Ноевият саркофаг

  Кацнаха на неголямо, оскъдно залесено плато, близо до долното течение на реката, пресичаща един от континентите в Северното полукълбо на планетата. Две трети от повърхността ѝ, за огромно съжаление на ксиротерианците, бяха заети от вода. Корабът им се беше повредил, малко преди да достигнат крайната цел – червена безводна планета в същата система, покрита с пясъци и с разредена, почти несъществуваща атмосфера. Беше идеална за колонизаторите от съзвездието Корабни платна – подобна по размер и условия на тяхната, разрушена при последната опустошителна война между две напреднали цивилизации – на разумните йонно-течни декаподи от пустинната Ксиротера и на хищните моруни от водната планета Акватера.

  Само два кораба оцеляха при гигантския катаклизъм. Единият беше техният, а другият – от Акватера. Бяха тръгнали последователно на разузнавателно пътуване към далечната Слънчева система, където имаше подходящи за обитаване светове. За ксиротерианците най-приемлива беше четвъртата по отдалеченост от звездата на системата планета, а за акватерианците – един от покритите с лед спътници на газовия гигант, както и третата планета, където водата беше в течно състояние, но не покриваше изцяло повърхността.

  За нещастие корабът на ксиротерианците, получил някои сериозни повреди при хиперскока, беше отхвърлен навътре към звездата. Капитанът и ръководител на експедицията генерал Хррс-Мррт-Пффх се принуди да го приземи на Синята планета.

  Незабавно бяха изпратени няколко разузнавателни групи, които да съберат данни за местните жители и за нивото на тяхната цивилизация. Резултатите бяха обнадеждаващи – обществото им беше примитивно, нетехнологично, зле въоръжено и неспособно да издържи и най-слабата атака на нашествениците. Техните съвършени оръжия можеха да унищожат цялото население за броени дни. После следваше трудният и продължителен процес на ксиротераформиране – изпаряване на водата от моретата и океаните, унищожение на растителната покривка и превръщане на планетата в пясъчна пустиня.

  Тъкмо да пристъпят към първия етап, пристигна втората разузнавателна група, която се беше отправила към най-близкото човешко поселение, наречено Рациария.

  – Закъснели сме – съобщи лейтенант Ррзз-тррк-пррт и пъпките по втория му чифт горни крайници, готови да пристъпят към делене, се прибраха в малки топчици и станаха морави от притеснение. – Видях акватерианец на централния площад на града, наречен форум. Телата на местните се състоят от 60 процента вода и те не се страхуват като нас от моретата и реките – плуват и ловуват в тях. Бяха го хванали с някакви варварски приспособления с куки и се готвеха да го изядат.

  – Как са успели? – попита изненадано генералът и гневно разду десетте си, изпъстрени с шипове пипала, образувайки заплашителен бодлив купол.

  – Изглеждаше неадекватен – каза, отстъпвайки бавно, лейтенантът. – Беше едър екземпляр от вида белуга, но ултразвуковите му сигнали бяха объркани и слаби. Малко след това умря.

Пипалата на офицера се бяха свили в отбранителна поза, а лицето му с ред фасетни очи беше придобило бледозелен оттенък.

  – Успя ли да предаде нещо? – попита свъсено генералът.

  – Само една дума: „потоп“ – каза тихо лейтенантът. – След това местните ме видяха, започнаха да викат в ниските честоти нещо, подобно на „Тиффонн“*, а после се разбягаха. Не сметнах за необходимо да ги преследвам. Белугата беше мъртва, така че се прибрах, за да съобщя.

  – Потоп?! – изпищя генералът с честота най-малко 150 килохерца и всички присъстващи се хванаха за долните челюсти, за да не ги оглушат ужасяващите вибрации.

  – Евакуация! Минимизация! Йонизация! Хибернация! – размаха пипала на езика на жестовете предводителят и всички потръпнаха.

  Белугите имаха навика да устройват потопи на планетите, непокрити изцяло с вода, което означаваше, че скоро щяха да залеят и тази със смъртоносната за ксиротерианците течност. Първо освобождаваха товара си от сгъстена вода, който всеки от корабите им носеше в огромни количества и предизвикваха продължителни дъждове, а после разтопяваха полярните шапки и наводняваха всичко.

  – Хибернационните контейнери с продължително действие са извън строя! – докладва разтреперан лейтенантът.

  – Всичките? – попита тихо генералът.

  – Тъй вярно!

