Нощен шепот
Събуждането е на пресекулко-въздишки, малки и кристализирани. Будна съм със затворени очи. За да запазя по-дълго виолетовото си отражение и... мириса на стаята. Където оранжевите отблясъци на залеза се спускаха по ръбчетата на устните ти и търсеха да разпознаят лицето ми из многото сенки.
Усети ли като мен нарастващото желание да се завърнем при корените си? Да заровим пръсти в косите и... и да започнем да се изграждаме отново. Сякаш пишем мелодия. И всичко е пеперудено обичане.
Отмерено докосваш страните ми. И говориш с очи. Посвещавам ти дъга – пристана на мечтите ми... Обичам малките теменужки в зениците. Сякаш ми обещават намиране. Вричане. И молитва с лешников цвят.
И сетивата са пулсиращи ями. Които чувстват на глас. Чиито превъплъщения се явяват в кратките паузи между издишванията ни. И създават паралелен свят от трептенията си.
Обичам, когато посяваш нежности по рамената. Маркираме времето с настръхвания. И телата ни са лъч от светлина, бродираме я с трескавост в пръстите. И тишината е наситен копнеж за принадлежене....
... А миглите... миглите рисуват мокри пътеки на влюбености по гърбовете ни. И притихват. Само дланта ми отливно се прибира в твоята. За да заключи пулсиращите сетива. И да съхрани виолетовите ни отражения.
Събуждам се на пресекулко-въздишки. Малка и кристализирана...
© Ралица Стоева All rights reserved.
Красиво е, Рали!
