Тя седеше на неудобният кожен диван, леко присвила единият крак под себе си и облегнала гръб назад. Вратът я болеше, а в устата си имаше остатъчен вкус от различните видове коктейли, които беше опитала. Добре, че се ограничи до тези с един вид алкохол, в противен случай щеше да и е много-много трудно. Беше стиснала здраво клепачи, за да не и блести луминесцентната светлина, осветяваща празният коридор, миришещ на антисептичен препарат, омесен с белина или друго вещество, чиито  мирис дразнеше косъмчетата в носа и. „Уморена ли беше? Сигурно.” Все пак мислеше, че по-скоро е обезверена. Последните два-три часа мереше коридора с припрените си насечени стъпки, сядаше на диванчето, чиято оръфана, на места оребрена кожена дамаска, показваше амортизиралата си неприложимост в съвремието.  Често и се искаше да не е права в мислите си. Откъде и идваха такива странни умозаключения...Главата често я болеше поради профучаването по пистите на товарите с нестихващи мисловни процеси. „Не можеше ли да е сляпа и да възприема света като другите – обикновено и нормално и по простичко, по така- по… Не. Не ставаше.” Беше опитала по толкова различни начини, че имаше чувството, че това”съкровище” нямаше откриване. Не можеше да бъде друга. Това е. Опиташе ли - се случваха странни неща- ту сърцето и блъскаше, ту душата и стенеше, ту…”Невъзможно! Това е! Какво сега да го описва, определя или сама да се лъже.”  Идеше и пак да стане, да скочи и да измери няколко пъти коридора – дължина след дължина. Но беше обезверена, спокойствието надделяваше над така присъщата и концентрация и непримиримост в раздаване на силата и волята си, когато друг беше застрашен, когато се притесняваше, когато със силата на човечността в себе си искаше просто да помогне. В самият пик на проблема, в самото око на лошата действителност тя беше друга – строга,непреклонна, дива и войнствено настроена.” Ти не си принцеса Зина! Фантазиите ти край нямат – да го знаеш от мен!”  Още не помислила това и ъгълчетата на устните и се повдигнаха игриво. Идеше и да се смее. Да се смее като луда, а умът и я накара да проумее,че силният смях щеше да прокънти по коридора и като ехо да озвучи три етажа надолу и още толкова –нагоре. Какво излагане само! Боже! Младата жена отвори очи стресната не само от това, че отново се обръща към този, с когото избягваше да си говори „за глупости” и за неща, които и се виждаха дребнави и поправими в живота, но и от приглушените гласове, които долови, зад близката врата. Не искаше да си говори с Господ!  Все още - все още не намираше сила в себе си да му прости…Беше отнемал и отнемал… Да, беше и дал и то много, но струваше ли си цената, която плащаше всеки път!? Някак, усещаше в себе си онази утайка на горчивост наслоила се в съществото и. Беше и омръзнало да се стреми към доброто, към по- хубавото , а отвсякъде да бъде удряна, бутана, бита, гонена, премазвана…” И какво сега ще станеш зла кучка ли?” – си помисли тя, но не си даде отговор. Близката врата се отвори и оттам излязоха мъж и жена.

   - Искам да видя момичето, което е довело студентката! Справила се е неочаквано добре, използвайки природните дадености на организма да премахва сам отровата и излишеството от себе си.

    - Тук е. Не си е тръгнала още. Каза, че квартирата и е на-близо.Някъде отсреща, като минеш през парка.

Лекарят беше млад, около четиридесетгодишен, строен с прошарена по краищата коса, късо подстригана и с интересно лизнато от едната страна на челото. Очите му - черни като маслини, зачервени от недоспиване се впиха в нея. Тя разбра. Той не беше учуден или изненадан – изумен беше. Младата жена се изправи и без да отделя поглед от очите му поздрави:

     - Здравейте! Как е тя?

Той все още не знаеше как да реагира на младостта и. Беше разбрал, че и тя е студентка, но обикновеността и го беше стъписала. „ Ти какво очакваше – Ангел –Божи служител или доктор като теб?!” – с горчивина си помисли тя. Усетил някак смисъла на нейните мисли, лекарят първо се почувства леко засрамен, но после се окопити.

