Няколко писма до теб-13

Дали я познаваш? Тази жена, която седи до прозореца в автобуса и замислено гледа танца на дъжда отвън... Лицето ѝ е нежно и някак отнесено... Едновременно тъжно и дяволито, едно озарено лице... И без да я познаваш ще разбереш, че е влюбена, защото само това чувство може да провокира този специфичен израз на дълбока отдаденост, на едно съкровено щастие, на интимност забулена от мистерията на нощта...Предната нощ... Тя затваря очи и си спомня миг по миг от това вълшебно преживяване и магията да е с любимия, да слуша гласа му и равномерното му дишане, да го гледа докато спи и да чака да отвори очи за първи път след съня, за да се докосне до красивите им кехлибарни зеници... Тя затваря очи и мечтае... За това да го целува неспирно и пак и пак... Да гали красивото му лице с меките си длани и да го гледа с онази безумна преданост и любов, които обезоръжават и най-коравосърдечния и отдавна забравил какво е да обичаш мъж, с ледено сърце...Тя затваря очи и си представя... Представя си нажежените му целувки-устните му, оставящи горещи отпечатъци по лицето ѝ, по шията и раменете... Тези изтезаващи устни, за които тя бленува от много дни, да докоснат нейните, да ги обгорят, да ги обсебят, да ги завоюват завинаги...Тя затваря очи и се мъчи да пропъди страха... Страхът от това , да остави крехкото си като китайски порцелан сърце на перваза на прозореца в някоя красива лятна вечер... Бои се, че дори най-слабият полъх на вятъра ще го нарани и ще всели в него микроскопична пукнатина, която бавно и невидимо за никого ще напредва, създавайки фина паяжина от тънички като детска коса нишки... И тази паяжина ще пропука порцелана... И тогава...? Всяка казана накриво дума би могла да срине на късчета това бедно сърце...И все пак тя е решила да рискува... Защото как може той да разбере колко красиво е крехкото ѝ сърце, ако не го изложи на вечерния бриз и нежнорозовите багри на залеза? Как ще разбере, че е готова на всичко, дори и да загуби сърцето си, само за да може той да разбере, да узнае... Да може да запомни завинаги, че всичко нейно е и негово, дори това уязвимо, нежно сърце... Защото неговите пукнатини единствено той може да види като златни нишки-обвиват го в почти невидима мрежа и го карат да блести под косите слънчеви лъчи-безценен накит, който той получава от нея...Тя затваря очи и се моли...Горещо се моли той да обгърне сърцето ѝ с длани, да го погали и да го пази винаги близо до своето... Тя се моли, защото знае, че нейното слабо сърце може да бие само в синхрон с неговото силно сърце... Затова смело го оставя на перваза-да заблести и той да го види... Отдалеч...