5.

Спряхме на една пряка от управлението, до малката градинка. Точно в средата й, до тревясала могилка с катерушка, люлка и пясъчник, ползван за тоалетна от динозаври – ако се съди по вкаменелостите в него, имаше дървена барака. Казано направо – резултат от архитектурен аборт. Пред нея бяха струпани една върху друга няколко маси, гарнирани с куп столове, омотани с верига. От гишето надничаше едрата физиономия на здрава лелка, очакваща клиенти като пясъчен лъв в дупката си.

Две майки оживено разменяха пресни клюки, предвидливо обърнати с гръб към пясъчника, та да не ги мъчи съвестта, че децата им ровят из бактериалната джунгла. Двама, вплетени в оживен разговор, пресичаха по алеята, а на далечната пейка дремеше добре опакован старец…

Помълчахме. Здравчев излезе и се спусна бързичко по голямото стълбище. Махнах му, обърнах се към могилката и тръгнах към очакващата ни с наострен ловен инстинкт лелка.

- Четири кафета – казах аз и намигнах – И нека са истински, за да може да платим истинската…

Дали лелката ме разбра, дали подсъзнателно усети, че тия не са нормални минувачи, задоволяващи се с кафе трета цедка и кифла с историческа ценност, но течността беше гореща, силна, ароматна.

Свалихме една маса, изтеглихме отолове. Василев се помая, после отиде до гишето и се върна с кутия цигари – без лепенка, разбира се, и няколко кроасанчета върху условно чист поднос…

- Е? – казах – Какво ви направи впечатление?

- Мисля, че е битово убийство – веднага вдигна глава Василев – Случайно. Мястото е закътано, някой маниак я издебнал…

Здравчев го прекъсна:

- Маниак? Ударил го хормонът и нападнал? Не прилича. Маниаците са хитри. Животни, разрушени психики, ниско интелектуално ниво, но… В никакъв случай не са глупаци. Та при този трафик по пътеката никога не се знае кой и как ще се появи.

- Дебнел е – подкрепих го аз. – Нещо повече, мисля, че е избирал. Забелязах, че има показания на пет жени и трима мъже. Жените са на 22, 30, 31, 40 и 45 годишна възраст. Млади са поне четири от петте. Нямам представа как изглеждат, но надали са грозни или поразяващо отблъскващи. Чакал е – да е сама, да му хареса, да е чисто наоколо…

- Маниакът може случайно да е попаднал на Маринка – възрази Василев – Видял я, моментното положение било удобно, не се сдържал…

- Има резон – съгласих се – Мненията ни се събират в едно – имаме работа с маниак. И то не само сексуален, а и със зверски нагон, насилник, жесток и безогледен звяр…

- Не му е стигнало сексуалното удовлетворение – продължи Василев – а е искал власт, да покорява, да демонстрира себе си над покорената жертва…

Здравчев стана, отиде до павилиона и се върна с още четири кафета. Отпихме, спогледахме се…

- Разбрахте ли защо си пием кафето тук? – оставих чашката и погледнах към управлението, пред което тъкмо спираха две лимузини.

Тримата се засмяха.

- Хайде сега – рече Здравчев – Не е задължително, но кой е казал, че не бива да бъдат подслушвани някакви натресени отвън неканени гости…

- Надали – възрази Василев – Надали. Засега сме безопасни – нито сме в пряк допир с разследването, нито сме прекалено инициативни.

Милчев мълчеше, но тук се обади:

- Засега…

- Именно… Засега… - казах аз – А от сега ставаме рискови играчи. Разделяме се. Надявам се, че имате познати в града… - и ги загледах въпросително.

- Имам – Милчев вдигна глава – Братовчед ми живее близо до циганския квартал. До южния – Драката…

- Искаш да нажеш…

- Шефе, няма да се лъжем. Може да не е, но все ми се струва, че това е някой от квартала. Или от друтия – Марчево…

Здравчев кимаше в ритъм с думите му. Василев се обади:

- И аз имам едно на ум. Но няма да бързам. Ще отида при  моя стар приятел Косьо. Бяхме четири години в една стая. Когато учех в Лозарския техникум. Та сме като братя. Хем работи в едната местна кабелна – не тая, отдето е убитата. И ще мина за дошъл от столицата журналист…

- Ще се срещнем – засмя се Здравчев – И аз имам приятел, но във вестник. Приятелка, де… Надявам се, че още ме помни…

Погледнах го внимателно. Добре, че не взех Каменов – рисково щеше да е да събера младоженеца със свободния безгрижен вечен ерген…

- Добре… Сега се пръскаме. Аз имам познати, но няма да спирам никъде. Ще поскитам, ще се срещна с тоя и оня, ще поогледам града… Среща в 21,00 часа в мотела…

Отидох до гишето, пъхнах десетачка, махнах с ръка на слабия опит да ми върне рестото. Обърнах се и казах към гърбовете им:

- И внимателната!