       - Здравейте! Павлов съм. Доктор Божидар Павлов. Приятно ми е!

Той подаде чистата си, гладка ръка. Тя я пое, стисна леко и пусна възможно по-бързо.Не и се нравеха, точно в момента докосванията на други хора.

      - Чудесно сте се справили и правилно сте информирали, че освен голямото количество алкохол, София е изпушила поне три цигари трева, ако не и повече. Какво и дадохте, че сте успели да я вдигнете на крака. Би трябвало да е почти жив труп.

      - Беше. – каза тя, някак спокойно, но трепета в интонацията на гласа, издаде бушуващите чувства. – И на мен ми е приятно – Мария Атанасова. Колежки сме със София в университета - в един поток и една специалност. Не ,не съм и близка роднина или приятелка. Тя се прехвърли само преди два-три месеца от друга специалност. Докато я закрепя и довлека до тук, все ме молеше да не кажа на други и да не се обаждам на родителите и. София е от Кърджали и доколкото знам не е наркоманка и не прекалява с пиенето на алкохолни напитки. Напълно нормална млада жена – красива, както сам сте се убедили и не е лош човек.

   - Убедих се в много неща и най-вече в това, че сте осъзнавали сложността на ситуацията. Не сте я местили, но сте успели да предизвикате напъни и стомахът да изхвърли по- голямата част от алкохола. Със какво го постигнахте? Все още не са дошли всички изследвания, затова ми е интересно.

  - Със най-обикновена сода бикарбонат. – отвърна Мария. Лицето и придоби неудоволствие от това, че докторът и говори за такива дребнави неща, а не за състоянието на колежката и София.

      - Разредена с вода ли? – продължи той.

 Тя кимна и до уточни:

    - Имах и малко прясно мляко. Нямам представа как се отразява тревата, но ми беше ясно, че алкохол и пушене в такива големи количества водят до отравяне на организма при всички положения. Те и самостоятелно правят същата реакция, а комбинирането им…Е , наясно сте!

     - Какво учите?

     - Моля?

      - В университета. Каква специалност сте?

      - Нищо особено... – отвърна тя.

    -Тя няма следи от насилване, макар че е била жив труп. – продължи лекаря. – А последно време имахме подобни два-три случая с много напити и дрогирани момичета и…

      - Няма как да има! – твърдо отвърна Мария.

      - Вие била ли сте… - доктор Павлов спря нерешително.

      - Не! –твърдо му отвърна Мария.

      - Но сте се сблъскали с подобно намерение?

     - Може би… - отвърна Мария с тон, който показваше, че не и се иска да продължават по темата.

    Лекарят уважи неизказаното желание на младата жена. Поговориха още малко. После се разбраха, че София сама ще реши дали да каже на техните, но ще полежи в болницата още ден-два, а Мария да уведоми професорите в университета.

 - Сега ще ме извините, но така или иначе вече закъснявам за лекции и се налага да тръгвам. Телефона ми го имате, ако София поиска да ме види или има нужда от нещо. Желая Ви приятен ден! – каза младата жена и се запъти към асансьора.

   Докторът кимна разбиращо. Загледа се в отдалечаващата се жена, оценявайки с мъдрият си поглед изправените рамене, ритмичната походка, стегнатостта на гърба и елегантността на скритата вътрешна сила, която личеше, независимо от опитите да бъде скрита. Той разбираше твърде добре, защо дланите и са небрежно прибрани в джоба, а на лицето бе изписано студена незаинтересованост. Самият той ставаше такъв, когато му се налагаше да взима трудни решения за живота на хората, които щяха да докоснат не една човешка съдба.

***

    Студентският живот беше онази странна „пред житейска школа”, която също като при военната служба, предаваше уроци, дори човек да не искаше да ги научава или пък да не беше готов за тях. В аулата сред още петдесет, ако не и сто  други като теб, в един момент разбираш, колко всъщност сте различни и колко близки в стремежите си – само пътищата, които избирате тръгват от различни посоки и водят към различни местонахождения.

Денят мина отвратително за Мария. Беше недоспала, уморена и твърде напрегната в мислите си. Сама усещаше как търпимостта и бе достигнала критичната точка на непоносимостта към всичко, дори и към самата себе си. Добре, че в тази събота не беше на работа, то и затова се беше решила на коктейлната вечер с колегите, която организираха в квартирата и.

