Общ разказ - Финална част
Свести се от вадичките вода от дъжда, стичащи се по лицето му, бе заваляло, а разрушеният покрив не бе преграда за пороя. Надигна се бавно, спомни си как се бе озовал на пода върху счупените стъкла и попипа цицината на главата си. Странно, но болка нямаше, само беше замаян, чувстваше се хем някак лек, хем отпуснат, хем невъзмутим, сякаш се бе напушил, както някога в колежа. Краката му сами тръгнаха към онзи – забранения край на разрушения проход, свързващ двата свята. Не знаеше защо го прави, а и липсваше грам любопитство какво го чака там. Просто го правеше.
Нямаше никакви очаквания, затова не бе изненадан, когато вместо да се озове в сграда или стая, след като премина вратата в края на коридора, се озова в подножието на стръмен хълм, гол и каменист, без дървета, без храсти, без и една тревичка дори. Заизкачва се по камънака. Горе, над върха небето бе светло и ярко, сякаш аха, всеки момент слънцето щеше да се покаже и да го огрее с лъчите си. Дъждът беше изчезнал в миг, а наоколо цареше необикновена тишина, нямаше и полъх на вятъра. Нагоре хълмът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, а камъните под краката му – все по-ронливи и откъсващи се под стъпалата му. Подхлъзна се и падна, после продължи нагоре лазейки. Върхът беше ей там, толкова близо, а светлината зад него ставаше заслепяваща. Сякаш най-горе стръмнината намаля, и Майкъл се опита да се изправи.
Тогава, още преди да го беше направил, полуизправен на колене, ги видя. Те стояха на върха, светлината зад гърбовете им правеше лицата им да са в сянка, но Майкъл позна двама от тях – вуйчо си и баба си Минка, жената от последното му видение, която се бе споминала преди той още да се роди. Третият бе някакъв непознат мъж, висок, строен, на неопределима възраст. Дали не беше онзи тайнствен непознат, с който беше съгрешила баба му между единия свят и другия? Отсъствието на дядо му Михаил го потвърждаваше. Стояха над него и мълчаха. По някое време непознатият се приближи, наведе се към Майкъл и тихо промълви:
- Рано ти е. Друг те повика, но сгреши човека. Не си ти. Кръвта е друга. Връщай се! Имаш още много неща да свършиш. Нещата, които баба ти започна...
Непознатият докосна с ръка челото на Майкъл и леко го тласна по нанадолнището.
Младият мъж загуби равновесие, разпери ръце, но не можа да се задържи, политна и в следващия миг се търкаляше по сипея с камъни по стръмния хълм.
- Бабо-о-о, бабо-о-о! – викът му огласяше тишината.
* * *
- Доктор Събева, бързо! Пациентът от трета стая излезе от комата! Крещи и целият се тресе в гърчове.
- Приготви десет милиграма венозно диазепам, Маринова! И викни някой от мъжете санитари! – младата лекарка хукна към стаята с болния, от които се чуваха викове „Бабо, бабо-о-о“.
* * *
Час по-късно Майкъл се беше успокоил и гледаше с любопитство как лекарката разчита електрокардиограмата му от преносимия до леглото уред.
- Вие сте Рая, но той ви нарича Рай, нали?
Тя ахна, но бързо се съвзе.
- В коматозно състояние пациентите могат да чуват околните и да запомнят имената им, въпреки че... тук никой не ме нарича на малко име, камо ли... така...
- Знам. Както знам, че скоро сте пострадала при протестите, била сте цяла седмица у дома в платен отпуск от срам и неудобство да си вземете болнични, но пък всички тук си мислят, че сте била на почивка.
Жената усети как краката ѝ се подкосяват, приседна на леглото на пациента. Нямаше как той да знае за инцидента. Според картона му бе приет в безсъзнание в деня, когато и тя пострада, но няколко часа по-рано. Вгледа се втренчено в него.
- Кой сте вие?!
Мъжът затвори очи и се усмихна.
Край
© Пер Перикон All rights reserved.
Заглавие – "Завещанието".
