Новият адрес на съдбата

Не обичаше да се мести от квартира на квартира. Беше го правила толкова много пъти, че вече не ги броеше. Стоя до късно през нощта да опакова всяка вещ, която после внимателно поставяше в кашони. Плашеха я тези шумолящи опаковки, зад чиято бъбривост се сгушваха чувствата. Във всяка следваща стая, която се превръщаше временно в неин дом, оставаше по една надежда – издъхнала, но непогребана. Винаги откриваше колко излишни неща е натрупала. Но не умееше да изхвърля лесно нищо и никого от живота си. Това правеха само тези, които тръгваха по пътя към следващата си житейска цел единствено с онова, което им беше наистина нужно, за да я постигнат.

Гардеробът, запълнен с дрехи втора употреба, също я затрудни. Всичко, което ѝ харесваше в момента на купуването, беше не по нейна мярка. Приятелките и нейните колежки често я хвалеха за умението ѝ да преправя по-широките поли или да вдигне малко раменете на сакото, за да не ѝ стои като харизано. Привличаха я пастелните тонове, а към комбинацията на цветовете тя имаше специално и много точно усещане. Така дори старите дрехи, носени до скоро от друг и станали за нея нови, я правеха да изглежда по начин, който караше мъжете на средна възраст да се обръщат с дяволит поглед, след като вече са се разминали с нея. Тя дори не си спомняше откога не е носила нещо, шито специално за стройното ѝ тяло. Сякаш някой насила я вкарваше само в такива магазини, от чийто праг я блъскаше острият мирис на дезинфектант. Дали и животът ѝ не излъчваше издайнически такава неприятна миризма? Имаше чувството, че същият този някой бе иззел от нея свободата да прави и другите важни избори. Понякога си мислеше, че е приватизирал дори съдбата ѝ. Знаеше, че през годините е допуснала не малко чужди замени. Но нямаше пред кого да се оплаче или да протестира, защото сама беше тръгнала да сее надежди в пусто, буренясало място. И да чака с цялата си наивност раждането на плода, като глупава първескиня...

Шофьорът на товарното такси – млад усмихнат мъж със загоряло от слънцето лице и наскоро оформена брада – ѝ помогна да качат всичко в колата. Не скри недоумението си от десетките найлонови торбички. Изненадаха го и черните чували с дрехите. „Ама че цвят! Тази мадама на погребение ли е тръгнала?“ - шмугна се неприятната мисъл в главата му, но той учтиво си замълча, преди да я прогони като досадна нахалница. Какво имаше в кашоните – за него си остана тайна. Всъщност, не го ѝ интересуваше толкова. Беше се нагледал на какви ли не странности, докато превозваше клиентите с товарното такси. И бе разбрал, че е най-добре да не си вре носа в чуждите съдби. Включи джипиеса и потегли плавно, за да не строши някоя скъпоценност от багажа. Мъжът не знаеше, че в товара зад гърба му няма нищо ценно. Освен няколко поздравителни грамоти и излишни дипломи, неспособни да дадат логичен отговор как и защо тя стигна до мъчителните отломки на пропиляния си живот. През целия път жената, наела буса, гледаше безучастно някъде нарлед и не даваше никакъв видим признак, че е готова да я заговорят. Лицето ѝ беше като балсамирано и без никакъв признак на емоция.

Истинският живец си беше отишъл със загубата на нейните родители и с решението на съда, който сложи край на безплодния ѝ брак.

