Очите, които не бях видяла, но никога не забравих

Здравей, драги ми читателю! Искам да ти разкажа една история. История за една лудо влюбваща се и обичаща с цялото си същество душа. Разказ за вечната любов. Разказ за неосъществената навреме, но никога забравена любов. Разказ за неизживяната, но дълбоко преживяната любов – любов, която не бе само изгубена – тя бе непозната, но чувствана, невидяна, но незабравима. Разказ за изгарящата любов, за изпепеляващата, за тази, която пали пожари и тази, която умее да ги потуши.

Ще ти разкажа историята на двама млади, копнеещи до болка един за друг. Двама млади, решили да си поделят съдбата. За двама, които откриват вече откритата любов.

Продължавай, читателю, последвай ме и ще ти покажа силата на тази луда любов.

Чух входната врата на апартамента да се отваря – сестра ми се връщаше от училище.

— Здравей Кик, как беше училището днес? – усмихвайки се, попитах сестра ми, която току-що се бе прибрала. – Нещо вълнуващо днес?

— Не особено, обичайното. – отговори кратко тя, видимо изморена след дългия ден.

— Нещо за хапване искаш ли, изморена ли си? – побързах да попитам, развълнувана да й кажа какво й бях приготвила за закуска. – Приготвих любимите ти палачинки, знам колко много ги обичаш, Кики. – опитах да сдържа усмивката си, но някак се изплъзна от моя контрол и веднага се намести върху лицето ми.

— Како, толкова добре ме познаваш, тъкмо това ми се хапваше. Благодаря ти! – отговори тя, връщайки със същата широка усмивка и побърза да ме прегърне силно. – Отивам да се преоблека и идвам след момент. –Между другото, како - продължи тя, поглеждайки ме в очите, сякаш бързаше да ми сподели нещо още сега – един човек ме спря долу на вратата, тъкмо когато бях тръгнала да се качвам нагоре.

— Днес не мисля, че очаквам повече пратки – отвърнах аз, доближавайки се по-близо до календара на стената, за да се убедя още веднъж. – Следващата е чак другата седмица. Може пък да е било грешка. Каза ли ти нещо?

— Първоначално за няколко секунди ме гледаше право в очите, сякаш ги изследваше много внимателно и задълбочено, след което ми обясни, че много му приличам на едно момиче, което обичал, когато бил съвсем млад. Също добави, че съм имала същите очи. При което аз му благодарих и понечих да отворя вратата, но мъжът ми се усмихна дружелюбно и същевременно видях в очите му как той се натъжи. Съжалих човека, изглеждаше доста добре облечен, даже доста заможен на пръв поглед, със скъпи дрехи, беше паркирал и чисто новата си кола пред входа, но видимо изглеждаше много изморен и изтормозен. Понеже не го познах, дори не можех да се сетя дали го познавам отнякъде, го попита дали случайно не е от блока – обясни ми подробно тя. – но той поклати глава.

— Може да е сбъркал входа, Кики, случва се. Не се притеснявай, изморена си и без това. Даже днес имаше среща с едно момче, нали, вълнуваш ли се?

— Да, да, след малко ще се приготвя. Впрочем още мисля за онзи човек. Каза ми, че търсел именно това момиче, в което някога бил толкова влюбен. Имал спомен, че живеела наоколо и от години не е спирал да я търси. – продължи някак замислено тя.

— Боже, горкият човек, любовта наистина е коварна болест, Кики. А неизживяната любов е един горчив спомен, дълго желана, но неизпълнена мечта и незарастваща рана. Спомена ли някакво име, бихме могли да му помогнем.

— В началото се опитваше да си спомни моминското й име или да се опита да й познае фамилията, но ми спомена, че първото й име било В., точно като теб, како. Познаваш ли някоя друга В., хм? – попита ме тя, гледайки ме обнадеждено.

— Не, поне от нашия квартал, тук наоколо няма. Не се сещам изобщо. А той как се казваше, мъжът, спомняш ли си?

— Беше много странна фамилия, наистина, със сигурност доста трудна за запомняне. Стой. – замисли се сестра ми, сякаш търсеше в ума си точното име –  Казваше се С. – започна тя – С. М., да, М., точно това беше фамилията му.

Сърцето ми спря. Спря да тупти. Спря да усеща света наоколо. Изпуснах чашата с вода, която тъкмо бях наляла, а тя се счупи върху пода на миниатюрни парченца стъкло. Не знаех къде се намирам, чувайки това име. Неговото име. С. М. Всичко около мен стана черно. Всичко почерня изведнъж. Веднага хванах с ръце широко отворената си уста от тази изненада, както и от навлизащата така бързо в сърцето ми болка.