     Съквартирантката и така и така беше нощна 12 часова смяна, а и се беше разбрала с хората от малката кооперация. Тя не беше от проблемните наематели и познаваше всеки от входа на четириетажната сграда, така че никой нямаше против в петък вечерта да направи купон. Даже бабата от долният етаж и каза, че може до един сутринта да има музика. Така и така било събота на другият ден, а всеки искаше в неделя да си отпочине. И така купонът се беше състоял. Събраха пари, купиха храна, плодове, алкохол и един колега, работещ като барман донесе комплект шейкари, с които щяха да си правят коктейли. Горе-долу  в малката гарсониера се събраха двадесет, двадесет и пет човека. Сред тях бяха и София и Иван-Джон. София беше се преместила от университета в Благоевград в началото на годината. Тя бе от онези красиви млади жени – нежни и фини, с толкова нежна кожа,че човек имаше чувството, че може да преброи веничките под нея, с правилна костна структура, тъмна, наситено шоколадова коса - естествено къдрава, и прекрасни бадемови очи. Жена – мечта с външност на куртизанка. Иван или „Джон”, както той често тръбеше, че иска да го наричат, беше дошъл със закъснение само преди две седмици. Живял в Германия, но си дошъл – просто му омръзнало. Още с идването си и външният си вид той предизвика небивал интерес сред женската, а и част от мъжката половина на потока. Момичетата „въздишаха” след него, след прическата му и стилът „неглиже” готин пич. Мария не знаеше защо още при запознаването си с него, възприе отбранителна позиция. Не и харесваше, нито странната миризма на парфюма му, нито това, че натъртваше да го наричат „Джон”, а не с истинското му българско име – Иван. Наскоро бе разбрала от къде идва тежката миризма – от тревата, която тайно пушеше. Мария избягваше компанията на такива. Някак съществото и се гърчеше при мисълта за подобна дейност и имаше непреодолимо нежелание за „проба” на подобно „дърпане”. Все пак – студентски живот – всеки според мерилото си. Но всички забелязаха как София се заплесна по него. Всяка сутрин идвайки на лекции тя го търсеше с очи, питаше дали са го видели, дали ще идва този ден, дали е бил с някой от другите колеги вечерта на купон. Личеше си, че здраво беше хлътнала, както и  половината поток, разбира се. Мария нямаше как напълно да избягва срещите си с него, колкото и неприятен да и беше – все пак учеха една специалност, а и основната и група от приятели – колеги го харесваха. Просто трябваше да го изтърпи. Предимно контактна, когато Иван беше наблизо тя мълчеше и слушаше и още повече се убеждаваше в това, че нещо не и харесваше в него. Не, не беше само „пушенето”. Имаше нещо в „мазната му” миловидна физиономия, в жестовете, в светлите му като стъкло очи, които той често отвръщаше, когато говореше с някого. Имаше изкуственост и дъх на „подмолност” в самото държане на Иван. Това я отвращаваше или отблъскваше. Мария сама не знаеше, но се опитваше да приеме, че все пак е човек, или по-скоро, може би се опитваше да се излъже сама, за да го хареса, както другите.

       Купонът беше в разгара си – някои излизаха, други влизаха. Иван – Джон донесе това, което тя не харесваше. Беше категорична:

     - Това, заедно с теб – вън! Който иска – може да го последва!

     - Няма, бе няма!- примирително и подмазвачески и отвърна той, но Мария знаеше, че влизащите и излизащи нейни колеги и колежки, не се натискаха само в парка долу, просто, защото Иван също беше с тях. Залисана с останалите нормално веселящи се, тя не забеляза ,че скоро не беше виждала София. По едно време един неин колега, много точно момче се появи и я дръпна за ръката.

    - Мамче, Софи, здраво се е откъсала. Май се напи с тези толкова коктейли, пък и я видях да опъва от цигарите на Джонито.

Всички и викаха „ Мамче”. Това тръгна от един колега, на когото тя чете „конско”, поради факта, че той все беше нагазил здраво в батака, тоест все се издънваше. Та, той взе да и казва „Мамчето” и от там всеки започна да я нарича така.