6.

Поогледах града. За което на практика биха ми стигнали час – час и половина. Дето се вика – всичко тук беше център. Извън центъра бяха бившите крайградски села, наречени квартали и условно свързани с центъра. Условно, защото и тук имаше посоки, а не улици. И колони от пешеходци в двете посоки. Разбрах причината при качването ми в микробуса, изпълняващ ролята на градски транспорт. Левче билета… За човек на минимална или близка до нея заплата това са доста пари…

На връщане походих. Както и при разходката до другия градски квартал – известното ми от думите на Милчев гето Марчево. Нямаше смисъл да ходя до Драките – той беше достатъчен като наблюдател, няма защо да се трупаме.

А в Марчево никой не ме спря. Гледаха ме внимателно – из зад огради, от прозорци, през стъклата на кафенета, но никой не се доближи. Едно, че зърнах и други обикалящи, на които направо си пишеше, че са журналисти. Второ, че докато пресека квартала и се върна, минаха три патрулки и две двойки в бойно снаряжение – включително бронежилетки…

Свиркането чух, когато завивах зад оградената с висока тел обширна градина, откъдето започваше истинският град. Не се обърнах, само забавих крачки. И скоро стъпките ме настигнаха…

- Здрасти, Фюри! – рекох тихо. Достатъчно да ме чуе, недостатъчно страничен наблюдател да разбере, че двамата случайни спътници си говорят…

- Шефе, какво търсиш тук?

Погледнах го внимателно. Среден на ръст, слаб, с ръждясала брада, облечен в модерен шлифер, с интересно бомбе на главата…

- Ако щеш вярвай, но случайно… - И не лъжех. Знаех, че след затвора се е прибрал в града, надявах се да го видя, но си бях песимист допреди минута. Да срещнеш в стохиляден град човек, когото си видял последно преди три години – чиста случайност е. Но, ако минеш – пак случайно през квартала, където живее, а пътем се разходиш край кафенето, което държи…

- Да, бе…

Е, и аз не бих повярвал. Познавахме се от поне десет години. Беше още младо момче, привикали го бяха за една „работа“, а накрая арестуваните му съучастници се опитаха да стоварят всичко отгоре му. Не беше трудно да определим кой каква роля е играл, малко повече усилия ни струваше да докажем, че баламата няма нищо общо с убийството на охранителя… После уж миряса, но… Абе, пак решил – „за последно“, обаче го прибрахме, дадоха му година при сравнително леки условия, не се върна в града ни. Разбрах къде е и повече не питах. Не е хубаво да се разнасят слухове за интерес на криминалната полиция към някого…

- Фюри, как си, що си? – започнах уж от далеч. Казва се Димитър, но всички го знаят като Фюри. Така го наричал дядо му – защото момчето било буйно и бързо като някогашния кон от детските сериали.

- Шефе, след сто метра влизаме в града. Казвай, че не ща да ни виждат заедно…

- Няма проблем. По работа съм тук и наистина рекох да те видя, но не знаех как…

- Да беше някой друг, нямаше да повярвам. Ама ти не лъжеш. И затова те уважавам… За убитата си дошъл, нали?

Нямаше смисъл да отричам. Кимнах.

- Шефе, от снощи градът е пълен с ченгета. И те очаквах. Страшно стана – всички са се снишили, чудим се кого ще награбят за жертва, та да го обявят за убиец. Знам, знам – и аз мисля, че е някой маниак, обаче това не стига на вашите. Хората са се свили в черупките. Просто чакаме кого ще набележат…

- Нещо приказки, слухове?

- Няма… И аз се чудя, но никой нищо не споменава. Нали ти казвам – чакаме кого ще нарочат. Тая заран Мамбото беше събрал аверите си, а те са все тартори в махалата. Нещо си говореха, но аз, разбира се, гледах да съм далеч от масата им. Мъти се някаква…

- Мамбото?