Определяше съпруга си като извънземен и беше сигурна, че друга жена не би могла да живее толкова дълго с него. Беше необяснимо странен човек. Заключваше всичко, което бе купил, в хола – и колелото си, и детските пюрета, от които очакваше да му дадат сила и жизненост. Пазеше личните си вещи с една скъперническа настойчивост и смяташе, че стаята е единствено негова. Тя изумена си спомняше, че беше изявил желание да му я узакони чрез нотариус. Не можеше да покани спокойно на гости и най-голямата си приятелка. Въвеждаше я единствено в кухнята и се чувстваше неудобно, макар да беше в своя наследствен апартамент. Въпреки това, вечер го чакаше с вълнение да се върне от смяната в завода. Вземаше възглавницата, която прегръщаше сама през дългите часове на нощта в спалнята, и отиваше при смешните си надежди – в неговата стая, в неговото двойно легло... Дали истинските взаимоотношения могат да бъдат така кратки, както насилствено преиначените? Самовнушената ѝ заблуда извървя бързо хлъзгавия път надолу. Но се зарадва истински, когато разбра, че по някакво чудо, все пак е забременяла. Той също прояви бегли, несигурни признаци на радост, но много скоро се появиха здравословните ѝ проблеми. Три месеца лежа в болницата за задържане. Когато я изписаха, спря с опитите си да го посещава в неговата стая. Понякога си мислеше, че ако беше преспала дори само един единствен път с чужд мъж, щеше да е сигурна, че детето, което носи в себе си, е от тази нейна забежка...

Задръстването беше голямо. Може би, защото улучиха пиков момент, в който работещите излизаха в обедна почивка. Отворил прозорчето, младият мъж почукваше нервно от външната страна на стъклото с пръстите на мускулестата си ръка. Ядосваше се, защото сякаш всички светофари се бяха наговорили да светят в червено. Помисли си дали няма обиколен път, но реши да не рискува и стриктно да спазва указанията на водещия го глас от джипиеса, докато той го отведе на посочения адрес. Имаше лоши спомени от предишни своеволни търсения на по-бърз начин до стигане на целта и си беше обещал това повече да не се повтаря. Никакви обиколни пътища!

В нейния безцветен живот нямаше обиколен път. Съдбата ѝ сякаш беше спряла на червен светофар, който се бе развалил и заступорил всичко. Очакваше жълтото му око да я покани и тя да направи крачка напред, но знаеше, че дори и тогава щеше да стои уплашена. Решението да се омъжи за съпруга си взе спонтанно. Не подозираше, че и с неродената си рожба ще се раздели по същия спонтанен начин. Болките в корема я прерязваха остро, почти до припадък, докато чакаше автобуса на спирката. Белите ѝ ботуши, спомен от сватбения им ден, станаха червени от стеклата се изведнъж по тях кръв. Хората покрай нея се развикаха, притеснени и загрижени в уплахата си, не знаейки какво се случва с нея. Някакъв непознат мъж спря първата минаваща кола, а други двама ѝ помогнаха да се качи в нея и после... После на операционната маса всичко свърши така бързо, както го изисква винаги законът на неизбежността. В съзнанието си дълго чуваше гневния глас на лекаря, който ѝ се скара, че не е обърнала навреме внимание на състоянието си.

Тъгува много. Вечер сънуваше кошмари, а видеше ли насреща дете, все си мислеше как ли би изглеждало нейното момченце и очите ѝ се пълнеха със сълзи. Така и не легна повече до мъжа си. Отначало, защото трябваше да се пазят, а после той вече сам не ѝ позволи да влезе в „покоите“ му. За него тя беше готвачката, чистачката и перачката в този дом. Нае се дори сама да прави ремонт на жилището, да боядиса прозорците и да налепи нови тапети. Работата ѝ беше несигурна и не можеше да си позволи да вика майстори. Трябваше да се справи и с това, а той не се интересуваше, че ѝ е трудно и дори опасно след наскоро прекараната операция...

Товарното такси спря на стръмна малка уличка, точно пред една полусрутена ограда. От къщата изскочиха две смугли момченца, боси и с изцапани носове и бузки, но усмихнати до ушите. Шофьорът помисли, че е сбъркал адреса и се вгледа учудено в светещия екран, за да види зададената локация. Не, нямаше грешка. Ако някой беше сгрешил, това беше спътничката му. Реши, че е време да я събуди от необикновения ѝ унес. Отвори задните врати на буса и започна да сваля багажа. Изведнъж при него дотича млада циганка с издут корем и го дръпна за ръкава:

