Обрат

      Стоян отвори вратата на колата си и влезе вътре. Облегна се на облегалката и затвори очи. Вдъхна аромата ѝ. Все още се носеше онзи неповторим мирис на ново. Не знаеше дали наистина мирише  така, или си въобразяваше. Но това го изпълваше с неописуемо задоволство.

      Беше я купил преди по-малко от седмица и още не можеше да ѝ се нарадва. Говореше ѝ като на живо същество, нищо че жена му твърдеше, че се е побъркал. Какво ѝ разбираше женската глава? Тя не можеше дори да се досети колко важна е тази кола за него. Колко много я беше искал и колко щастлив се беше почувствал, когато за пръв път взе ключовете и се качи в нея...

      Отвори очи и се загледа през предното стъкло. Завъртя ключа на таблото и се обади:

      - Хайде, моето момиче, закарай ме на работа!

      След това потегли. Движеше се по прашните утринни улици. Разминаваше се с други коли. Скоростта му беше малко по-висока от допустимото, а се случваше и да наруши някое правило. Но какво от това? С тази кола можеше да си го позволи. А и той беше добър шофьор. Шофираше от години. Правилата бяха за аматьорите. Тези, които са несигурни в себе си и не смеят да натиснат газта. Или нямат два лева в джоба, за да си платят глобата, ако им се наложи...

      Такива мисли се въртяха в главата му, докато се взираше със самодоволна усмивка в пътя. В паметта му отново изплува жена му и нейното постоянно мрънкане, че не кара разумно и не спира на пешеходните пътеки. Затова мразеше да я вози. Тази жена не млъкваше през целия път, направо се чудеше как не я заболява устата. Надуваше му главата и го изнервяше до краен предел.

      ... Нечий писък, долетял през отворения прозорец, го стресна и го откъсна от мислите му. Пешеходна пътека и... пресичащо момче... Видя го в последния момент и с всички сили натисна спирачката. Но беше късно. Ударът и звукът от счупеното предно стъкло бяха по-ужасяващи и от най-страшния му кошмар. Не помнеше как беше слязъл от колата и се бе доближил до тялото, което приличаше на кървава купчина. Мислите му долетяха сякаш отнякъде далеч извън него:

      „ Дали е жив?! Господи, какво направих!”

      Около него всичко като че ли минаваше на бавен кадър, като през мъгла. Струпваха се хора. Чуваше гласовете им приглушено и неестествено – някои се вайкаха, други ругаеха. Долетя вой на сирени – линейка, а после и полиция. Вгледа се в лекаря, който се засуети около пострадалото момче. Не чуваше добре думите му, но разбираше, че положението е много зле.

      Полицаите се приближиха към него. Говореха му, питаха го нещо, но той не чуваше, не разбираше. Гледаше ги с празен поглед и му се искаше това да е сън. Да се събуди и всичко да изчезне.

      Телефонът на единия от полицаите зазвъня и звукът сякаш се заби като нож в мозъка му. Но униформеният не обърна внимание. Продължаваше да му вика и да пита нещо. А телефонът звънеше, звънеше... Стоян вдигна ръце, впи пръсти в косата си и стисна очи...

      Стресна се и отвори очи. Лежеше в леглото си, облян в пот. Трябваше да минат няколко минути, за да осъзнае, че е сънувал.

      - Било е сън – прошепна сам на себе си. – Господи, благодаря ти! Било е кошмар и... свърши.

      След миг осъзна, че звукът, който чуваше в съня си, всъщност е от неговия телефон, който не спираше да звъни. Пресегна се, взе го от нощното шкафче и се взря в дисплея. Номерът беше непознат. Допря го до ухото си и промълви:

      - Моля?

      Отсреща чу мъжки глас:

      - Добро утро. Обажда се лейтенант Светлин Иванов. Става въпрос за Габриела Стоянова. Вие баща ѝ ли сте?

      - Да – отвърна Стоян като бързо скочи от леглото. – Какво се е случило?

      Човекът замълча за няколко мига и отново заговори:

      - Дъщеря Ви е претърпяла инцидент на път за училище. Била е блъсната от автомобил, докато е пресичала на пешеходна пътека. Преди малко я откараха с линейка и...

      Бащата не чу нищо повече. Грабна панталоните и блузата си, които бяха метнати на стола. Нахлузи ги и изхвърча навън. Не можеше да чака асансьора и побягна по стълбите. В главата му хаотично се блъскаха мисли и въпроси:

      „ Детето ми... Малкото ми момиче... Как ли е?”

      Излезе пред входа и погледът му се спря на новата му кола, която беше купил преди по-малко от седмица. Поспря за секунда, загледан в нея. След това побягна към стоянката на такситата.

Елена Дамянова