- Нещо като местен кмет е. Не е избиран, естествено, но е така… Бос…

- Аха, барон…

- Бе, вие му викайте както щете, ние си ги знаем босове, кметове, главатари… Хайде, стигнахме… Ако ти трябвам – мини пак. И… Нали знаеш…

- Знам – казах зад гърба му – Нищо срещу твоите не искам…

7.

От съседната стая надникна Милчев. Василев явно щеше да се забави – зает с бръсненето. Нещо като мания – винаги да е идеално обръснат. Което го караше да носи дори на работа самобръсначка, четка, тубичка с крем и дори привечер да е с лъсната физиономия. За разлика от мен. Аз понякога и сутрин можех да мина за таралеж…

- Хайде, викни му – казах. На Здравчев, защото Милчев в никакъв случай нямаше да наруши субординацията…

Мотелът, казах ви, беше американски модел. Три дълги едноетажни стради, с бетонна веранда отпред, оградена от дървен парапет, всяка стая със своя врата и прозорец. От тая страна светеха само нашите прозорци, отсреща имаше поне пет заети стаи, а на централната сграда прозорците тъмнееха. Есен – нямаше много отседнали. Пътуващите спираха тук само при нужда, повечето бързаха да пресекат границата и нямаха време и интереси към крайречния град…

Изтегнах се на една от пейките в тревната площ. Пред мен се беше ширнал празният паркинг, виждах отлично бунгалото на управителя и дежурния в него, подходите към трите сгради бяха като на длан.

И спокойно, и гарантирано без подслушвачи. Освен, ако не бяха монтирали микрофони под пейката или не ни записваха отдалеч, през транспарантите на някоя от заетите стаи…

Ама нали ви казвам – от тая работа във вредната обстановка и с още по-вредните шефове, параноик ставаш…

Здравчев се зададе, клатейки укорно глава, подире му подтичваше Василев, бършейки се енергично. Нищо не казах. Какво толкова – навик. Е, малко дразнещ, ама това да му е кусурът на колегата…

- Милчев, почвай…

Очакваше го. И друг път беше присъствал на съвещания при мен, знаеше, че ги водя по армейски. Пръв говори най-младшият – за да не се налага мнението на началника. Нищо оригинално – научих се от шефа. А той, казваха стари колеги, приел системата от своя началник. Добре е, че все още има от кого човек да се учи… Все още…

- Сега… Как да нажа… - личеше си известно смущение – Братовчедът живее в Драката. И всички го знаят като циганин…

- Е, и? – вдигна рамене Здравчев.

- Ама той си е циганин – изстреля Милчев, после примирено каза, гледайки в земята – Втори братовчеди сме. На дядо ми сестрата още шейсетте години пристанала на дядо Климе. И после им се родили три деца, всичките завършили гимназия, а братовчедът – и той Климент – е син на големия чичо, Пейко. Не е баш чист циганин, ама си живеят тук от дядовото време…

- Хубаво, де… - рече Здравчев – Това родословие за какво го изреждаш? Ми женили се, деца раждали, учили… И аз имах циганчета в класа, с Мехмед бяхме първи приятели. Само дето не съм го виждал от петнайсе години барем, откак се преместих в града, пък той замина за Германия…

- Давай, давай – казах небрежно – Братовчед ти живее в Драката, свой човек е, значи нещо е чул… Не си му казал защо си тук, нали?

Милчев пое въздух издълбоко.

- А, той не е прост, Земеделското завърши. Агроном е в едно близко село. И веднага се сети защо съм тук. Само рече: „И теб ли вдигнаха?“. После – нищо. Сложи масата, ама аз отказах да пия. – погледна към мен – Обещах да отида тая вечер…

- Ще отидеш, я… - казах небрежно – И колата вземи. Тоя квартал не е край мотела…

Милчев въздъхна освободено. И продължи:

- Значи така… Много се говори за убийството. Но все под сурдинка. Хората знаят, че убиецът е някой техен. Или от кваргала, или от Марчево. Имали са няколко кретени, дето налитали на жени. Ама махалата ги сдържала. Тръсвали им профилактичен бой, че един даже за малко да заколят…

- Защо? – каза Здравчев.