- Ама чакайте малко, вие при кой идите туканка? Какви са, таковата, тези торбички, че и кашони? Да не сте новодомни като нас? Ние се нанесохме в постройката с мъжа ми и с дечурлигата, има-няма преди една седмица! До десетина дни, ей на – и другото хлапе ще се появи на бял свят. Ако сте дошли за квартирата, знайте, че тя е заета вече! От нас е заета! Социалната служба ни каза, че като многодетно семейство, сме с предимство. Моичкият за два месеца и капор е платил. Така поискало брокерчето, дето от фирмата беше. Добре, че сайбията на строежа, където работи, ни съжали и му дал авансово платата. Аз затуй ти реквам всичко това, па ти да си знайш, човеко!

Младият мъж отвори вратата, в очакване клиентката му да слезе, но видя, че от очите ѝ се стичат мълчаливи сълзи. Зачуди се какво да направи и я побутна с приплъзване обратно в желанието си да я затвори колкото се може по-безшумно. Докато се питаше какво ли изживява тази жена, усети непозната жал в сърцето си, а това го накара да се почувства отговорен за непознатата си спътничка.

Смъртта на баща ѝ, който се мъчи една седмица преди да издъхне, за нея беше много стресираща. Знаеше – цял живот няма да си прости това, че не го заведе навреме в болницата. След няколко години на същото легло в мъки угасна и нейната майчица. За няколко месеца, в които беше неотлъчно до нея, се научи на най-необходимото за една грижовна болногледачка. Погребението изцеди сякаш и последните ѝ сили и тя се почувства така, сякаш светът изведнъж е опустял.

Вече беше прехвърлила четиридесетте, а все още се луташе и не знаеше какъв път да поеме. Когато реши да поиска от мъжа си развод, си помисли, че това е най-умната стъпка в живота ѝ. Изненада се, че всичко се уреди лесно. Не можеше да се похвали, че познава съпруга си добре и дори не допускаше, че той ще приеме раздялата им да стане по взаимно съгласие. След разтрогването на брака, даде апартамента си за символичен наем на свои далечни роднини и замина в големия град.

Отначало отседна при една студентка – дъщерята на нейна добра позната. Трудно си намери работа. И, естествено, беше първата, която след това съкратиха. После и наетата от нея квартира трябваше да напусне, защото синът на хазяите ѝ се ожени и младите решиха да се нанесат точно в жилището, което тя обитаваше. Следващият адрес, на който намери подслон, бе на приземен етаж и гледаше към вътрешния двор на жилището. Дори имаше три стъпала надолу, а по стените се виждаха упорити петна от мухъл. Помъчи се да ги отстрани с някакви модерни препарати, но не получи желания добър ефект. Банята беше тясна и дълга, боядисана в тъмно синьо, което я правеше още по-студена и караше зъбите ѝ да тракат, дори и под душа. Отлично знаеше, че не може да си позволи никакви претенции. Ниският наем, който беше открила след огледа на десетки жилища, определяше всичко и я заставяше да се примири и замълчи...

Мъжът се почуди накъде да кара. Представи си как оставя разстроената жена на самотна олющена пейка в парка заедно с целия багаж покрай нея и веднага прогони от съзнанието си тази притеснила го картина. Усещаше в себе си една неспокойна и пареща го жарава, в която на моменти избуяваха пламъци, раздухвани от въпросите, на които търсеше отговори. Опита се да я заговори отново, но тя избухна в неудържим плач. Единственото, което си позволи да направи, е да протегне дясната си ръка, докосвайки съчувствено уплашеното и разтреслото се от ридания рамо на непознатата. Осъзна, че жената до него е в безизходна ситуация и се замисли как да постъпи, за да ѝ помогне. Накрая реши да я заведе при старата си леля. Тя живееше във вилната зона на големия град и беше останала сама след смъртта на единствената си дъщеря. Подкара отново мълчаливо колата и натисна припряно, но с видимо облекчение, педала на газта.

