Някога

Не знам какво остана от мен. Празна съм. Изстивам. Очите ми вече не гледат така безгрижно на живота. В очите ми, където създавах детските си мечти, сега текат сълзи. Понякога пресъхват, превръщат се в пустиня, а после отново започва да вали. В моето невинно детско сърце преди живееха куп усмивки, куп красиви спомени, куп добри и мили на външен вид хора. По-късно видях как се разбива. Милиони парченца се разпръснаха като прашинки. Видях го веднъж. После случаят се повтори, а сега го почувствах за трети път. И плаках. Унищожиха сърцето ми. Това ли заслужавах? Защо винаги на мен? Колко много въпроси още ме дерзаят, а всичко мълчи. Няма отговори, не виждам път, предадох се. Аз - тази, дето се бореше винаги. Тази, дето беше падала безброй много пъти на земята и винаги се изправяше. Тази, дето беше силна и упорита.

И вижте ме сега. Не смея да мечтая дори. Вижте ме сега. Нямам желание да живея. Търся една-едничка причина да се усмихна, а и нея не мога да намеря. Вижте ме сега. Аз съм едно голямо нищо. Нищо, което искаше само мъничко любов.

Не отричам, че постигнах много. Имах безброй успехи в живота си и ще продължавам да имам. Имам достойнство. Изградих си уважение в хората срещу мен. И покорявам върхове в живота си, но не и в любовта. Там сякаш нещо ми липсва. Сякаш съм родена, за да бъда нещастна. А без обич се считам за нищо. Сякаш едното е за сметка на другото. Успехът за сметка на разбитото ми сърце.

Колко иронично, нали? Живот. Безмилостен живот. И очите ми, потънали във сълзи и тази нощ, едва намират сили пак да заблестят. Изгубих наивните си детски мечти. Изгубих ги, до една. И не мога да създам нови. Вече нямам смелост. Нямам воля. Нямам желание. И сърцето ми прекършено, сломено, превърнало се вече в прах, едва тупти тази нощ. Едва на болката издържа. А някога в него събирах всичките си усмивки. Сега...  Миналото ми е щастието, което търся, но нямам.