Последните дни на август се отрониха от календара като презрял плод. Горещият сух вятър измете края на лятото заедно с остатъците от отпуската на Ангелина Воденичарова. Пета поредна година тя се връщаше в България с тайната надежда, че най-после ще се случи нещо хубаво, което да я задържи тук, но както вървяха нещата, скоро трябваше да стяга куфарите обратно за Рим. По дяволите, кога мина това време?! Само след месец щеше да навърши четиридесет и една. Нерадостни мисли полегнаха в мрежа от тънки, отчетливи бръчици около лешниковите ù очи. С нервен жест Ангелина повдигна от челото кичур боядисана в наситенокафяво коса и се намръщи. Опита да обходи с поглед съседните панелни сгради, но потресена от грозотата им отвърна глава. За тази гледка ли бе пожертвала пет години от живота си? Нямаше сили дори да се разплаче. Отпусна се уморено в шезлонга на балкона и притвори очи.  

     Спомените я върнаха в 80-те години на миналия век. Колко различен бе животът тогава – спокоен и подреден, а толкова цветен. Пречупено през призмата на времето, всичко от миналото ù се струваше хубаво – и детските години, и годините в университета, и по-късно в работата... Еех, да можеше да върне някогашния уют, да избяга от себе си, да се скрие от всички... Ангелина се замисли. Имаше щастливо детство. После някак изведнъж порасна и пожела да бъде независима от родителите си. Премести се в далечен квартал на града и скоро дните ù потекоха между квартирата, работата и неспирните събирания с колеги и приятели. Отначало интересни и наситени с преживявания, с времето годините се занизаха все по-еднообразни и сиви, а Ангелина така и не намери сили да разруши стената, която бе издигнала около себе си в желанието си за независимост. По разбираеми причини единственият така и не се появи. Бе прехвърлила тридесет и осмата си година, когато самотата и тихата неизбежност на изплъзващия се живот подгониха мислите ù толкова надалеч, че тя обърна гръб на България и спря в Италия.

     Не бе привързана към нещата около себе си и с изключение на близките, чиято липса усети още докато се сбогуваше с тях, щеше да ù е мъчно само за неколцина приятели и колеги, които се брояха на пръстите на двете ù ръце.

    Това беше преди пет години. Днес, малко преди края на отпуската, докато се опитваше да довърши последните предвидени задачи, Ангелина отново изпита неясното усещане, че се върти в омагьосан кръг. Да, повече от сигурно бе, че трябваше да промени нещо. Дори ù се искаше да изкрещи на глас точно какво, но умората и всичко останало така я бяха стиснали за гърлото, че тя се усети безсилна да направи каквото и да било. Като за капак и последните спестени пари изтекоха  между пръстите на ръцете ù. Е, какво пък – следващия път щеше да довърши всичко. Всичко ли? Усмихна се кисело. Блясъкът на новите зъби не направи усмивката ù по-щастлива. Не се усещаше щастлива и в малкия апартамент, който успя да купи в многоетажен блок, в един от крайните квартали на града. Ангелина потръпна от безнадеждност. Имаше собствен дом – място, на което винаги можеше да се върне. Или да остане. Всъщност какво значение имаше, след като и на двете места беше сама. На моменти дори имаше чувството, че по пътя между София и Рим бе изгубила себе си. Дали пък не се бе случило много преди това?! Отвесна бръчка се спусна в средата на челото ù. Спомни си заминаването – набързо взетите пари от приятели, събрания надве-натри багаж, пътуването. В първите дни след пристигането се люлееше между умората, психическото напрежение и носталгията. После обръгна и престана да брои хората, които преминаваха през живота ù. Сменяше квартири, работи. Какво ли не прави през тези години. Събираше спомени и обиди, трупаше ги на купчинки в потайните кътчета на душата си и се затваряше в себе си. Пет дълги нерадостни години. Напълно достатъчни, за да хлопне и последните отворени прозорчета към света. За какво бе всичко? След всеки път, когато се връщаше у дома, се чувстваше ограбена. Имаше някакви пари, но нямаше от другото - от най-важното. Наричаха го смисъла на живота. Какъв ли бе нейният?

