Oгледало

на М...Странен шум... Обърна се. Огледалото усмихнато надзърташе в смахнатото и напоследък ежедневие. Този път бе оцветено в бяло и момичето се учуди, понеже рядко виждаше този цвят в погледа му... сякаш желаеше да я подготви за нещо...
Не след дълго обичливото създание срещна Най-Добрата. Може би флиртът на белия поглед предизвика съдбата и докато се опомни Tя превърна живота на малката в най-жадуваната приказка... не усети дори как коленете сами целунаха земята на фантазиите... бързо разбра, че това не е просто поредната игра...
Червени восъчни сълзи шепнеха покорна молба за Благоволение, сливайки се нежно с благодарните капчици пот по кожата ѝ. Думите бяха избягали някъде в екстаза от ласки. Цигарата догаряше гневно – искаше да изпепели макар и дребните остатъци на грозна лудост, които задушаваха пълното щастие. Любопитни дяволски изчадия се присмиваха на дълбокото ѝ страдание, но пакостницата ги тъпчеше с признателността си към своята Покровителка. 
Нищо не можеше да откаже хлапачката да продължи да расте по пътя им към съвършената хармония. Бе готова да надскочи своенравните си инатливости, за да остане само детски чиста за Нея. Бе опиянена от свистенето на справедливите кожени езици. Те настойчиво преследвха всяко трептене на ученичката и искаха да смажат опърничавите останки от необуздания ѝ, невидим с просто око, характер. Нямаше друг път. Най-пряк бе трудният. Въжета от търпение и постоянство оплитаха мислите и заковаваха вниманието ѝ във вярната посока. Лошите дребни навици се оттегляха бавно, игнорирани от властта на Кралицата, появила се в живота на палавото дете. То нямаше право да иска, но копнееше и влагаше цялото си старание да я зарадва. Нали за това бе мечтало отдавна. Изящният танц на Единствената обгрижваше тялото му, за да го извае изкусно. Понякога вонеше от неблагоразумие, но само Тя съумяваше да го превърне в нежно ухание на покорство. Само чакаше да щръкне нещо и веднага го защипваше, докато не приеме желаната форма. Малката, с охота, напояваше скучно-сухите кътчета от завивките на дните и нощите си със соковете на страстта, породени от промяната. Миговете им прерастваха в безкрайност, защото най-сетне живееше в реалност, която си бе пожелавала дълго. 
Белият поглед на огледалото закачливо рисуваше идеалния синхрон, който Любовта се бе заела да постигне с палавата си робиня – така нарече момичето Своята Господарка... само това име подхождаше истински на красивата ѝ природа...
Притаи дъх... Тя идваше... какво ли бе намислила сега...? 
Довери ѝ се напълно...