Погледнах Кики, която се бе уплашила от реакцията ми и побърза да дойде по-близо до мен:

— Како, како, добре ли си? Какво има, како? Како? – започна да ме пита бързо, опитвайки се да ме успокои – Какво става?

— Нищо, Кики, нищо - погледнах я в очите – Добре съм, Кики, не се притеснявай. Всичко е наред.

Тя веднага забърса водата от пода и събра счупените парченца стъкло. Някак почувствах, че сърцето ми бе по същия начин - строшено на милион парчета, които все така, вече дори не помня от колко време, седят разпилени. А човекът, който можеше да го залепи, бе същия, който го строши. Аз никога не позволих на когото и да е друг да ги доближава.

Толкова бързо навлизаше болката в сърцето ми, толкова много спомени забликаха като силна струя в ума ми, един след един, кой от кой по-хубав и по-мил. Защо след толкова много години чак сега се появява? Защо сега? Защо сега, С.? Защо закъсня? Защо се забави, С.? С…Това бе той. Мъжът долу е той. Той е бил. Това наистина е С. Това е той. Моят С.

— Още ли е долу човекът, който си срещнала преди малко? – бързах да питам аз, не знаейки кой отговор повече би ме зарадвал. – Все пак ще отида да проверя дали ще мога да му помогна по някакъв начин – казах аз, вече едвам сдържайки сълзите си. – Ти хапни, Кики, има шоколад и ягоди в хладилника, вземи си, хапни и после ще си поговорим.

— Искаш ли да дойда с теб, како, сигурна ли си? Все пак има още доста време до срещата ми.

— О не, Кик, няма нужда – отговорих аз, криейки от нея бушуващите в мен чувства. – след минутка се връщам и ще си побъбрим за срещата, нали? Ти хапни, аз идвам след мъничко – изричайки това, затворих бързо вратата след себе си.

Ръката ми трепереше. Сърцето ми туптеше. Всичко около мен се въртеше. Почувствах онази огромна, гигантска буца в гърлото си. Трябваше ми момент да се свестя. Боже, та колко време мина оттогава. Защо сега е решил да се появи? Защо сега, а не тогава? Боже, колко болка изпитах по този човек. Болка, която не отшумя и до днес. Болка, която остана. Как никога не го прежалих? Макар и да опитах - не успях. Не успях да се отърва от мисълта за него. За С.

Слизайки по стълбите, единствено внимавах да не се спъна, това бе моята главна цел. Краката ми се сковаха от страх. Един необясним страх, който дълго време не бях изпитвала и почти вече забрила. Но той бе тук, и именно сега – повече от всякога. Страх да погледна очите, които никога не видях. Очите, които никога не успях да видя. Не ми бе даден шанса, колкото и да се борех да го получа, макар и на сила. Изпитвах страх да погледна човека, който никога не видях на живо, но никога не успях да забравя. Да видя С. М.

Приближавах първия етаж, а тялото ми все повече започваше да се тресе, спомени идваха и се губеха в безкрайния океан от мисли, понесени от бурното течение на всички тези заровени на дълбоко, в някое тъмно кътче на моето сърце, емоции и чувства. Те бяха ясни като чисто небе, без нито едно облаче, а сълзите, ха сълзите, те не спряха да напират все повече и повече в очите ми. Усещах, че пулсът ми се учестяваше, сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо. Какво ще стане като го видя? Та то аз не мога да го погледна в очите. Нямам силата да го направя. Нямам силата да погледна тези очи. Неговите. Не мисля, че някога ще имам смелостта да го направя – да погледна очите, в които бях така лудо влюбена. Още съм. Не успях да ги забравя.

Едвам намерих сили да слезна и до приземния етаж, но като се огледах наоколо почти мигновено, очите ми търсиха така отдавна познатите ми кафяви очи. 10 години. Това е времето, което ни делеше от последния ни разговор помежду ни. 10 години, в които скърбях за неизживяното, за нашата несбъдната любов. 10 години, в които не успях да поема контрол над сърцето си.

