Няма време
НЯМА ВРЕМЕ
Плъзна ръка по гърдите му, по корема, по-надолу…
– Съжалявам, скъпа, сега нямам време – отметна завивката мъжът ù и бързо се изправи. – Закъснявам за работа.
– Нищо не казвам, миличък. Исках само да проверя.
Все бързат, все нямат време! Не помнеше през живота си да е изричала подобни думи.
Изкъпа се, направи си кафе, дори погледа малко телевизия.
– Моля, изчакайте – извика, когато видя, че вратата на асансьора бавно се затваря.
Беше един от квартирантите в съседния апартамент – симпатичен млад мъж, с грижливо сресана назад чуплива, черна коса.
– Не бих го направил, госпожо, дори и да нямах време – усмихна се младежът.
„Какво не би направил? – помисли си. – А какво би направил, ако имаше…”
Обърна се с лице към вратата и настина копчето за партера. Изчерви се, лицето ù пламна, но не от тези мисли, а защото усети как погледът му се плъзга по врата ù, по гърба, по-надолу…
Нещо изгърмя и асансьорът полетя надолу със страшен, скърцащ шум, разтресе се, забави скорост и с глух удар спря на дъното на шахтата. Осветлението изгасна.
Помисли си, че трябва да извикат: „Помощ!”, но го чу със спокоен глас да казва:
– Ще кажем, че от удара сме изгубили съзнание.
Мислеше да каже „Що за глупост?!”, но усети как ръцете му се плъзнаха под бюста ù, притисна гърба ù към гърдите си, нежно ù целуна врата, захапа ухото и прошепна:
– Ще ни извадят след не по-малко от час.
Зави ù се свят и като в просъница се чу да казва:
– Нямаме много време.
© Мильо Велчев All rights reserved.