- Не са прости хората тук. Циганите по селата и малките градове правят зулуми, ама тук всичко е в ред. Имат си босове, ония са свързани с властта, знаят, че далаверите минават само в тишината. Е, местните понякога се оплакват от кражби, от обири, но или оплакванията се скатават някъде, или самите жертви си затрайват… Едно е да ти откраднат стотина лева и телевизор, друго е да нападнат жената или дъщерята. Та засега я карат взаимоизгодно – няма големи престъпления, малките са… Приемливи…

- А Маринка…

- Те това разбъркало всичко… Братовчедът каза – от оня ден е хаос. Тарторите обикаляли квартала, местните джебчийки се свили в къщята, младите цигани се кротнали – усещат, че виновникът е техен и ще става една… Трябва мъст и пример, вика братовчедът. Затова сега всички се оглеждат и се чудят кой идиот е разбъркал тишината…

Здравчев поклати глава в знак на съгласие.

- Журналистите са в очакване. Едва ли не в редакциите спят. Анка… Моята приятелка, де, смята, че е време да се извади виновникът. Дали ще е истинският, дали пожертван…

- Нима? – вдигна вежди Василев – Пожертван?

- Малко странна работа е – продължи Здравчев – Още е топло. Опитните джебчийки не са се прибрали от Европата. Тук са малките, дето се учат. И проституиращите ги няма. А с тях – пазачите им. От кол и въже, все можещи да убият жена. Но всички са далеч. Просто в града е тихо. Обаче, някой го е извършил. И полицията усилено търси…

- Косьо смята, че е циганска работа – рече Василев, пък се обърна към Милчев – Извинявай…

- За какво? – попитах недоумяващ.

- Абе, нали… Е, не знам… - тросна се Василев – Малко терсене ми е. Братовчед му е, циганин…

- Ама български гражданин – вдигна глава Милчев – И няма никакви провинения. Ни той, ни в рода…

- Извинявай, казвам – повтори Василев – Не знам защо, ама все се чувстваме виновни като стане дума за цигани…

Станах рязко.

- Колеги, не говорим за братовчеди, ни за цигани. Говорим за убийство и за търсене на престъпника. Така че Милчев не е мома да се засяга от споменаване на цигани, ти не си принцеса, та срамежливо да криеш очички, ние не сме политикани, та да заобикаляме проблема. Ето какво чух…

И им разказах за срещата – без да споменавам име или място.

- Тоест, има известно объркване в града. И сред полицията, и сред гражданите, и по-специално сред циганите. Всички имат някакво предчувствие, но и всички се боят да мислят… Не да говорят – да мислят реалистично. Като че се търси оптимално решение на проблема – някой дебил, върху когото да се стовари вината… Но…

Огледах ги и снижих глас, макар наоколо да не се виждаше жива душа.

- Но нашата задача не е да проверим кой какво мисли и готви. Ние трябва да търсим само едно – кой е убиецът. Оставиха ни на задна линия, лекичко ни избутват от търсенето. Тогава ще действаме и ние потайно. Без шум, без видими резки движения. Сега ти, Милчев, отиваш у братовчед си. Не искам нищо да кажа – но, ако ти предложи, остани там. Хем ще е по-спокойно, хем ще може да се почерпите. Утре ще си доспиш тук, а ние ще се пръснем. Вие двамата ще сте с журналистите. Може и да се запознаете – колеги ще сте… А аз ще видя къде и как… Среща – някъде след 12, пак на онова кафененце… Таман и Милчев ще каже, ако има нещо ново…

8.

Само че не стана баш така. Дори обратното – нощта пак се обърна на ден. И ние пак се юрнахме да търсем прословутата черна котка в тъмната стая, дето хич я няма вътре. А просто си станала отново котката на Шрьодингер…

Милчев замина и се върна. Почти веднага. Нахлу в стаята ни – аз тъкмо лягах, Здравчев си миеше зъбите и през пяната се мъчеше да ми каже някакъв виц. От вида на влезлия разбрах, че има извънредни събития и тропнах по стената. Василев долетя – по пижама. Здравчев бършеше в движение пастата от устата си, Милчев направо грабна пешкира от ръцете му – така беше попотел…

- Е?