След като се огледах няколко пъти в празното фоайе ми стана ясно, че бях съвсем сама. Той вече не беше тук - беше тръгнал. Постепенно внезапно чувство на успокоение се пренесе из цялото ми тяло. Някак ми олекна, най-вече от факта, че просто ще продължа живота си както досега. Бях приела отдавна любовта, която изпитвах към него. Към С. Единствено свикнах да живея с нея, както и с мисълта, че поне в този живот не е осъществима. Той е тръгнал, така че ще мога спокойно да продължа да живея както до сега, дори и без да се срещнем. Точно по същия начин, както последните 10 години. Повтарях това в главата си, отново и отново. Вътрешно се убеждавах, че нищо не се е променило от последните 10 минути, нищо не се е случило и нищо няма да се случи. Опитвах се да изтрия мисълта, че той е бил тук. Просто да забравя.

Докато мислите не спираха да нахлуват в главата ми, изведнъж ме обзе особена поредица от емоции. Почувствах гняв. Болка. Яд. Всичко това наведнъж безмилостно нахлу в мен, без моето разрешение. Нямах сили да спра целия поток от съпътстващи размисли. Няма го. Може би не е бил той. Напротив. Няма друг С. М. Той е бил. Това е сигурно. И ето, отново съдбата ни раздели, отново се разминахме. Макар и да си мисля, че съм се примирила с това, че никога не ни е било писано, дълбоко в себе си знаех, че сама се залъгвах. Никога не успях да се примиря с нашата недоизказана любов. Нашата невъзможна приказка.

Отново същото разочарование, отново очаквам нещо да се случи. Никога не успях да загася надеждата в себе си. Надеждата, че той е моят човек. Веднага изпитах гняв към себе си. Ярост. Усетих силна стискаща болка отляво, сърцето ми страдаше за него. За кой ли път го изпускам? Колко пъти още ще се разминем?

Задавайки си тези въпроси, си поемам дълбоко въздух и издишам, докато чакам асансьора да дойде. Преди да успея да направя упражнението втори път и да регулирам дишането си, асансьорът вече беше тук. Веднага понечих да отворя вратата, но точно момент преди да хвана дръжката видях, че вътре има някого и реших да се отдръпна настрани. Човекът седеше вътре, явно търсеше нещо в чантата си, затова реших да изчакам, загледала се в един от плакатите на стената до мен. Механично четях написаното, без изобщо да се замислям за събитието, което се рекламираше. Опитвах се да залъжа мозъка си със занимание, различно от мислите за него. Дори и за момент. След няколко секунди вратата се тресна, но не се обърнах, понеже се опитах да се съсредоточа поне още малко върху буквите, които минаваха така бързо през очите ми.

— В.? – чух нечий глас да изговаря името ми, идваш отзад. – В., това ти ли си? – доближавайки се към мен, гласът почти се сподави от тихото ридание, което веднага успях да доловя.

Изтръпнах. Замръзнах на място. Гласът. Това бе неговият глас. Не бях чувала този глас от десетилетие, а звучеше съвсем същия в моите уши. Звучеше толкова познат, че вътрешно ме болеше.

Това беше моментът, в който всичко спря. Това беше той. С. Това наистина е той. Обърнах се, невярваща на ушите си, и го видях.

Очите ми се спряха в неговите, те вече не изпитваха нужда дори и да мигат, гледах право към тях, без да мърдам. Не смеех да отместя поглед. Две сълзи капнаха и бързо се стекоха по бузите ми в момента, в който го видях. Моментът, в който очите ни се срещнаха. Това беше той.

Нищо около нас не съществуваше. Виждах само двете познати очи. Нищо друго. Толкова време ни делеше оттогава, а аз така и никога не бях готова да ги забравя. Да забравя тези очи, този поглед, та това би означавало да забравя него. Не успях да забравя това, което той беше.

Сълзите капеха една след друга, а аз не откъсвах поглед от неговия. Не откъсвах поглед и за миг от неговите очи. Най-красивите кафяви очи сред милиардите, които съществуват на нашата Земя. Не, не бяха специални. Не се различава особено по цвят, нюанс, нито имаха красива шарка. Да, по нищо не се различаваха. Както биха казали повечето хора – най-обикновени кафяви очи. Това, което ги правеше най-красивите не беше нещо, видимо за човешкото око. Не беше нещо толкова просто. Това бяха двете очи, в които бях виждала надеждата. Очите, които ме бяха карали да изтръпвам. Очите, които ме бяха правили истински щастлива. Очите, които всеки път палеха пожар, вътре в мен. Пожар, който само те биха овладели. Пожар, който изпепелява. Затова бяха специални. Бяха най-красивите. Бяха неповторими. Незаменими. Бяха очите, в които виждах бъдещето. Очите, в които намирах, виждах себе си. Очите, които бяха огледало на моята душа. Очите, които никога не бях виждала досега. Очите, които виждах за първи път на живо. И да, бяха най-красивите. Бяха неговите очи.

