата й беше вдигната високо. И пак все в небето гледаше. Все в небето. Никога не пропусна да ме поздрави. Направи го само веднъж, когато беше с децата си и всички заедно чакаха светофара. Тя беше много развълнувана тогава. Говореше им нещо. Беше ядосана сякаш. Тогава за първи път не ме

погледна директно. Но аз знаех, че тя знае, че съм там. На прозореца. Съвсем близо до нея.

Стана ми криво тогава. Сякаш всичките изсъхнали, есенни листа захрущяха в сърцето ми от стъпките й. От стъпките, които се отдалечаваха от мен, а лицето й не се обърна. Не се обърна.

Помня, че тогава даже хвърлих недопушената си цигара, блъснах прозореца и... ходих напред-назад в стаята си, стиснал ръце в юмруци. По-дяволите! Какво ставаше с мен?! Полудявам ли?! Та всичко това беше толкова.... толкова безнадеждно, че... дори самата Ане Франк не би ми помогнала, ако беше жива. В пристъп на ярост от идиотското положение, в което бях изпаднал, помня, че сякаш помолих въображението си за помощ. И милост.

Представих си, че бих могъл да говоря с нея и... че може би ще й приготвя чай по старата рецепта на милата ми баба. Ако ми беше дошла на гости. Огледах стаята си. Господи! Та тук всичко плачеше за ремонт. Откакто жена ми си тръгна не бях пипал нищичко. Пердетата! При все, че пушех навън се бяха

измърсили около прозореца. Как ли щеше да недоволничи жена ми, ако можеше да ги види?! Див смях изпълни гърдите ми. А след него дойде задоволството, че вече не свързвам този прозорец и пушенето ми през него с нея. А с Нея! Моята фея, която осмисли дните ми. Моето огледало през, което ме накара да се погледна. И да се видя. И да се променя. Без значение защо! Просто трябваше!

.. защото силата й ме беше завладяла постепенно. И затова толкова сигурно. Или въпреки. Няма значение. Чувствах кръвта във вените си, усещах я как се движи, гъделичка, ромоли....

Как ми се прииска! По дяволите! Да обичам! Да живея! Да не свършва така животът ми! Да ми остави Господ още няколко години. И.... да ме заобича и мен някой. По дяволите!!!

Дори въображението ми не можа да ме успокои. Легнах на дивана. Завих се през глава и.. тогава за първи път през живота си заплаках като дете. Помня. Помня как сълзите просто извираха, носът ми се запуши и... все по-трудно дишах под одеялото. Бях пропилял целият си живот. Целият! И бях влюбен. Бях влюбен. Да. Бях влюбен в тази жена. Когато признах това пред себе си поисках да дишам като

новородено първият си дъх. А после ме заля жадуваното успокоение. И аз бях благодарен.

Благодарих на баба си и дядо си, че са построили тази къща точно на това място, благодарих на родителите си, че не са я продали и са решили да живеят в нея. Благодарих на Бог, Вселената и всички Висши сили, които са ме направлявали да избера да се родя именно при моите родители. В тази къща. На точно това място. Благодарих на общината и на цялата ни велика Германия, че е направила този светофар точно под моя прозорец. Но, когато благодарих и на жена си, че ме напусна и, че заради нея започнах да пуша на прозореца, разбрах. Разбрах, че не съм влюбен. Не съм. Обичах я. Обичах я толкова силно, толкова силно, че...

- Обикнал си себе си-щеше да ми каже тя, ако беше тук.

- Така ли?-щях да възкликна. И за да не изглеждам много глупаво, щях да повторя ,,Нима?,,

А тя... Тяяя.... тогава щеше да се засмее с глас, защото щеше да е разбрала, че изглеждам глупаво, въпреки всичко. А аз.. А, аз щях да бъда съгласен. Напълно съгласен. Дори щастлив от факта, че съм глупав, щом това я кара да се смее.

- Кого търсиш в небето?-щях да я попитам после.

Сигурен съм тя щеше да сведе очите си и усмивката и на мига щеше да изчезне. Щеше да стои дълго така с глава наведена надолу. Погледнах килима си. Ужас! Беше тотално избелял!

Усмихнах се. Тогава видях, че и тя се усмихна. Беше вдигнала лицето си и ме гледаше с големите си ококорени очи. Изражението й, блестящите очи, на които бе заповядала да не плачат се взираха в мен малко отчаяно и доста по-въпросително, сякаш питаха, дали съм разбрал тайната й.

- Ако искаш не казвай. Аз не съм любопитен. Не съм. Просто... понеже те видях... да гледаш често в небето и.. затова.. аз, реших да те... Тогава тя заплака. Така заплака, че.. Моето под онова одеяло нищо не беше.