  – Какво чакате тогава? Защо имаме инженери на кораба? Приспособете нещо! Веднага!

  – Разрешете да докладвам! – чу се тъничкият, колеблив глас на един младши сержант от първата група. – Имаме подходящ контейнер. Но е само един. В бързината…

  Той срещна разярения поглед на генерала, млъкна сконфузено, отдаде чест и изчезна зад вратата. След малко се върна, влачейки огромен саркофаг от черупчест варовик, украсен с причудливи орнаменти – гирлянди с окачени гроздове по тях, животински глави и розети.

  – Аборигените погребват мъртвите си в тях. Свих го от работилницата на най-прочутия майстор на надгробни плочи и саркофази в Горна Мизия – Максим Никан от Рациария. Украсата ми хареса… – обясни извинително той.

  Генералът погледна към главния инженер. Той направи утвърдителен жест с лявото си пипало и саркофагът беше завлечен в лабораторията на кораба от двама низши офицери.

  След около час всичко беше готово. Навън вече прокапваха първите капки дъжд, които скоро щяха да се превърнат в порой.

  Но ксиротерианците вече се носеха, надлежно свити на топки и минимизирани, на дъното на саркофага, надолу по течението на придошлата река, която ги отнасяше към морето. Щяха да изчакат водите на потопа да спаднат и автоматичната система, вградена в саркофага от инженерите, щеше да се включи и да ги върне към живот. Хищните белуги щяха вече да са използвали всичките си ресурси и щяха да бъдат безсилни срещу смъртоносните им оръжия.

Само едно нещо не бяха предвидили декаподите – че умиращите могат да лъжат. Белугата беше разпознала ксиротерианеца и в предсмъртен гърч му беше пуснала стръвта с потопа. Потоп наистина се беше случил на Земята, но преди повече от 6 000 години – при един от предишните опити на акватерианците да завладеят планетата. Имаше нещо в състава на водата, което обезсилваше хищните моруни и те не бяха успели с мисията си, а бяха останали да живеят в моретата и реките като обикновени риби. Старите умения не бяха забравени, само бяха заровени дълбоко на дъното. Появата на декапода беше събудила генетичната памет на белугата и тя по инстинкт, наследен от дедите си, беше успяла да измами древния си враг.

  Мето Куюмджиев – петдесетинагодишен потомствен вявач** от Варна, рано-рано при изгрев слънце прочесваше с металотърсача си плаж Сахара, когато съзря нещо да се белее в морето. Да беше платноходка, не беше – някакъв голям правоъгълен предмет, покрит с похлупак, подобен на покрив, се носеше леко по вълните и скоро се спря на няколко метра от брега.

  Мето нагази във водата и предпазливо се приближи до странното нещо. Приличаше на покрита вана за къпане, с релефна украса по стените като в древните римски терми и акропола край града, само че не беше от мрамор, а от варовик.

  „Интересно, какво ли има вътре?“, запита се вявачът. „Ако е нещо старинно, може да съм се натъкнал на съкровище!“

Чак се изпоти от тази мисъл. Де да имаше тоя късмет! Издърпа съда неочаквано лесно – той се плъзна по пясъка по същия начин, както се движеше по водата, и дори не остави следа.

  „Чудо на чудесата!“, каза си Мето, извади някои от инструментите, които винаги носеше в раницата си и внимателно свали похлупака, който на единия си триъгълен фронтон имаше изваяна розета, приличаща на летяща чиния.

  Но остана разочарован. Ваната беше пълна със стъклени топчета – стотици малки, кръгли, зеленикави и морави сферички, проблясващи дискретно на светлината на изгряващото слънце.

  – За какво са ми тия топчета? Децата вече пораснаха, няма кой да си играе с тях. И капакът не ми трябва, но ще запазя ваната, изглежда ми здрава, може да изкарам някой лев от нея – си каза вявачът, наклони съда и изсипа съдържанието му във водата.

  С тих съсък топчетата проблеснаха за последно и започнаха да се топят. Скоро от тях беше останала само една тъмночервена мътилка, която бързо се разсея.

  Така безславно приключи поредната инвазия на извънземните, опитали се да завладеят Земята.

  Разказът участва в конкурса „Морето“ 2025 на Сдружение „Лумен“ и не спечели наглада.

*Тифон – стоглаво чудовище от гръцката митология, със змии вместо крайници.

**вявач – в миналото, събирач на изхвърлено на брега имущество от корабокруширали кораби.