Feb 18, 2010, 1:45 PM

No choice 

  Prose » Narratives
871 0 0
7 мин reading

      Стегнатото въже висеше на площада, тръпнещо да се увие около врата на жертвата си и да ù отнеме дъха. То изстиваше самотно с всяка минута, в която Ивет препускаше бясно пред полицията. Тя бе толкова сръчна и ловка като дива коза, че не позволяваше на преследвачите си да си поемат дъх. Въпреки почернялото от гняв небе, тя бе в привидно весело настроение и къдриците ù звънко се присмиваха. Лошото в нейния тъмен бизнес беше, че когато лъжеш някого и той започне да постъпва така с теб, се събуждаш една сутрин почти окована в белезници. Всички от града познаваха Ивет най-вече като крадла, освен останалото. Цената да оцелееш е репутацията, а в някои случаи всичко, което притежаваш. Момичето се качи на сцената, където бе провесена примката, за да демонстрира безстрашието си. Полицията я обгради, но тя вече тичаше към пристанището, като се мъчеше да избягва острите камъчета, които се забиваха в петите ù.

        В далечината непознато корабче бе акостирало за около час, за да натовари провизии. Морякът бе крайно предпазлив - не стъпи на брега, а пожела да му донесат закупеното с лодка. Докато все още натоварваше нещата, Ивет вече бе пробягала половината път до склона. Тя се надяваше да се шмугне както винаги в процепите между скалите, където никой нямаше да я достигне. Тя се изкачи до горе и установи, че брегът се бе свлякъл и процепът бе изчезнал в небитието. В миг застина на място и се взря в преследвачите си, които я настигнаха. Въпреки натежалите си крайници и бучащи глави, те насочиха щиковете на пушките си към крадлата. Ивет само хвърли бърз поглед назад, след което скочи през скалата и цопна в морето. Заплува към корабчето, което вече бе приключило с натоварването и се готвеше да потегли. Тя се покатери по котвата и се пльосна право в краката на моряка. Той само я изгледа навъсено, като че бе видял пробойна.

- Госпожице, мястото ви не е тук. - Благой я хвана за ръката и я изправи. - Моля ви, върнете се у дома.

- Помогнете ми! Домът ми изгоря! Аз съм баронеса Жозефин от Северното крайбрежие! Никой не ми вярва, но аз имам земи по цялата територия. Документите ми изгоряха по време на пожара. Мъжът ми се самоуби, защото банкрутира, а децата ми бяха отведени от мен.

- Стига си лъгала! Ти нямаш и двайсет. - морякът се дръпна, отвратен от нахалството ù.

- Виждате ли този пръстен? - Ивет му навря в лицето тежък рубин, който бе способен да навехне крехката ù ръчица. - Това е фамилният ни герб. Само той ми остана. Прекрасните ми рокли също изгоряха и трябваше три месеца да робувам на една перачка, за да сменя копринената си нощница за прилична дреха.

- Нямам представа от кого си го свила, но искам да се махнеш от кораба ми!

Ивет жално го погледна със сърцераздирателните си черни очи, чувайки виковете от брега.

- Ще ви наградя богато за сторената добрина!

- Не ми трябват пари! Махай се!

- Толкова сте груб към мен! Какво съм ви сторила?

- Махайте се! - Благой я изтласка назад, за да я хвърли през борда, но тя падна в краката му и разцелува умилително дрехите му.

- Помогнете ми! Ще ме обесят, ако не ми помогнете! Ще направя каквото пожелаете, само ме измъкнете от тук.

Морякът видя малката лодка, пълна с полицаи, която гребеше към него, и почувства колко проблеми ще си навлече. Нещо в лицето ù, нещо в тези скули му бе толкова познато, че не можеше да откаже. Нямаше какво да губи, тъй че изтръгна жакета си от кокалестите ù пръсти и спусна платната. Вятърът мигом ги изду и те потеглиха към хоризонта.

- С търговия ли се занимаваш? - разпитваше живо Ивет, след като се измъкнаха. Тя нагъваше настървено каша от нащърбена купичка, свита в единия ъгъл. - Накъде пътуваш? Де да имаше повече хора като теб. Изглеждаш толкова милостив. Имаш ли си хоби? Това корито от колко време е на вода?

- Ти никога ли не млъкваш? - сънено отвърна Благой и поглади гъстата си брада. Откри, че се бе разделил с още три косъма за последните няколко минути. Момичето му докара мигрена, която той прикриваше с пъшкането си.

- Една зима си говорих сама цял сезон, за да не измръзна.

- Трябва да ти се признае, че имаш крайно развинтено въображение.

- Необходимо е. Как ще предсказвам инак на клиентите си светло бъдеще и ще им обещавам несметни богатства?

- Такива като теб висят на позорния стълб. Престъпление е да се проси и лъже.

- Аз не прося! - обиди се Ивет и едва преглътна хапката си. - Давам на хората по-хубав и пъстър свят без закони и такси.

