Ноктюрно
За да се съчини музика, е необходимо преди всичко да има музика в душата.
(Верди)
Лекокрили като като пегаси, пръстите му препускаха в упоение по чернобелите клавиши на пианото. Душата му бе полетяла, сякаш с крилете на божествената мелодия... Лееше се като звезден дъжд „Лунната соната". Нощта беше тиха, само от време на време се долавяше напева на щурците... Пълната луна намигаше, озарена през прозорците... В миг пианото замлъкна, сякаш нещо бе свалило на земята волната душа на пианиста... По клавишите сновяха бързи, мълниеносни спомени, спомени за един отминал живот... Сега, вътре в сърцето му, блещукаха топлите очи на хилядите публики, възходите, паденията, добре изпълнените арии... Спомени за миналото, в което бе щастлив... Така остана, вгледан в мъничките лястовички по петолинията, плезещи се закачливо на гордо изправения Сол-ключ. Застина!... Стенният часовник беше ударил полунощ... Мислите му танцуваха и бясно се надпреварваха коя да надделее... Божидар Стефанов гледаше безмълвно наоколо. Хлад обикаляше сега празната стая. Хлад довя и замлъкналото пиано. Навсякъде се усещаше тровещата самота, тя нахлуваше в мислите на пианиста и ги разбъркваше... Спомни си една от сцените на „Травиата", където бе играл главна роля. Случката ставаше в парижки дом, където героят му Алфредо се запознава с куртизанката Виолета. Той я заобичва с душата си, но тя отхвърля обяснението му в любов и само му дава една камелия, казвайки му, да й я върне, когато прецъфти. Тя се нуждаела от свобода, за да живее така, както е свикнала, денем и нощем, прехвърляйки се от едно удоволствие на друго... Божидар се замисли за собствения си живот, където оная негова Виолета липсваше до болезненост. Той заговори сякаш на някой невидим събеседник в празната стая. Божидар говореше с приятелката си, оная хищница Самотата:
- Обичах музиката, защото тя въодушевяваше душата ми, даваше й криле, тласкаше полета на въображението ми напред. Тя придаваше живот и веселие на всичко съществуващо. Тя въплъщаваше всичко прекрасно и възвишено. Тя ме разви като личност - физически и духовно, въздействаше на естетическите ми възприятия. Музиката звучеше в ума и сърцето ми, тя построи с нравственост кула в душата ми. Тази болезнена привързаност към нея, я направи моя спътница, тя..., тя само, тя бе единствената и истинската ми любима. Сега съм на 46 години, и млад бях, но младост ли бе това, младост ли? Завърших музикалната консерватория заради любимата си... Тя ми проправи път в живота, път, в който еднакво бях сам и обичан, бях отричан и приеман, но бях себе си! Започнах работа в операта и отдаден на хилядите роли, аз откривах нещо от всеки един герой в себе си. Публиката приемаше радушно работата ни, тя долавяше със сърцето световете, които й давахме, светове на бурни любови и трагични смърти... Но тя бе благодарна, а тази нейна благодарност бе единственото, което топлеше сърцето ми в тежките мигове на падения!... Отминалата благодарност! Не ми трябваше славата, защото тя е тленна и прецъфтява... Ожених се уж по любов, но не получих същото, както и Алфредо от Виолета... Жена ми ме ревнуваше от нея, от първата ми любима... музиката. Тя не се радваше, когато очите ми горяха възбудено след поредното представление... Един ден просто реши да затръшне вратата, завистта, че съм обичан, че мe приемат и маскиран с отворено сърце я разяждаше... Аз я обичах и я оставих да си върви. Вярвах, че тя ще завърне при мен... Беше утопия, че и тя ме бе обичала. Тя не дойде, не дойде... Сам се чувствах тогава, сам, защото не ме разбра човекът, който уж обичах! Обиколих много страни и навсякъде получавах такава топла, съкровена обич... Обичаха ме, заради самия мен, но и заради величието на изкуството, с което озарявах душите им... Но нито в Япония, нито в Германия, нито в Гърция или, в която и да било точка на света се чувствах истински пълноценен... Защото в България бяха останали истинските мигове на щастие, малкото верни, но стойностни приятели и моята кула в душата... Отдавах се до безрезервност на всичко, което обичах, но онази свещена думичка "любов" не успя запълни душата ми... Сам съм сега! Един мъж в разцвета на живота, а се чувствам някак незавършен. Едната половина на сърцето ми побира теб, моя Музико, вас Приятели, теб, моя Родино... Сега, без маска и грим, съм онзи Алфредо, онзи, отхвърленият от някаква сила човек... За мене сега е вече късно... Не мога да се върна при оная болна от туберкулоза любов, както е сторил Алфредо... Не ми трябва такава любов, защото тя не се свири със сърцето... Всяко усещане сега е усилено в мен, затова аз вече съм направил своя избор... Сбогом! Божидар поемаше на един дъх от омайващото биле на самотата, то запрепуска по вените му... В главата и в сърцето му гореше възбуда, той за последно пееше с душата си музиката на бъдещето... Ето ти камелията, тя прецъфтя! Застина!... Пианото замръзна от хладната целувка на Самотата!
© Петя Стефанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
колкото и тъжно и трагично да е, колкото повече одобрение получава един артист (художник, писател, актьор, музикант), което той разбира се търси, толкова по-самотен се чувства, защото не може да постигне онова съпричастие и онази любов, която желае. Затова някак съвсем нормално ми се струва комиците да са всъщност ужасно нещастни.
-
Невероятно е!Оставам бездиханна...
-
Знаеш ли този разказ ми напомни нещо, думите на един поет, с когото се бях запознала лятото. Той каза така:" Когато човек се раздава, все пак очаква да получи поне мъничко любов насреща, толкова поне, колкото нокътя на пръста ми и когато това не стане, той бяга. В бягството има някаква самота". Запомних го. Браво!
-
Радвам се,че разказът ви допада!Душата на твореца едва ли толкова добре познавам.Познавах човека,който ношеше тази душа!Той бе открит и истински...Но вече за съжаление го няма!
-
Днес няколко пъти се опитвам да стигна до разказа ти и все нещо ме прекъсва. Сега го прочетох целият и останах очарован!!!
Поздравления, Петя!!! -
Много ми хареса!Усеща се атмосферата!
П.П.Оправи само "истинсксата".Поздарви! -
Мила Петя, възхищавам ти се!!! Напълни ми сърцето, благодаря!!!
Докато четях си мислех откъде тъй вярно познаваш душата на твореца? -
Хората на изкуството винаги са с повишена чувствителност!Твоят разказ пресъздава съвсем точно духовния свят на един такъв човек! Поздрави!
-
Красиво е.....
Май са неразделно цяло музиката и любовта -
Прекрасно и невероятно завладяващо!Това е истински разказ!
-
Много лиричен разказ,
звучи музика...и тъга от самотата.
Много ми хареса. С обич. -
Завладя ме!Невероятна атмосфера и небесна музика...През цялото време в ушите ми звучеше "Лунната соната!"Ще чакам още ...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Скоро ще се навършат 2 години от загубата на прототипа на този разказ...
Христо,Вечна ти памет! Бог чува музиката,с която правеше светът по-красив...