Събуди се секунди преди сигнала. С всичко се свиква, както казал набитият на кол. Отначало е трудно.

Само дето това начало беше отдавна минало. И вече свикна с всичко – най-вече с промените. Така е – човек привиква. Дори към хубавото.

А какво по-хубаво има от дома? Не скитосваш, не рискуваш, сред познатите стени и решетки си. Тук е и семейството. Децата вече отварят очи и инстинктивно се прозяват. Къде да се сбогуват със съня, къде да подготвят с тая гимнастика устата за закуската.

Макар тя да е пестелива. Поръчката изтичаше, в хладилника имаше малко продукти, днес беше ден за връзка с фирмата, разнасяща продуктите. Да не забрави!

Жена му вече правеше закуската. Бързи сандвичи – засищат, ще изкарат до обяд с тях. Нямаше кога да губят време за други ястия. След малко той трябваше да е на машината, жена му на компютъра, децата да са взели лаптопите и се регистрират за новия час…

Добре, че имаха три стаи. Не му се мислеше какво ще е, ако родителите му бяха тук. От една страна – щяха да помогнат малко в къщната работа, от друга… Само щяха да попречат на обучението на децата. Докато бяха живи – и той, и жена му се чудеха как да ги възпират, та да не разказват за онова порочно и грешно минало, когато училището е образовало. Сега… Сега нещата са различни. Дистанционно децата се обучават за бъдещата професия. Кой ти има време и сили за знания? Нужни са умения. Ей го – големият син е вече в пети клас, още година и поема по професионалния път. Засега му се иска да стане механик-водач на трактор с дистанционно управление. Ако не успее – ще заеме позиция зад другата машина в стаята, ще прави тестени основи за банички. Ако пък малката му сестра вземе успешно изпитите за шести клас след три години – тя ще довършва производството…

Навън сигурно е още тъмно… Плътните щори спасяваха от слънцето и вирусите. Късмет си беше да се живее зад защитата…

Ама кой се интересува от външния опасен свят?! Тук, у дома, са на сигурно място. Имат всичко, което правителството смята за необходимо – храна в определените от учените количества, дрехи според сезона, даже вечер им пускат парното…

Разбира се, не бяха сами. След два дни трябваше да бъдат посетени от кварталния командос и лекаря. Да получат седмичната ваксинация, да глътнат задължителната доза хапове, да изслушат указанията. Които бяха същите както предната седмица и ще са непроменени още дълго време… А, да – и щеше да ги посети зъболекарят. Дистанционно, разбира се. Ако се наложеше – щеше да даде указания как се вадят зъби.

Хубав и спокоен живот…

Вирусът действаше в полза на оцелялото човечество – унищожи инфаркт и инсулт, грип и рак, не остави жива болест. Виждаше се веднага по честните обстойни информации на Нощния суперщаб…

Обаче… Длъжници са поданиците - на държавата и обществото! Значи – без много мислене, с нужното послушание, да проявяват съвестност – ваксина, хапове, изпълнение, вяра в бъдещето…

Но има едни…

Преди месец в скривалището нахлуха спецмедицински части. Търсеха избягали безотговорни бивши граждани.

Които, моля ви се, протестирали срещу новата заповед – ваксинацията става ежедневна. Че какво по-хубаво от нормално дозиране? Нова порция бодрост и вяра – сега всеки ден.

Но само да се появят тия антидържавни елементи на разрухата…

Една стена е яка, само ако тухлите са споени с разтвор. В случая – ваксинацията.

И вярата, разбира се…

Здраво общество!

Което, разбира се, се заплаща. В случая – с излишното скитосване по света. Между стените е по-добре, по-сигурно, по-уютно. Близките са до теб, не мислиш за следващите минути и часове, има кой да ти казва кое е правилно…

И си освободен от тежестта на избора. Какво да купиш за ядене днес, къде да запишеш децата да учат, кого да избереш за нещо си…

За всичко си има хора…

Добре, че проявиха здрав разум и не спряха реформите в обществото. Добре, че се оставиха на умните да знаят и управляват…

А са умни – нали самите те го потвърдиха. Хора с титли, с табелки на вратите, с охрана…

Охо…

А обикновеният човечец не бива да се меси в живота извън дома. Тук е неговото – спалнята, кухнята, банята, тоалетната. Където може да ходи както си ще. Даже  сертификата сам си проверява.

Свободен е – в рамките на допустимото. И е щастлив. Нали затова умните власти го извадиха от света и прибраха у дома и виртуалната реалност. Където всичко е спокойно и нормално. Минимум проблеми, максимум личен, много едноличен живот…

Забава, забава, забава… Извън времето за работа…

Зумерът изшумя. Време е! Той и жена му на работа, децата на виртуално училище, котката под юргана…

Макар че…

Дали да изпрати питане до управляващия блока – какво да правят с неваксинираната котка?

Защото законопослушният никога не решава сам. Има си йерархия. И ред.

Клетката не е реалност, та да вилнее хаосът на хрумванията и мераците…