Годините за нея ставаха все по-трудни. Дори започна да си мисли, дали да не се върне в родното си градче. Някаква мъглява неясна надежда все я спираше да предприеме тази стъпка. Появи се и друг мъж в живота ѝ. Запознаха ги сватовници, а тя не можеше да отрече, че го направиха с добри намерения. Беше несигурна, изпитваше обясним, поне за нея, страх, но взеха общо решение с него да опитат да се сближат и след няколко месеца заживяха на семейни начала. Само след година се питаше на какво ли се е надявала. Премести се в апартамента му на последния етаж от една нова и лъскава жилищна кооперация. Най-хубавото изживяване бе изгревът от балкона, който обичаше да посреща с чаша ароматно кафе, преди да тръгне за работа. Макар и трудно, си призна, че чака магнетичния изгрев в душата си, но имаше моменти, в които се присмиваше на тази, несвойствена според нея за възрастта ѝ, мечта. Много често изобщо не бе спала през нощта. Привичките на стария ерген бяха непоклатими. И в повечето случаи я отблъскваха. Бързо разбра, че мястото ѝ не е при него и го напусна, доволна, че не се излъга да му стане законна съпруга.

Отново не знаеше накъде трябва да потегли. В този труден и безизходен период в квартирата си я подслони млада колежка, която живееше сама с три-годишното си дете. Условията бяха добри и така двете щяха да си разделят високия наем. Но и при нея остана само за няколко месеца. Обичаше да си играе с момченцето и да го гледа в часовете, когато младата жена искаше да напазарува или да свърши нещо в някое учреждение. Но майката на колежката, отворила дома си за нея, се пенсионира и дойде в големия град да помага в гледането на любимото си внуче. А после...

Всъщност, в каква ли посока тръгна после животът ѝ? Нещо ѝ попречи да си спомни. Мисълта ѝ излетя нанякъде, когато шофьорът наби спирачки, колата подскочи, срещнала непозната грапавина по пътя, а белият бус спря на непознато място.

Мъжът отвори зелената дървена порта и извика няколко пъти, проверявайки дали леля му си е вкъщи. Дворчето беше поддържано, въпреки напредналата възраст на жената, която излезе от къщата. Тя свали очилата си, за да вижда по-добре надалече, и разбра, че има още някой с племенника ѝ. Изненада се, че той започна да сваля багаж от колата, като че ли някой щеше дълго да остане при нея. Не си спомняше да е казвал, че ще ѝ доведе гости. Приближи белия бус и съзря разплаканата жена на мястото до шофьора. Беше сигурна, че я вижда за първи път, макар че в душата ѝ прошумоля нещо като скътан спомен. Отвори вратата откъм страната на гостенката и ѝ подаде ръка да слезе. Видя тъмните дълги коси и стройната фигура на жената и изведнъж душата ѝ трепна от оживелия дълбоко в нея майчин спомен. Непознатата ѝ заприлича толкова много на нейното наскоро починало момиче! В първия момент сякаш замръзна и остана в недоумение, но след това я прегърна и я поведе към къщата, като я покани да влязат вътре. По успокоеното лице на шофьора заигра лека усмивка, а леля му успя да чуе една, освободила напрежението, спонтанна въздишка.

Това, което видя, когато слезе от таксито, беше различно от снимките, поместени в обявата, към чийто адрес беше тръгнала. Намираше се извън града, а някаква възрастна жена, с прибрани на тила бели коси, която не беше виждала досега, започна да пренася малките торби. Шофьорът внесе в коридорчето на къщата кашоните и двата чувала с дрехи. Видимо развълнувана, старицата отвори първата врата вляво и двете прекрачиха прага на неголяма стая с плътно спуснати пердета. После притича изненадващо бързо напред, дръпна ги поривисто и отвори с рязък жест тъжните прозорци. Стори ѝ се, че те дори проплакаха. Бяха облепени с пожълтяла от слънцето хартия и забравили отдавна грижовната ръка на стопанката си. Отвън нахлу свеж въздух, който ги прикани да го вдишат с пълни гърди, а усмихнатият по детски ден плисна светлината на една нова надежда.