    За последните пет години Ангелина пропусна всички ценни мигове с най-близките си. Един по един зачеркна и малкото приятели от онези, които ù бяха останали. Сигурно така трябваше. Животът следваше своя неумолим ход. Всички имаха своите радости, своите  грижи. Имаха своите деца... Ангелина потръпна. Само ако знаеха колко я болеше от вечните им въпроси: „Хееей, как си? Не се ли умори да скиташ по света?... Какво чакаш? Хайде, време ти е да свиеш гнездо!”... Тя ли не знаеше това?! Тя ли не се беше уморила и от скитането, и от самотата... А колко ù се искаше да прегърне малко дете! Нейното неродено. Същото желание четеше и в очите на родителите си. Само ако знаеха колко ù се искаше да ги зарадва. Ех, да можеше да не заминава. Да остане. Може би не беше късно да подхване нещо тук. Да е като всички останали. Да позволи на родителите си да остареят до нея.

   А времето течеше ли, течеше, смаляваше се в очите им и правеше стъпките им бавни и несигурни. Ангелина се правеше, че не забелязва бледите им и изпити лица, и тайничко се молеше да доживеят до следващото ù идване... Там някъде те щяха да присъстват в сънищата ù, заедно с неизменните 40 ризи на адвоката, които гладеше всяка неделя и които я преследваха навсякъде, където отидеше. Сънуваше адвоката и жена му, макар че бе работила при тях само няколко месеца. Сънуваше и двете им деца – прегръщаше ги насън и милваше златните им косици, а после се будеше разплакана и дълго не можеше да заспи. Случваше се да сънува и очите на старицата, за която се грижеше една година и която издъхна в ръцете ù. „Ама, че спомени!” – тръсна глава Ангелина и се изправи. Хвърли още един  поглед върху съседните сгради, изсмя се изкуствено и влезе в апартамента. Порови в едно чекмедже, където къташе документи и извади списък с набелязани за лятото задачи. Срещу повечето от тях имаше отметки. Оставаха още няколко. Нищо спешно. Щеше да отложи предвидените дребни довършителни работи по апартамента за следващия път. Телефонът  услужливо иззвъня миг преди отново да изпадне в самосъжаление.

-          Да? – Ангелина дори не си направи труда да види номера, изписан на дисплея.

-          Ангела! Мио аморе! – гласът на Карло я стресна и събуди всички малки дяволчета, които кротко дремеха в душата ù. Ангелина въздъхна тихо и затвори. Нямаше нищо за казване. Беше си тръгнала от връзката им преди месец. Бе взела своето решение, така както той неговото. Всеки сам за себе си. Никой нямаше право да се сърди на другия, нито да го съди. Карло имаше жена си, с която от  години бяха разделени, но която осезаемо присъстваше в живота му. Отначало Ангелина мълчаливо понасяше непрекъснатите им телефонни разговори, вечните им спорове за децата, за внуците, за къщите, колите, парите и какво ли още не. После нещо в нея се счупи. Телефонният звън, който в началото само прекъсваше уединението им, се вклини между тях и съсипа най-чистите им моменти заедно. Тръгна си от него, когато разбра, че миналото му винаги ще стои между тях. Какво пък? Цял живот беше сама! Повече сама или по-малко сама нямаше никакво значение. Не и за нея.

     Същата вечер, докато пазаруваше разни неща за вечеря, Ангелина буквално се сблъска с приятел от ученическите години. Позна го по усмивката и по гласа. Така истински можеше да се смее само Генади. Боже, кога минаха тези години?! Разбира се, че искаше да се видят. Помнеше и жена му – дребничко вечно усмихнато момиче от по-малките класове. Седна в колата, без да се замисля.

