28.07.2009 г., 8:38 ч.

Няма ме 

  Проза
603 0 1
1 мин за четене

Няма ме...

търси ме някъде в пространството... Там, където попадат хора като мен - без мечти.

Без мечти за щастие, без онези детски мечти да бягаш бос в полето със сламена шапка и скъсани дрешки.

Без мечти за любов, без онзи трепет, когато за пръв път усетиш майчината ласка и бащината подкрепа...

Без мечти за сълзи, независимо какви са те - от щастие или не. Просто ги няма. Изчезнаха. Изгубиха се някъде там... в пространството.

Там попадат хора като мен - отчаяни.

От нещо...

От някой...

Но кой ли не се е чувствал така? Може би всички живеем в това пространство, просто малко хора го осъзнават, малко хора се чувстват като бяло петно, върху което всички стъпват и омърсяват...

Там попадат хора като мен - изгубени.

Изгубени... в безкрайното пространство. Търся душата... мислите си. И те като сълзите ми изчезнаха.

Дишането ми, онова чистото и спокойното, къде е? И то ли е изчезнало без да ме предупреди? И то ли ме остави? Хлипам ли, въздуха ли не ми достига? Какво става? Става все по-трудно... помогни ми! Дори не мога да извикам... не дишам, не чувствам, не плача...

Лош сън ли е това, или жестоката реалност? Но... някак си не ми се струва реално всичко това... което съм изгубила... Умът ми, мислите ми... изчезнаха. Всичко си тръгва от мен. Оставам празна куха обвивка на нещо, което някога е било Нещо.

А може би сънувам? Да, разбира се, след малко ще се събудя! Ощипи ме, хайде... не мога да чакам и търпя това! Какво става? Защо се бавиш? Нямаш ли силата да ме избавиш от всичко това, нямаш ли силата...?

© Таня Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??