Излезе от стаята, затвори вратата и седна на стола в кухнята. Пушеше ѝ се, а навън беше много студено. Беше си казала да не пуши вътре в дома си, но този път не го направи- вместо да излезе на скована от студ тераса, тя запали, седнала на стола.

Дръпна веднъж и докато димът излизаше от устата и ноздрите ѝ, изпита вина. Дръпна втори път и усети как нуждата и започна да се утолява. Гледаше горящата цигара и беше толкова съсредоточена в тези няколко минути, че забрави за всичко останало. Пепелникът беше останал на терасата и вместо предвидимо да го вземе, тя завъртя капачката на шишето с вода на масата, до нея и ето, че вече имаше пепелник, макар и по-малък.

Реши да излезе навън и бързо облече първите дрехи, които беше захвърлила на стола. Обу се, провери дали в нея са телефона и портмонето, заключи и излезе.

Докато слизаше надолу в асансьора се надяваше да не срещне някой досаден съсед, който да я заговори или да и задава отегчителни въпроси. Получи доза облекчение, когато видя, че пред блока нямаше никой. Не знаеше къде иска да отиде, по-скоро знаеше къде не иска.

Беше млада дама, малка на ръст и размер. Много фина, с малка талия и пленително тяло. Очите и бяха ту сини, ту зелени- пъстри. Като две големи топчета, в които можеше да се види цяла вселена. Красиво момиче беше, нежно и чаровно.

Докато вървеше безцелно, мислеше само за вятърът, който духаше силно и за празнотата, която усещаше. Тогава най-неочаквано, чу името си.

Погледна и за миг всичко спря. Вече не се намираше в познатата за нея, тежка за поносимост реалност. Почувства така жадуваното безвремие.

Недостижимото усещане на топлина, спокойствие и любов – сега беше пред очите и.

Един срещу друг – гледащи се право в очите, не можеха да изрекат и една дума. Тя държеше ръцете си зад гърба и ги стискаше силно. После ги размахваше от изблик на емоция както една пеперуда размахва своите криле. Той стоеше неподвижен, като скала, която сякаш винаги е била тук и е чакала тази малка пеперуда да кацне. Миг на пълна уязвимост. Почувства се жива.

Когато заговориха, думите се въртяха като спирали около тях, а звуците се носеха в пространството и изчезваха. Думите бяха излишни, очите им си бяха казали достатъчно.

Това балонче, в което се носеха, рязко се спука. И двамата усетиха тежестта на реалността.

Споделиха още един поглед, Поглед, който крещеше, изгаряше и болеше.

Отключи вратата, взе една цигара и излезе на терасата.