    Посрещна ги жената на Генади – понаедряла от бременността, но все така усмихната  като преди. Ангелина се засмя в отговор и побърза да подаде на малчугана зад нея огромен шоколад. Вечерята бе непринудена и потънаха в училищни спомени, но на няколко пъти Ангелина се улови, че поглежда към корема на домакинята с чувство на  алчност и скрита тъга. Стана ù неприятно и се засрами от себе си. На няколко пъти усети, че ù се повдига. Определено не беше във форма. Тръгна си рано и плака преди да заспи.

   На сутринта изпита желание веднага да замине. Събра набързо някакви дрехи и започна да ги сгъва. Поспря за миг, колкото да си направи кафе, после подреди сгънатите дрехи в куфара. Малко по-късно, докато слушаше новините и се разхождаше безцелно напред-назад, на вратата се позвъни. Беше Нели - съседката. В ръцете си държеше плик.

   - Ето ти изследванията. Няма да влизам, че децата ме чакат в колата. Обещах им разходка в парка, сладолед, пуканки и още куп неща – възпълничката жена с добродушна физиономия се усмихваше весело и както се стори на Ангелина безгрижно-глуповато. - Е, хайде, лек път!  Ангелина се усмихна и махна с ръка в отговор. Харесваше тази жена и спокойствието, което се излъчваше от цялото ù същество. Възхищаваше се на умението ù да се справя с живота по всяко време и във всякакви ситуации. Харесваше и децата ù – момченца на 4 и на 6 години с щръкнали косички и вечно ожулени колена.

    Заредена с някаква странна веселост и лекота от срещата с Нели, Ангелина остави плика на масата и се зае с дребните неща. Когато и последните тоалетни принадлежности заеха местата си заедно с неизменните таблетки за глава и стомах, най-после се отпусна на дивана. Не  усети кога е заспала. Събуди я трополенето на дъждовни капки върху перваза на прозореца. Точно днес ли трябваше да вали?! Ангелина се загърна зиморничаво в халата си и загледа навън с невиждащи очи. Побиха я тръпки на безнадеждност. Тя стана, за да прогони неприятното усещане и тогава видя плика. Отвори го, прехвърли набързо няколко листчета с непонятни за нея неща и зачете последното, изпъстрено с равния почерк на приятелката ù от детинство Дани Дерменджиева.

    Откакто работеше в поликлиниката, д–р Дерменджиева имаше грижата да събира резултатите от изследванията на Ангелина и да я съветва на какво да обръща внимание, кои лекарства да купува и т.н. Ангелина имаше достатъчно поводи да ù вярва, пък и след като се сблъска с бездушието на няколко специалисти, окончателно отказа да има вземане-даване с тях. За щастие и добрата фея – съседката, работеше като санитарка в същата поликлиника. Определено имаше късмет с тези две жени. Докато четеше равния почерк на Дани Дерменжиева, Ангелина за миг си представи съсредоточеното ù лице сред водопад от черни къдрици, немирно падащи над теменуженосини очи, скрити зад очила с рогови рамки. Хубавица беше тая Дани, а също и невероятен човек. Ангелина тъкмо щеше да сгъне бележката, когато последният ред прикова вниманието ù. С по-дребни букви Дани деликатно бе написала: „Честито! Не знаех, че си бременна...” Думите сякаш удариха Ангелина през лицето. За миг ù се стори, че потъва. Погледна през прозореца и после отново в листчето. Написаното си стоеше там и означаваше едно-единствено нещо. Значи всичките онези дребни симптоми са били... В първия миг, след като се опомни, Ангелина искаше да се обади на Дани. После на техните. После на Карло. След още един миг вече не искаше да се обажда на никого. Постоя загледана през прозореца, извади обратния билет и го скъса. Половин час по-късно поръча такси.

Въпреки дъжда, вкъщи щяха да ù се зарадват.