Мильо (Мильо Велчев)
133 69
4 мар. 2018 г., 22:54

Няма време 

  Проза » Рассказы
623 4 4
1 мин за четене

НЯМА ВРЕМЕ

 

Плъзна ръка по гърдите му, по корема, по-надолу…

– Съжалявам, скъпа, сега нямам време – отметна завивката мъжът ù и бързо се изправи. – Закъснявам за работа.

– Нищо не казвам, миличък. Исках само да проверя.

Все бързат, все нямат време! Не помнеше през живота си да е изричала подобни думи.

Изкъпа се, направи си кафе, дори погледа малко телевизия.

 

– Моля, изчакайте – извика, когато видя, че вратата на асансьора бавно се затваря.

Беше един от квартирантите в съседния апартамент – симпатичен млад мъж, с грижливо сресана назад чуплива, черна коса.

– Не бих го направил, госпожо, дори и да нямах време – усмихна се младежът.

„Какво не би направил? – помисли си. – А какво би направил, ако имаше…”

Обърна се с лице към вратата и настина копчето за партера. Изчерви се, лицето ù пламна, но не от тези мисли, а защото усети как погледът му се плъзга по врата ù, по гърба, по-надолу…

Нещо изгърмя и асансьорът полетя надолу със страшен, скърцащ шум, разтресе се, забави скорост и с глух удар спря на дъното на шахтата. Осветлението изгасна.

Помисли си, че трябва да извикат: „Помощ!”, но го чу със спокоен глас да казва:

– Ще кажем, че от удара сме изгубили съзнание.

Мислеше да каже „Що за глупост?!”, но усети как ръцете му се плъзнаха под бюста ù, притисна гърба ù към гърдите си, нежно ù целуна врата, захапа ухото и прошепна:

– Ще ни извадят след не по-малко от час.

Зави ù се свят и като в просъница се чу да казва:

– Нямаме много време.   

 

 

© Мильо Велчев Все права защищены

По идея на Павел Красимиров и в отговор на запитването на Безжичен.

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??