Mar 4, 2018, 10:54 PM

Няма време 

  Prose » Narratives
716 4 4
1 min reading
НЯМА ВРЕМЕ
Плъзна ръка по гърдите му, по корема, по-надолу…
– Съжалявам, скъпа, сега нямам време – отметна завивката мъжът ù и бързо се изправи. – Закъснявам за работа.
– Нищо не казвам, миличък. Исках само да проверя.
Все бързат, все нямат време! Не помнеше през живота си да е изричала подобни думи.
Изкъпа се, направи си кафе, дори погледа малко телевизия.
– Моля, изчакайте – извика, когато видя, че вратата на асансьора бавно се затваря.
Беше един от квартирантите в съседния апартамент – симпатичен млад мъж, с грижливо сресана назад чуплива, черна коса.
– Не бих го направил, госпожо, дори и да нямах време – усмихна се младежът.
„Какво не би направил? – помисли си. – А какво би направил, ако имаше…”
Обърна се с лице към вратата и настина копчето за партера. Изчерви се, лицето ù пламна, но не от тези мисли, а защото усети как погледът му се плъзга по врата ù, по гърба, по-надолу…
Нещо изгърмя и асансьорът полетя надолу със страшен, скърцащ шум, разтресе се, забави скорост и с глух удар ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Мильо Велчев All rights reserved.

По идея на Павел Красимиров и в отговор на запитването на Безжичен.

Random works
: ??:??