Сега те бяха насълзени, силно подпухнали и зачервени, а от тях се отрониха бавно две горчиви сълзи и дълго чертаеха своя път по двете му страни на лицето. След тях капнаха още две, след няма и секунда още се зарониха все по-горчиво. Видях болката. Виждах познатата болка. Същата болка, която изпитва моето сърце. Точно заради тези две хубави очи. Очите, в които виждам душата на едно дете.

Той бе все така висок, точно една глава над мен, облечен прекрасно в скъп, чисто нов изгладен съвсем скоро костюм и запомнящ се часовник на ръката. Отново погледите ни се срещнаха.

Успях да видя, че косата му не беше изгладена и сресана. Не подхождаше по никакъв начин на облеклото му. Под очите си имаше тъмни, тъмни като бездънно море кръгове. Не е спал от дни. Изглеждаше изтощен, изнемощял. Изглеждаше сякаш бе на ръба на силите си. Изглеждаше като бавно пречупваща се от бурните вълни на морето скала.

— Това - това си ти…В. Това си ти – едвам изрече той, преди отново съвсем да се сподави в сълзите си. – В., Боже. В.! В, намерих те. В.,… - опита да продължи, ала не успя да довърши изречението си и гласът му сякаш се пречупи. Сълзите, таени от другия цели 10 години, бликаха по същия горчив начин, както от неговите, така и от моите очи. Вечно нестихващи, винаги скривани и никога споделени пред другия.

Аз се тресях от емоции, от всички бушуващи и нестихващи вълни от чувства, които ме заливаха. От всички недоизказани чувства към него, от всички спомени, връщащи се с все по-голяма сила в съзнанието ми. От цялата носталгия по един блян, по една мечта, по нещо неосъществено, неизживяно.

Аз не знаех какво да кажа. Не знаех какво да направя, как да постъпя. Продължавам да гледам право в очите му, онези очи, в които се бях влюбила още тогава. В следващия момент, преди изобщо да усетя как, протегнахме ръцете си, в пълен синхрон, един към друг и само след части от секундата се разтопихме в топлата прегръдка на другия. Вкопчихме се силно един в друг.

Свеждайки главата си, сълзите му се ронеха по лицето му със същата сила, падайки директно върху рамото ми. Чувайки тихите му стонове, излизащи един след друг, всеки следващ все по-неудържим от предишния, сърцето ми се сви. Сви се и се скри. Сви се точно там, където знаеше, че принадлежи. Там до неговото. Сълзите ми се усилиха, плачът ми ставаше все по-силен, а прегръдката ни все по-тясна.

Усещах как се бях разтопила върху него като парченце лед, обгърнало силен, бушуващ, неудържим огън. Огън, който се бе превърнал в пожар. Сякаш се топях, а отвътре горях. Всичко гореше. Горях за него. Копнеех за всичко и всичко в мен копнееше за него. За неговото сърце. За С.

Усещах как всичко се върти, усещах как света пропада под краката ми. Усещах как пропадаме. С, обгърнал ме силно с ръцете си, тези все така, както ги помня здрави и силни мъжки ръце, усещах трепета, който ги беше застигнал. Сега тези ръце трепереха в нашата прегръдка, сякаш се страхуваха да ме докоснат повече от това в момента. Сякаш това бе достатъчно. Сякаш са копнели за това от толкова дълго време. Сега това здраво тяло, силно като канара, се бе отдало изцяло на тази прегръдка, бе се разтопило в моите, малки на фона на неговите, мои ръце.

Бях го обхванала също така силно, ръцете ми трепереха, докато прегръщах огромния му гръб, който точно така си спомнях. Усещах ток по цялото си тяло, чувствах сърцето му, което в ритъм с моето, сякаш искаше да изскочи от гърдите му и да ми каже, без да губи и минута повече, всичко онова, което е останало неизказано. С моето сърце долових безумно високия му пулс на неговото лудо, но мое любимо сърце. А заедно с моето, сякаш напълно в унисон едно с друго, хванали се точно като нас в момента, танцуваха, подскачаха все тъй силно и неудържимо през опрените ни един в друг гърди. Прималявах.

Усещах него, усещах нас, усещах и всичко между нас. Нищо, нищо не се бе променило. Усещах изгубеното време, което така настоятелно държеше да не спира да напомня за себе си. Всичко, което погубихме, а можехме да имаме. Изпитвах всяка една емоция толкова дълбоко, а сърцето му, сякаш успяваше да прочита мислите ми, биеше лудо срещу моите гърди. Загубихме всичко, което можехме да имаме, загубихме другия, загубихме това между нас. Загубихме всичко това, което щяхме да съградим заедно.