- Не успяхме и по чашка да глътнем. Разшумяха се комшиите, братовчедката отиде да види какво става, а то полиция влязла в махалата. Претърсваха една къща на другата улица. Хората казаха, че открили убиеца…

- Кой?

- Абе, някакво от махалата. При леля си живеел тук, търсел си работа. Пишел се бабаит, ама е една торба кокали. Перко Налъмов, рече братовчедът.

- Арестуваха ли го? – нетърпеливо запита Здравчев.

- Там е работата – нямало го. Само леля му и бабата били у тях. Казали, че не са го виждали от събота. И комшиите не са го виждали… Аз излязох с братовчеда, в тъмното бая народ се беше струпал, цялата махала излязла, даже от Малчево бяха дошли с две коли. Някакъв местен бос – Кривия и с него оня, дето го спомена шефът, Мамбото…

- Какво се говореше?

Милчев се отпусна на кревата ми.

- Какво ли не… Обсъждаха момчето. Някакъв Норди…

- Кой?

- Норди му викат. Родил се в Нордкьодпинг, в Норвегия. И майка му го кръстила на града, ама му казвали Норди, накратко… Нордкьопинг Айшов Мостовашки…

Въпреки напрежението и сериозността, Здравчев взе да се хлопа по коленете…

- Нордкьопинг Айшов Мостовашки…

- Стига се хили – срязах го, ама и мен ме напираше. Какво искате – виждал съм ги всякакви. И Проститутка, и Куловангер, и Моцарт, и Вашингтон… Все от мургавия ни контингент…

- Името не е важно – рекох – Що за човек е? И как ли са стигнали до него?

На което никой не можеше да ми отговори в мотела, така че се облякох, Милчев пална колата и отидох в управлението. Където само аз липсвах, както викаше баба ми. Колеги, прокурори, следователи, всякакви столични и местни чиновници се мятаха от стая в стая. Само в нашата никой не се отбиваше, та тръгнах сам да видя какво мога да открия…

Открих. Симеонов – с него навремето учехме в Университета, после аз се оставих на ветровете, той имаше солидна котва в лицето на баща си. И се настани на топло място нейде на високото…

- А, ти защо си тук? – рекохме едновременно.

После набързо уточнихме кой къде и какво – нямаше време за излияния, всеки момент трябваше да започне пресконференцията на прокурорите и нашите шефове.

Бил от година в града, заместник началник. Скоро щели да го изтеглят нагоре, пак в София, но трябвало за пред началството малко на терен да е. Ами аз какво правя? Той бил следил кариерата ми, подпомагал ме отдалеч и отвисоко /да, бе – сетил се за мен, когато се сблъскахме!/… Общи приказки на случайни хора, колеги и много, много далеч личностно. Възпитание, формални отношения, задължителен бон тон…

- Какво става? – попитах небрежно, сочейки хаоса.

- Убиеца откриха. Но са го изпуснали, май минал границата. Обаче, вече подготвят европейска заповед за арест…

- За арест? Че кога събраха доказателства? – искрено се изненадах.

- Работим ние, работим… Ако те изтеглим горе, ще видиш какъв замах е…

Ако… Намек, обещание, предложение… Или просто инстинктивно мятане на въдичката – не съм чак толкова важна персона, някакъв си провинциален криминалист… Но за всеки случай – така, да имам едно на ум. И, ако се наложи, да подкрепя групичката му…

- А, главният идва – посочи той към изтърколващият се като бременна слоница по коридора прокурор – В залата ще е, ела и ти…

Защо да не отида?

Учтиво се дръпнах към стената. Главният заемаше половината коридор -  а той не беше тесен, но край него все пак успяваха да се въртят рибките му пилоти. И показно-послушно да обслужват нуждата му от респект и почитание.

- Прокуле, - рече той тъкмо пред мен – тая папка не ми харесва. Черна папка на тъмната покривка… Не подхожда, бе човеко! Веднага я смени…

До него ситнеше дребно получовече, опитващо се да заема нужната на господаря му поза. То в движение измъкна от чантата ярночервена папка:

- Тази?

Главният снизходително кимна и оня веднага започна – в крачка! – да вади листове от едната и ги реди в другата папка.

- Страхотен чиновник! – казах на Симеонов, когато свитата отмина.

- Прокула ли?

- Така се казва?

