Няма ме...
търси ме някъде в пространството... Там, където попадат хора като мен - без мечти.
Без мечти за щастие, без онези детски мечти да бягаш бос в полето със сламена шапка и скъсани дрешки.
Без мечти за любов, без онзи трепет, когато за пръв път усетиш майчината ласка и бащината подкрепа...
Без мечти за сълзи, независимо какви са те - от щастие или не. Просто ги няма. Изчезнаха. Изгубиха се някъде там... в пространството.
Там попадат хора като мен - отчаяни.
От нещо...
От някой...
Но кой ли не се е чувствал така? Може би всички живеем в това пространство, просто малко хора го осъзнават, малко хора се чувстват като бяло петно, върху което всички стъпват и омърсяват...
Там попадат хора като мен - изгубени.
Изгубени... в безкрайното пространство. Търся душата... мислите си. И те като сълзите ми изчезнаха.
Дишането ми, онова чистото и спокойното, къде е? И то ли е изчезнало без да ме предупреди? И то ли ме остави? Хлипам ли, въздуха ли не ми достига? Какво става? Става все по-трудно. ...