Беше студен декемврийски ден. В малката приемна на старческия дом беше пусто. Нямаше никакви хора, освен една възрастна жена, около шейсет и пет годишна, слаба, ниска и леко прегърбена от годините. Иначе изглеждаше добре за възрастта си.  Беше с боядисана черна коса, вързана на опашка. Тъжните й кафяви очи напрегнато гледаха в очакване. Беше облечена в сива рокля, а от горе най-обикновено черно палто. Тя чакаше да бъде настанена. До краката й стоеше голям куфар, а в ръцете си внимателно държеше тава пълна с малки саксийки с кактуси. Към нея се приближи една санитарка.

- Елате, стаята ви е готова…хубави кактуси.

- Да, любимите ми цветя…това е цялото ми богатство – опита се да се усмихне възрастната жена.

Старческият дом се намираше в едно селце с живописна природа, близо до планина. Разполагаше с квалифициран медицински екип, голям парк за разходки на чист въздух, библиотека и кът за отдих.  Възрастната жена знаеше, че тук ще бъде щастлива. Надяваше да срещне приятели и да загърби самотния живот, който живееше преди да дойде тук. Сама беше взела това решение и се молеше да не греши. Стаята й хареса. Имаше всичко необходимо като легло, шкаф, маса, стол.

На другата сутрин в стаята й дойде д-р Колев и медицинската сестра, която се казваше  Милена. Тя беше около четиридесет годишна, слаба и висока с червена къдрава коса и големи кафяви очи. Възрастната жена я гледаше с интерес. В съзнанието й изплува забравен и болезнен спомен за мъж отпреди много години. Нейната голяма любов. Колко много тази млада жена приличаше на него, в очите, в носа, в къдравата коса, в усмивката… Веднага й стана симпатична и я почувства близка още преди да я познава. Изпита към нея някакво майчино чувство, без да може да си го обясни.

- Нямате сериозни заболявания, нали г-жо Николаева.

- Не…Наричайте ме просто Анета…

- Добре, Анета…това, че сте здрава е много добре, ако се почувствате  неразположена веднага се обърнете към нас. – каза доктора и си замина.

– Имате прекрасна колекция от миниатюрни кактуси, харесват ми. - каза Милена.

Нещо мило имаше в погледа на Анета, което сестрата веднага долови, и й стана приятна.

- Кактусите  напомнят за живота ми…да, животът понякога е като кактус с бодли, но много красиво цъфти…трябва да ги видите когато цъфтят. – усмихна се Анета.

- Кактусите не обичат много вода, но хората трябва да пият много  – продължи разговора сестрата.

- Спомних си, че бях гледала филмче за водата. Как ако човек мисли положително кристалите на водата в тялото му приемат формата на цветя. Понякога се опитвам да мисля добро и положително и си представям как се превръщам в едно голямо цвете.

Определено тази жена ми харесва, помисли си Милена.

Дните минаваха, Анета бързо се сприятели с другите възрастни хора.  Всеки ден се виждаше с Милена, разговаряха и ставаха все по-близки. Говореха за обикновени неща, за книги, за филми. Един ден Милена попита Анета какъв е бил живота й.

- Животът понякога е труден, той е постоянна борба…но колкото и да боли трябва да му се радваме и да сме благодарни…мъжът ми беше негодник, пиеше по цели нощи, имаше любовници…аз го напуснах…разбрах, че е заминал за чужбина...аз бях учителка…а ти…виждам, че си нещо умислена…- сподели Анета.

Милена чувстваше, че може да каже всичко на тази мила жена. Не разбираше как, но изпитваше привързаност към нея.

- Не ми върви с мъжете нещо – отрони тя – последният ме напусна, сега разбрах, че съм бременна и се чудя дали да оставя детето…как ще го гледам сама…

- Не го махай, грехота е…все ще го отгледаш. Аз имам един голям грях… Имах дъщеричка, баща й умря в катастрофа. Аз се омъжих повторно. Вторият ми мъж, този, който пиеше, не я искаше и я дадох за осиновяване…ти много приличаш на първия ми съпруг. Цял живот не мога да си простя, че си дадох детето..Търсех го, но безуспешно. Бяха ми дали един адрес, аз отидох, но семейството се бяха преместили, а съседите не знаеха нищо.

- Аз също съм осиновена, но осиновителите ми починали в пожар и съм отгледана от майката на баща ми.

Тези думи не дадоха мира на Анета. Цяла нощ тя се въртя в леглото и не можа да заспи. На другия ден още в ранни зори стана и отиде в библиотеката да чака Милена да дойде на работа. Когато сестрата пристигна, възрастната жена сложи пред нея стар албум със снимки и й ги показа.

- Това е малкото ми момиченце…

Милена не усети как се разплака.  Тя бръкна под дрехата си и извади един медальон, увиснал на шията й.

- Бил е на врата ми, когато са ме осиновили…винаги е с мен. – каза тя. Отвори го и показа двете снимки в двете му страни, на майка и на дъщеря, които напълно приличаха на снимките от албума.

Анета веднага позна медальона.

- Дъще…намерих те…- успя да отрони само това и заплака и тя.