Вселената разстилаше безкрайната си черна мантия, осеяна с милиарди мъждукащи светлинки, пред илюминатора на каютата. Малкото прозрачно парче материя, заедно с хилядите си събратя, се намираше на десния борд на металния корпус, който представляваше космическият крайцер „Тор“. Корабът се носеше в орбита над една малка негостоприемна планета, която се намираше на далечния край на обитаемата зона на своето слънце и поради това зъзнеше скована в ледове. Преследването на звездни пирати беше довело крайцера до тази малка система и сега импулсното оръдие на „Тор” обстрелваше повърхността на малкото парче скала. След всеки изстрел корпусът на кораба се тресеше и размиваше фона от множество бели точици. На койката срещу илюминатора лежеше мъж и гледаше навън, през прозрачното парче материя, но виждаше в себе си. Той беше войник и очакваше заповед да се качи на десантната совалка, която щеше да го отведе на повърхността на планетата, където щеше да се сражава за пореден път срещу космическите пирати. Дотогава му оставаше само да седи сам с мислите си и да се концентрира. Лека дрямка го унасяше с всяко люшване на кораба. Сънищата му винаги бяха неспокойни, смущаваха ума му и го караха да се събужда с пот и стонове. Клепачите му се спуснаха тежко пред звездната гледка. Поредният изстрел прозвуча тих и далечен в ушите на войника, докато той заспиваше.

Изсъхналата под жарките лъчи на лятното слънце трева го бодеше по краката, точно там, където сандалите му свършваха и откриваха ивица гладка кожа, докато той тичаше няпред. Около него се чуваше врява, дрънченето на метал и туптене на хиляди крака по сухата земя. Той тичаше и с всяка стъпка подметките му вдигаха облачета прах, изтупвайки туфите. В дясната си ръка стискаше дълго копие, а в лявата носеше голям кръгъл щит. В бедрото му се подпираше извитото острие на неговия копис. Полезрението му беше стегнато в рамките на шлема, заради който тилът му се потеше и струи студена пот се стичаха по кожата му, която се изпаряваше под бронята му, и го караше да трепне. Той не беше сам. Наоколо имаше много други като него и всички заедно тичаха в обща посока. Срещу тях прииждаха другите и двете сили се засилваха за сблъсък. Тъй както тичаше сред безпорядък от някъде се чу вик и всички вдигнаха щитовете си, скупчиха се и формираха фаланга. Небето простена раздрано от метателни копия и камъни, изстреляни от прашки. Задрънча метал и фалангите се сблъскаха сред прах и викове. Той мушкаше с копието си или блъскаше с щита си напред. Всичко беше заучено до несъзнателно ниво. Удар, прикритие, удар, прикритие, удар, но копието заседна в нечии гръден кош и той го пусна. Ръката бързо се спусна и изтегли кописа. Само миг невнимание и фалангата се огъна и отстъпи. Инстинктът го отрезви – опасност. Нов залп камъни потропа по вдигнатите щитове и незащитени кости. Една група от тях се насочи към него. Защита. Скрит зад щит и броня той сечеше отгоре наляво и отдолу надясно. С всеки замах улучваше мека плът и плискаше топла кръв. Двама го нападнаха отведнъж. Удари единия с ръба на щита и му счупи главата, а втория посече с меча, но се разконцентрира и закъсня да види третия, който засилваше върха на копието си към него. Заля го страх и за миг времето спря и се разтегли. Видя се отстрани, докато металния връх докосваше плътта и се понесе нагоре над момента на смъртта. Вик се надигна в гърдите му и той се изправи.

Леглото в каютата се разтресе от движението на човека, който спеше в него. Завивката се беше смъкнала от въртенето и разкриваше голите му, силни мускули. Но той не се събуди.