    - Къде е? – Мария цялата изтръпна. Усещаше, че нещо лошо или щеше да се случи или вече се бе случило.

    - Долу е. Катя и Виктор се опитват да я качат по стълбите. – отвърна и той.

Качиха я. София ходеше, все още, но видимо беше зле – пияна и напушена. Мария я сложи да легне в стаята, където  спеше, макар, че се противеше уж. В началото си помисли, че е повече пияна, зави я и отиде в другата стая, като не даваше да безпокоят, а просто други две колежки от време на време ходеха да я погледнат, дали е добре и не и е лошо.

    По едно време, почти наближило времето в което да намалят музиката и който иска да се прибира, а който не – да продължи в някоя дискотека, самата Мария реши да иде да види София. И тогава…Тогава отваряйки вратата видя най-отвратителното нещо. Иван се беше надвесил над София и я обарваше и целуваше.

    - Какво си мислиш, че правиш? – побесня самата, Мария. – Не виждаш ли , че не и е добре и е пияна.

   - Еее, стига де и на нея и се ще…нали си говорихме, докато дърпахме долу по фасче и то не веднъж.

   - Дал си и от този боклук?! – Мария вече не се владееше. – Изчезвай! Боже, какъв мерзавец!

Дори не беше усетила, че музиката беше намалена и отвън я чуваха. Хвана го за ръкава и го извлече .

    - Напусни! – извика тя. Останалите колеги се бяха скупчили в коридора и неразбиращо местеха очи ту към нея, ту към него. Иван-Джон ехидно се усмихна и се наведе с отвратителната си воня към врата и:

   - И ти искаш да те целувам и …, но не си го признаваш ,нали?Не се притеснявай за всички ще има. – Тя го блъсна. Блъсна го така силно,че той се удари в касата на  вече отворената врата.

   - Мръсник! Долен мерзавец! Боже, колко си отвратителен! – погнусена, Мария, цялата трепереше в невъзможност да приеме, че е докоснала толкова низък в същността си човек.

    Всички искаха да знаят какво е станало, но тя не им каза много и всички възприеха, че Джонито и се е натискал. Мария не искаше, когато София се събуди да се чувства унизена, затова предпочете да ги остави да си мислят, каквото решат. После, когато и помагаха да поразчисти, а някои тръгнаха за дискотеката тя , разбра, че София е много зле и едва диша. Наложи се да действа, просто, защото нямаше време – един човешки живот висеше на косъм.

    Така се озова в близката болница.После нещата станаха по-зле. Мария нямаше представа, че Иван – Джон беше ходил в болницата при София и я беше накарал да си помисли, че едва ли не – Мария го е искала само за себе си. София престана да и говори. Групичката, с която често купонясваха се раздели на лагери. На Мария , просто и писна от мълчаливото им негодувание и спря да излиза въобще. Ограничи контактите си с някои колеги до кафетата, но само с онези, които и за миг не я осъдиха. Останалите тя остави да си мислят каквото искат. Не мина и месец и София вече от седмица не идваше на лекции. Иван –Джон се мярна два-три пъти, но тъй като от последната им „близка „среща гледаше да седи възможно по-далеч от нея, Мария дори не разбра, че и той е напуснал. После разбра, че София все пак му беше вързала и беше се подвела по него. Но и една вечер на друг купон го беше хванала да прави същото, което се бе опитал на коктейлната вечер у Мария. Беше станал скандал, полицията беше прибрала Иван- Джон и въобще нещата бяха черни. А София беше съсипана и бе решила да прекъсне обучението си, прибирайки се в родният си град. Мария се чувстваше зле заради случилото се, затова няколко дни след като разбра от други за станалото, позвъни у тях, за да чуе София. В началото разговорът потръгна с обикновените „ Здравей! Как си?, но Мария не издържа и…

     - София, не трябва да се отказваш! Сгрешила си. Повярвала си в любовта – няма лошо, но това не означава, че не си достойна и, че света не е хубав. Животът е даден, за да се живее - не да се пропуска и…

      - Аз не съм като теб, Мария! Не мога да бъда толкова силна и праволинейна.- гласът в телефона звучеше странно.