— Аз търсих, В. Търсих моят човек. А през цялото време си била ти. Винаги съм търсел теб. – и поклащайки съвсем леко глава, продължаваше да стене върху рамото ми – Съжалявам. – извика той – Боже, колко съжалявам, В., Боже, какъв глупак съм бил. – продължи да вика толкова силно, сякаш искаше да изкаже цялата си болка с думи – Провалих ни. Аз. Аз, идиотът! Аз пропилях времето. Аз ни погубих. Аз нямам нищо, аз съм просто един бедняк. Душата ми е празна.

Поклатих глава в знак на отрицание и продължавайки да плача, му прошепнах:

— С., боже С.… - едвам успях да изрека името му и го стиснах по-силно – Ти беше всичко…ти беше всичко в моите очи. Ти си всичко в моите очи. – продължих аз, клатейки глава, а сълзите бликаха така неуморно от моите очи – Аз не виждам това в теб.

Той се изправи, вдигна главата от рамото ми и ме погледна, а аз продължих:

— Никога… - хлипайки му казах аз – никога не съм виждала това в теб, С.
 С., аз – аз виждах себе си. Ти бе мое огледало.

Той, вече зачервявайки се от обилното количество сълзи, излели се по бузите му, ме погледна в очите, но този път по-отблизо.

— Аз, В., аз бях страхливец. Това бях аз, бях егоист, бях нарцистичен, бях алчен и арогантен. Аз ни провалих. А аз, аз бях влюбен в теб, аз те обичах повече от всичко и какво направих…Какво?! Нищо не направих, В. – викаше той – Нищо!

Аз продължих да си рева тихичко, отпускайки ръцете си върху рамената му, а той ме прегърна с ръцете си около кръста.

Всичко беше толкова тихо, а всичко в мен крещеше. Всичко беше черно. Нямаше нищо. Бяхме само аз и той. Сякаш никога не се бяхме разделяли. За минута не срещахме погледите си, сякаш нарочно, от срам пред другия за цялото пропиляно време. Бяхме се отпуснали един върху друг. Изпитвахме заедно цялата таена болка на другия в този момент и ни болеше. Този път заедно. Болеше ни, не защото всичко бе свършило. Болеше ни, защото то никога не започна. Никога нямаше този шанс.

Сякаш внезапно, но едновременно надигнахме главите си, срещайки отново очите на другия. Той надигна ръката си, сложи я внимателно на бузата ми, погали ме като прокара палец и изтри няколко от стичащите си сълзи, съвсем леко и деликатно, сякаш се страхуваше да не ме нарани. Поемайки си дълбоко въздух, рече:

— Никога повече, никога повече, В.! Никога повече няма да позволя и една сълзица да капне от твоите очи. – и изричайки това, аз на свой ред, стиснах раменете му още по-силно, а той бавно се приближи към мен  и продължи – и никога повече, В., никога повече няма да те пусна.

Дъхът му бе спрял, устните му викаха моите, макар и без нуждата от каквито и да е думи, шепнеха им за всички онези изгубени мигове на щастие помежду им, разказваха им всички онези неизживяни истории. Всичко това, докато точно тогава, е този момент се докоснаха. Превърнаха се в едно цяло. Докоснаха се за първи път.

С. ме целуна. Това не беше просто целувка. Това беше целувката на нашите души – вечно чакана и желана. Души, които винаги са принадлежали една на друга. Души, които не могат една без друга. Души, които са една за друга. Моята и неговата душа.

Тръпки побиваха цялото ми тяло, огнени искри ме заливаха от глава до пети. Усещах дългоочаквания танц на устните ни, на езиците ни, които се преплитаха един в друг, ненаситни и жадни за още, опитващи се безнадеждно да наваксат цялото това изгубено време в една целувка, в един дъх. Сякаш хванали се, за да не се пускат никога повече. Сякаш направени по подобие на другия. За другия.

Дъхът ни спираше, не достигаше до белите ни дробове, но любовта помежду ни бе толкова голяма, че потушаваше всяка една друга незначителна за нея нужда. Тя бе достатъчна да утоли нашата жажда, единствената, която умеехме да изпитваме. Жаждата за другия. Нямахме нужда от нищо повече. Нищо повече на този свят освен другия.

След това никога повече не пуснахме другия.

И тогава, точно в този момент осъзнах, че това е С.
Да, моят С. – моят С. М.