Беше тъмно, истински черно. Нощта беше облачна и нямаше нито една естествена светлинка. Само факлите и огньовете хвърляха жадните си езици и накъсваха тъмата. Той стоеше изпъчен на стената, зидана от дялани камъни и хоросан и се взираше в мрака извън боениците. Те бяха някъде там в тъмното и чакаха да нападнат. Те бяха хиляди непознати, говорещи странен език, с чужда вяра и се обличаха в плат от глава до пети. Те бяха тук, за да превземат града. А той? Той беше тук, за да защитава, но пак беше чужд, дошъл от далечно място. Място на студ и суров народ. Дългите му рижави коси го различаваха от местните тъмнокоси хора. Той беше дошъл от север, за да пази юга от изтока. Беше се изпънал на пост. Ръцете му почиваха подпряни на двуръчната му брадва. Зад рамото му се подаваше дръжката на дългия меч, а в кръста му се опираше обкования с желязо щит. В тъмното нищо не се случваше. Беше тихо, дори нощните птици и насекоми не издаваха обичайните си звуци. Отдясно заби камбана за тревога, а в полето пред крепостната стена лумнаха безброи факли и огньове. Забиха барабани и засвириха зурни. Атаката започваше. От двете страни на стената започнаха да излитат огнени кълба, хвърлени от катапултите и требушетите. Факлите в полето наближиха и нощта беше разкъсана от прелитащите горящи стрели от лъкове и арбалети. Той се прикри до една боеница и зачака чаткането от забиващите се върхове да спре. Онези вече бяха в подножието на стената и хвърляха куки с въжета нагоре или изправяха стълби. Защитниците тичаха около него и бутаха стълбите назад. Една кука изтрака по камъните до краката му. Той замахна с брадвата и отсече опънатото въже, което изплющя и потъна в тъмата, заедно с виковете на катерещите се по него. Чу се тътнеж и сякаш стената потръпна – някъде парче скала се удари с цялата си сила в зидарията. Той видя, че защитата се беше пропукала при края на една стълба и на стената ставаше схватка между защитници и нападатели. Със засилка и високо вдигната брадва той скочи между биещите се. С всеки замах полукръглото острие сечеше плът и кости и скоро около него се отвори празно пространство. Нападателите започнаха да се отдръпват. Залп стрели заваля от мрака, покосявайки всички на стената. Той приклекна до боениците с лице в камънака. В щита му се забиха няколко стрели. Залпът свърши и той се изправи. Стената беше временно опустяла. Две нови стълби бяха изправени и подпряни на стената под прикритието на стрелите и сега главите на първите покатерили се се подаваха над камъните. Брадвата извистя във въздуха и се стовари върху най-близкия противник. Тялото се свлече и понесе със себе си и онези, които идваха от долу. Стълбата беше опразнена и той я бутна назад. Нямаше време за губене. Другите нападатели го атакуваха. Той запокити брадвата към тях, която разцепи броня и плът и заедно с тялото, в което се заби, потъна в тъмното, и издърпа меча си с едната ръка, докато с другата извъртя щита си отпред и го вдигна за защита. Острието на един сцимитар се отплесна от дървото с тъп звук, докато върха на дългия меч потъна в мека плът. Сега всичко беше въпрос на това да не бъде заобиколен от противници. Острието на меча сечеше, мушкаше и парираше, докато щитът оставаше до тялото и поемаше ударите,а краката му го носеха в познат танц. Началното настървение на враговете му премина и той настъпи в офанзива. Мечът му разсече рамото на поредното тяло и той замахна към следващия противник. Замаха на остриео пореше въздуха, но свистенето беше приглушено, защото друго по-голямо тяло виеше във нощната тъма. Огненият снаряд улучи стената и пръсна света на хиляди парчета, а той беше запратен надолу. Той чуваше как хладният въздух гали ушите му с привичното си бучене, докато падаше. Той затвори очи в очакване да тупне на земята.

Въздухът се носеше покрай ушите му и приглушаваше околните звуци. Галопът на бойният му жребец го носеше напред към врага. Знамето, на което беше изписано кой е, се вееше зад гърба му. Досега яздеше заедно с другите в маршова формация, но с наближаването на атаката те се подредиха в клиновидна формация. Той вече виждаше стегнатите прави редици пред себе си. Той прихвана по-здраво юздите на коня си с лявата ръка и изправи върха на нагинатат си право напред, покрай гърдите на коня. Животното вече галопираше готово да се вреже в редиците човешки тела отпред. Те го чакаха с вдигнати копия и новите пукащи оръжия, донесени от чужденците. Той вече различаваше отделните лица на мъжете пред себе си. Още няколко мига и щеше да се вреже в тях. Тогава срещу него пукнаха аркебузите и сиви облаци дим закриха редиците на врага. Оловото засвистя в пространството. Зърната потънаха в тялото на животното и затракаха в бронята на ездача. Жребецът падна на метър пред щиковете на враговете. Падането беше лошо и той се претърколи няколко пъти по земята. Изтърва нагинатата си и тя остана някъде назад. Облачета дим се смесваха със синия простор, когато той отвори очи. Битката около него беше в разгара си. Остриета, стрели и куршуми раздираха въздуха и убиваха. Телата на хора и коне се въргаляха в разораната от копитата пръст. Той се изправи бавно и с олюляване. Беше замаян но успя да се концентрита. Катаната му още беше втъкната в колана му и той хвана дръжката и се огледа за противник. За негово съжаление го забелязаха няколко пехотинеца въоръжени с копия. Той измъкна меча от канията и зае стойка за защита. Върховете на копията се стрелнаха едновременно към него. Той замахна и ги отби, като успя да прекърши една от дръжките. Останалите здрави се насочиха отново към него, но той ги заобиколи и се приближи до противниците си. С един замах разсече по диагонал най-близкия и замахна отгоре към следващия, но замахът му беше слаб и мечът се спря в костите. Той се дръпна назад и освободи острието. Останалите отново бяха вдигнали копията си и го държаха на разстояние. Той вдигна меча над главата си и отново застана в защита. Три копия се стелнаха към тялото му. Той пристъпи да ги посрещне. Докато замахваше метално свистене посече въздуха и земята под него изригна, изхвърляйки го нагоре.

Той се изправи нагоре и скочи от леглото. Беше потен и гърдите му горяха от напрежение. Каютата му беше все така тъмна и гледаше към широтата на космоса. Корпусът на космическия крайцер продължаваше да потръпва ритмично след всеки изстрел на импулсното оръдие. Той стана от леглото си и се зае да облича бойната си униформа. Бронята на космическата пехота прилепваше плътно към тялото му. Изградена от милиони наноботи, вградени във въглеродния плат, тя пазеше от всичко с което можеше да се сблъска един войник на бойното поле, а освен това и подсилваше тялото като дублираше силата на мускулите и издържливостта костите. Войникът се облече, сложи шлема си под мишницата си, а с другата все лазерната си карабина и излезе от каютата. С бавни стъпки се запъти към хангарите, където десантните совалки спяха подредени с отворени търбуси и чакаха да бъдат изпълнени с войници, които щяха да се спуснат към повърхността на планетата.