- Ще млъкнеш ли за една паница каша?

- Както кажеш. Но ще ти е много скучно без мен.

- От три години не съм стъпвал на сушата и малкото, което съм казвал на някого, то е за ей тия провизии.

- Брей! Трябва да имаш основателна причина да не стъпваш на брега. Да не би да си преследван от закона?

- Не те засяга.

- Чакай! Дай си ръката! Сега ще разбера всичко за теб. - Ивет пое напуканата му длан и притвори очи.- Ти си живял в къща. Хубава малка колибка на брега. Но си обичал да залагаш пари. Хазартът ти е в кръвта, мой човек. Един ден си изгубил всичко, та дори си заложил пари, които нямаш. Изгорили са дома ти, заедно със семейството ти и от тогава не си стъпвал на брега.

          Благой я слушаше внимателно, въпреки съзнанието му да крещеше друго. Сви му се сърцето, когато тя приключи и буца заседна в гърлото му. Издърпа ръката си от нейната и се усамоти в другия край на кораба. Ивет само въздъхна жално и се върна към вечерята си. Остана ù малко време да се запознае с кораба. Тя не бе забелязала ни един детайл; толкова бе вглъбена в работата си. На всяка възможна греда и на всеки парапет бяха завързани цветя и всичко беше зелено. Те бяха завързани с вериги, а някои бяха предпазени с парчета платно. В процепите между дъските на пода морякът бе набил малко пръст, от която поникна трева. Всичко там напомняше за сушата. Най-вече малкото дръвче, което се подаваше от склада. Клоните му бяха леко начупени от скорошна буря, но Благой ги беше привързал грижливо, за да зараснат. За него той беше спътник в безкрайното пътешествие и с него бе споделял всичко. Той неволно се превърна в свидетел на остатъка от живота му. Ивет погали листата му с майчински поглед, виждайки всичките му преживелици.

- На сутринта ще сме в Порт Сейл и ще те оставя там. - заяви морякът, след като размисли насаме.

          Благой не успя да доразвие плана си за бъдещето на Ивет, защото армада кораби му привлече вниманието. Те бяха изникнали от нищото и бързо ги обградиха. Нямаше накъде да избягат, освен към сушата, но морякът се бе заклел, че по-скоро ще умре, отколкото да отстъпи. Ивет се скри зад него, наблюдавайки яките моряци, които идваха насам, за да ги заловят. Сред множеството от мутри се тътреше миниатюрна фигура с голяма, островръха шапка, която компенсираше телцето. Джуджето само изръмжа, за да му направят път и застана пред двамата бегълци, след като превзеха лодката им.

- Бягаме, а? - вместо груб, властен глас, се чу детско чуруликане. Звучеше все едно адмиралът бе погълнал балон хелий. Всеки, който се засмееше, получаваше десет окуражителни камшика. - Аз съм Дантон Омие и вие имате честта да бъдете заловени от мен.

- Господине, - насмешливо му отвърна Благой. - според мен имате съвсем „малки” проблеми.

Когато морякът наблегна на думата "малък", окото на Дантон заигра стръвнишки.

- Внимавайте с езика! - предупреди го остро той като несъзнателно се извърна назад, за да се увери, че там няма никого. – Човек не знае...

- Адмирале! - прекъсна го един от подчинените му и му поднесе бинокъл. - Пирати, сър!

         Омие нагласи тежката тръба пред детските си очи и скръцна със зъби. След толкова битки и поражения по корабите му той най-сетне разбра, че колкото и да опитва, не може да надбяга смъртта. Всяка нощ все един и същи сън топлеше душата му - пиратите до един провесени в залива. Но ето, че те се завръщаха и ставаха повече с всеки път. Благой забеляза угрижената физиономия на адмирала и като в тон небето се смръщи. Белите зайчета се разраснаха в черни пантери, които удряха корпуса и люлееха корабчето безжалостно. Дантон беше като омагьосан. Чак сега видяха оформилия се водовъртеж. Те се намираха точно до окото и то ги засмукваше към дъното си. Единственото спасение беше сушата. За моряка черната бездна не изглеждаше толкова страшна, колкото уютните брегове на дома му. Ивет веднага разбра намеренията му и се хвърли да го умолява да ги спаси. Ако тръгнеше назад, щеше да направи път на армадата и всички щяха да бъдат спасени.

            Адмиралът отдаде почест на подчинените си и извади сабята си, за да я размаха пред лицето на жътваря. Благой се вкопчи в дървото за сбогом. Наоколо се разнесе тътен, който бучеше в ушите им. Морската вода обливаше палубата и я подготвяше, за да я принесе в дар. Тримата щяха да бъдат избавени в един ден от личните си окови. Някъде в шумотевицата писъците на Ивет кънтяха.

- Не ставай длъжник на смъртта!

 

 

© Амелия Йорданова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??