     - Софи…! Никой не иска да бъдеш като мен - особено аз! Ще мине време и сама ще разбереш, че нещата не са толкова черни, колкото ти се виждат сега и…

    - О, моля те – не ме поучавай! Нямам нужда от твоите напътствия. Лесно ти е да го кажеш, като гледаш отстрани, някакво пиянде и тъпачка като мен, която се е влюбила. Надсмивай се!... – настъпи тишина и само лекото бръждене в слушалката показваше, че отсреща някой диша. – И не се безпокой, повече няма да се налага да се занимаваш с такава като мен „ Мамче”! – след това връзката прекъсна. Мария бавно отпусна ръката си, стискаща здраво слушалката. „ На кой ли му е лесно, всъщност, да гребе в пробитата лодка из този живот?!” – помисли си младата жена, докато капка по капка сълзите препълниха и преляха по страните и. Нейните очи просветнаха в студения блясък на отрицанието - станаха кристално чисти, далечни, сякаш съществото живеещо, само преди малко в тях  беше отлетяло нанякъде, сграбчено от протегнатите отровно-жилещи ръце на болката, върлуваща в ада на самата човешка душа.

***

     Хубаво беше най-после да усетиш и видиш вкуса на плода от труда си. Години на недоспиване, тичане от университета на  работа, а след това в квартирата – хиляди потоци от емоции, прераждащи се в мисли и чувства – житейски картини на някакъв си лъжовен стремеж към извисяване. Все пак се чувстваше удовлетворена. Да успееш сама си струваше – не беше лесно,но пък не беше и трудно – стига да го желаеш и да не се отказваш. Мария се усмихваше на колегите си, те на нея –също. Малко успяха да стигнат до заветните тоги и червените дипломи в ръцете си, но все пак достатъчно. Искаше и се всички да бяха сега тук и всички да се усмихваха така обнадеждено, но знаеше, че изисква прекалено много от съдбата. Важното беше, че познаваше всички тях, а това сега и се струваше напълно достатъчно.

    - Здравей, Мария! – тих женски глас, някак познат я извика изотзад. Тя се обърна и застина. На крачка от нея, с малко дете в ръка стоеше София, усмихната, но гледайки я някак тъжно. Мария се усмихна:

   - Здравей, Софи! Как си? – отвърна тя. Беше минало време, но тя винаги се бе надявала колежката и да превъзмогне чувството на омраза и омерзение от самата себе си, а така и да види, че света не е място, което е толкова лошо.

    - Ами, нали виждаш. Омъжих се и сега се гледаме. Мъжът ми ме докара – имахме малко работа наблизо, но ми се искаше да ви видя как завършвате и най-вече теб. Исках… - младата жена спря нерешително, но после продължи,- Да ти се извиня да ти кажа, че…аз…

   - Знам и разбирам. – прекъсвайки я, кротко отвърна Мария, колкото да запълни неловката пауза. – И не ми дължиш нищо. Достатъчно е ,че те виждам – жива и здрава, а и си щастлива. Това стига!

      - Здравейте! – Мария вдигна очи и се вгледа в мъжа.Помисли си: „Сигурно това е той .”

    - Запознайте се. Калоян това е колежката ми  за която ти разказвах толкова много пъти…

   - Значи ти си „Мамчето” ? – попита чистосърдечно и с усмивка новодошлият. – Поздравления за дипломирането.

     - Благодаря! – отвърна Мария, усмихната, но някак леко притеснена. След случката със София и Джон (Иван), тя вече не даваше да я наричат така. Не им обръщаше внимание, като и викаха „Мамче” и постепенно колегите и сами бяха спрели да го правят.

     Седнаха в близкото кафене. Говореха – открито, чудно – по приятелски, така, както все едно никога не се бяха разделяли. Калоян беше свестен и София му бе разказала всичко. Мария бе учудена, че той дори и бе казал, че няма да и проговори, ако не я намери и не и се извини. Мария само се усмихваше, отвръщаше по някоя дума, но ги остави да говорят един през друг. Тя бе щастлива, защото очите и,а и цялото и същество, усещаха това, което беше пожелала на София – щастие. Младата жена беше получила най-прекрасният подарък за дипломирането си.