Отпушило се бе нещо. В нея. И аз разбрах, че дълго го е задържала в себе си. Гледах я и не знаех какво да направя. Не си представях нещата така. Искаше ми се да я прегърна, но не знаех какво можеше да си помисли. Можеше да си тръгне на мига. Не!

- Много го обичам, знаеш ли... Толкова много, че...

Тя вдигна ръка във въздуха... сякаш се опита да стигне нещо. Или някого. А после ръката се строполи.

Падна като отстреляна птица.

- Той е най-невероятното нещо в живота ми, той....

И аз разбрах. Имаше ,,той,,. Тогава почувствах цялата участ на отстреляните птици. Лицето ми помръкна. Може да е придобило цвета на килима ми, знам ли... или... може би тя е забелязала килима ми. Вехтият, избелял килим. Решила е, че съм някакъв мърляч. Непрокопсаник. Идиот. Направо нещастник! Защото скочи и си облече якето и... каза, че трябва да си тръгва. Беше се събудила сякаш. И бе станала отново човек. Затова си тръгна. Затова. Но аз знаех, че не е. Нали я видях?! Знам го. В нея имаше нещо. Или някого. Той...

Когато си тръгна стаята ми изглеждаше по-плачевно, отколкото изглеждаше преди да я видя за първи път. Седнах на мястото, където преди минути беше седяла, скрих лице в ръцете си и се попитах-да я намразя ли или да я обичам още повече? И докато разсъждавах над този избор, знаех, че той не се явява на всеки. Без да знам защо се почувствах някак специален. Нещо повече, усетих, че трябва да оправдая това. Да не му дам да си отиде. Да го задържа. Помня, че беше късно вечерта, когато започнах да късам пожълтелите от времето тапети, да изхвърлям столовете, масата, свалих пердетата и... не спрях,

докато в стаята не остана нищо. Изтощен, легнах на пода и за първи път спах като дете.

Мислех, че никога повече няма да я видя. И в интерес на истината наистина стана така. След много време чак разбрах, че е било, защото спрях цигарите. И не излизах вече на прозореца. Тогава зверски ми се допуши и изкъртих гредата в пода, под която бях скрил кутия цигари за спешна помощ.

Беше, сякаш в минал живот, когато заедно с кутията цигари, бях сложил и салфетката, с която тя избърса сълзите си. Не знаех, че имам салфетки. Може би бяха останали от жена ми, помислих си. Тогава ме връхлетя въпроса, защо са й били нужни и... дали и тя е плакала. Заради мен?!!

Животът ми мина на лента. Връщах се от работа и лягах уморен на дивана. Вечеряхме почти машинално,

а после заспивах на същия този диван под предлог, че хъркам. Жена ми....... О, Господи...

Прииска ми се да й се обадя на мига. Посегнах към телефона, почти бях набрал номера й, когато ръката ми падна като оная отстреляна птица. Времето. Беше безпощадно. Сърцето ми беше трепнало, но устните ми бяха студени. Не знаех какво да й кажа. Нямаше нужда от извинения, от прошки, от....... Всичко беше свършило. Минало. И моите извинения, осъзнаване, вина нямаше да променят нищо. Нито щяха да стоплят нея, нито щяха да пречистят мен. Напротив. Щяха да превърнат миналото ни в нещо още по-празно. И още по-болезнено, заради факта, че не можем да го променим. Нито да го върнем.

А, може би и защото сме могли, но не сме поискали.. Или най-вече затова.

Отворих прозореца и запалих. Тя се появи от ляво. Беше ходила да пазарува, защото пак дърпаше онази пенсионерска количка. Косата й беше пухкава и черна. Пееше си. И пак гледаше в небето. Все в небето гледаше....

Застана на светофара и натисна копчето. Барабанеше с пръсти по бедрото си и си пееше без глас. Не се обърна към мен. Пресече. Тръгна по улицата нагоре. Не се обърна. Тя не се обърна. Не погледна към прозореца. Към мен. Не погледна.

Едва миг преди уличката до кварталната ни пицария да я погълне се обърна и ми махна. Усмихна се, защото знаеше, че я гледам. Лицето ми беше червено. А тя продъжи да върви, без да се обърне повече, но аз някак бях сигурен, че се усмихва. А това значеше само едно-беше ме видяла на прозореца.

Знаела е, че я гледам. Знаела е, че съм там. Беше ме видяла.

Но нищо повече.

https://www.youtube.com/watch?v=keS36DuHS6U

Написах го под непрекъсната компания на тази песен. Много по-късно разбрах, че се казва ,,Зрителна измама,, :)

И за пореден път се убедих как всичко е записано и го има в душата ни, но невинаги разума ни стига до тези неща.