Моята история започва в момент, в който реших да се самоубия. Нямаше защо. Всички провали, съмнение, болки, разочарования, малшансове и какво ли още не, ме докараха до категоричност. Край. Въпросът беше как. Не ми се искаше да цапам много. Няколко чашки кораж и таблетка две троазин и бях готов. Но подобни лекарства не се продаваха свободно в аптеките. Свръхдозата също беше извън листа - мразех наркотиците. Троазина беше изключение, намирах романтика в лекуването на психично състояние чрез химия, която обърква мозъка още толкова. Опитах се да не дишам. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Осем удара от сърцето ми, толкова беше нужно да се предам. Не можех просто да не дишам. Нямах физическата възможност. За въжето и за ножа бях прекалено страхлив. Накрая реших. Скочих през прозореца с главата надолу. После се озовах край една вертикална река. Имаше две течения. Едното право надолу, другото право нагоре. До реката имаше една лодка:

 - Е, господин номер три милиарда шестотин и десет милиона триста и пет хиляди двеста трийсет и четири, накъде ще поемете. Горе или долу - попитаме странен човек, който явно беше собственик на лодката.

 - Моля? - кратко отвърнах аз. 

- Вие сте в царството на духовете. Не сте си свършил работата. Ще се преродите. Горе или долу?

 - Ада или рая? 

- Ако искате така го наречете. Едните ви прераждат като нови, другите ви прераждат по ваши условия, стига да сте готови да си дарите душата след това. Настъпи мълчание. Не знаех какво да отвърна. Искаха да ме преродят. Как да се измъкна от тази ситуация?

 - Ако ви е нужно време разходете се, доста хора се възползват от гостоприемството на вечността, за да решат - любезно поясни лодкаря. Огледах хоризонта. Хоризонт нямаше. На земята има хоризонт защото е кръгла и дори да няма изпъкнали форми които да пречат на кръгозора ти, пак няма да и видиш края, заради ъгъла на извивка. Това измерение беше право. Право и безкрайно. Обсипано с хиляди пейки и хиляди духове мислещи на къде да поемат. Реших да поема на долу. Дявола щеше да ми даде каквото поискам в моето прераждане. Само трябваше да му дам душата си после. Колко лошо ще да е това? Със сигурност един чудесен живот е по добре от хиляди животи в мизерия. На края просто си давам душата. Пито платено и повече не съществувам. Поисках от дявола да ме прероди запазвайки всичките ми спомени за миналия ми живот. Училището щеше да е елементарно. Жените нямаше да са предизвикателство. Пари - та аз щях да помня числата от лотарията, на кого са му нужни повече пари от това. Всеки ден -джакпот.

 Ала съдбата ми се завъртя не точно както очаквах. Най малкото - имах брат. Със всяко различно решение, което правех, се появяваха нови възможности, чийто резултат не помнех. Той не се бе и случвал. Скоро стана така, че помнех само кога какво ще е времето. Не след дълго страданието ме достигна. Бездомен, необичан, отхвърлен от социума. Аз разказвах на хората по улицата за реката. Предупреждавах ги. Някой подаде сигнал. Пиша ви от лудницата Заобиколен съм с троазин и неговите братовчеди. Пълнят ме с лекарства като пуйка на деня на благодарността. Талкова много исках да си отида без да цапам. Годината е същата и сега имам достъп до тези лекарства. По дяволите, толкова голям достъп имам, че една капка алкохол би спряла сърцето ми моментално. Забавно е, че казах по дяволите. Да ходят по дяволите дяволите. Сключих сделка с тях и сам се прецаках. Но поне когато умра ще е истински края. Но как да го направя в наземна стая, с меки стени, без никакви предмети вътре и без право да изляза навън. Просто издишах и не вдишах повече. Седемнайсет. Седемнайсет удара. Когато пак отворих очи ми бе връчено гребло. Дявола ми каза: 

- Докарай ми три милиарда шестотин и десет милиона триста и пет хиляди двеста трийсет и четири души и си свободен. Последната душа ще е твоя. Ти ще изживееш нейния минал живот, а тя ще се върне на земята с неприложимо желание. Ето защо не помнех, че имам брат. Този брат беше лодкаря, който ме закара при дявола. Аз бях неговата последна душа. Е поне и тоз проклетник ще страда, оригиналния ми живот не бе розов. Попаднал е на грешната душа. Страх ме беше само да не стане и с мен така. Имах някакво предчувствие, че точно това ще стане. Не предчувствие, по скоро е спомен. Пак напомням - пиша от лудницата. Същата тази  в която съм за три милиарда шестотин и десет милиона триста и пет хиляди двеста трийсет и четвърти път.