- Не, така му казват. Като древен римски правист, успявал и съдебни дела да гледа, и на императора да служи. Този е по-майстор в слугинажа. И шпионажа… Умее да заема позиция. Чакай го кто следващ главен прокурор...  - погледна ме, за да се увери, че съм разбрал и ще внимавам какво говоря пред Прокул. За да не го чуя от някой шеф после…

9.

Не ме попитаха нищо, но по очите им виждах, че едва се сдържат. Все пак дисциплината надделя. Пък и си знаеха – аз сам ще кажа всичко, което трябва да знаят. Все пак заедно работим, една задача имаме, една цел гоним… Или вятъра…

Беше утрин, беше хладно, беше спокоен час. Нямаше ги някогашните потоци от хора, запътили се към работните си места. Може да се каже, че движението едва църцореше и през градинката минаваха по един, по двама щастливците, все още имащи работа.

Кафеджийката беше на мястото си, дори внимаваше да не изгори поръчаните сандвичи. А кафето димеше в чашките ни. За цигари не говоря. Пушеше само Василев. А на нас тримата занаятът ни носеше достатъчно отрови, че да добавяме върху им и аромат…

- Такаааа… - казах аз и се облегнах рисковано върху скрибуцащата облегалка – Нощес имаше пресконференция…

Разказах им всичко. Или почти всичко – за поучителното слово на главния прокурор, за хвалбите на вътрешния министър, за сдържаността на шефа на местната полиция, за въпросите на допуснатите журналисти, на които бяха дадени пълни и разляти като пролетна вода нищо съществено не казващи отговори…

- На практика може да се приеме, че случаят е решен. Норди е открит във Франция, смята се, че до седмица или десет дни ще бъде екстрадиран тук…

- И ще заговори съвестта му, та ще се обеси… - мрачно каза Здравчев.

- Ако тя е глухоняма – ще й помогнат – добави Василев, от когото не очаквах подобна черна ирония…

- Е, нали вече е доказано участието му – метнах масло в огъня – Всичко е наред. Взели негови дрехи от дома на баба му, ДНК-то съвпаднало с това върху жертвата…

Василев – сухият службаш Василев, се изплю грубо през рамо.

- Нима някой ще повярва, че е така? Взели дрехи… Ами ако ги е давал някому и чуждо ДНК е в лабораторията? И как успяха за няколко часа? Помните ли как намериха преди две ли, три ли години едни убити братя? Че то не месеци – май година мина, докато излязат резултатите… И то в чужди лаборатории ги пращаха. За по-сигурно и по-солидно…

Кафеджийката донесе кутия с осем сандвича. Шунка, кашкавал, краставички, доматчета. Подадох й  двайсетачка, Василев ми бутна ръката и плати. Толкова го бяха вбесили…

- Ама ти май се ядоса – рече Здравчев примиренчески.

- Виж сега – Василев даже се надигна – Аз си зная едно – на служба съм, не искам проблеми, чужди кахъри не ме вълнуват… Ама тия ме вземат за идиот… Добре де – не знаят кой е убиецът. Може цигането да е. А може и друг… Но да ми пробутват приказки, дето дори професионалистките от медиите ще погледнат със съмнение…

- Ти за тях не се кахъри. Журналстите са професионалисти. Пък професионалистки наричат… Знаеш кои… - казах.

Василев мрачно се изсмя. Милчев мълчеше. Здравчев откровено се наслаждаваше на пробуждането на колегата.

После Василев захапа сандвича и с пълна уста промърмори:

- Те така сме – с пълна уста не можеш да говориш…

Станал и философ, рекох си. Но се порадвах – сухарчето май се очовечваше.

- Предполагам, че днес или утре ще се сетят за нас и ще ни откомандироват. Не бяхме нужни…

Тримата ме погледнаха. После Здравчев каза:

- А дотогава…

И замълча, вперим поглед в мен.

- А дотогава никой не е отменял заповедта. Тръгваме всеки по задачите. Знаете си работата, внимавайте, ослушвайте се. И към три ще се срещнем. Но не тук. Два пъти бяхме, кафеджийката вече се е похвалила, дето трябва, какви гости има. Да речем – при паметника на централния площад, наоколо му е пълно със заведения. И да иска някой – не може да телефонизира всичките…

Напомням - измислица е и няма за цел да разкрива нещо или да очерня някого. Независимо дали сегашен или бъдещ шеф на Геш... Грешка - на Гестапо...