Омъжена
Като студент работех в едно памуко-текстилно предприятие. Отначало ме наеха като изтегляч – товарех и разтоварвах навити на рола платове, качвах ти на едно метално магаре и ги подреждах на рафтове. Справях се прилично и се издигнах – след около два месеца ми възложиха да работя на една метрачна машина, индийско производство. От изтегляч израснах на метрач. По-късно разбрах, че тая индийска машина е трето поколение зле ремонтирана бракма и всъщност заплатата ми падна драстично, понеже се справях най-зле от всички. Машината ми все заяждаше и метрирах най-малко плат. Тогава имаше някакъв почин да плащат само толкова, колкото си заработил. Лошо беше, защото имаше и окачествители, и контрольори, не можеш нито да кръшнеш, нито да излъжеш в метрите. Обаче иначе всички крадяха. Жените увиваха плат около кръста си и влизаха в цеха слабички, а излизаха пълнички. Пазачите не им обръщаха внимание – те пък крадяха от работното време. Аз също гепих два метра плат на розички – май беше памук. Увих го старателно в шапката си, тогава носех руска шапка от заешка кожа, и излязох през портала спокоен. Това беше. Нямаше последствия. Неудобството се състоеше само в това, че тогава нямах приятелка и платът изобщо нямаше как да ми потрябва. Аз лично избягвам да нося рокли зиме. Още повече на цветя.
Работех предимно нощна смяна, за да мога да посещавам лекциите през деня. Даваха ни храна към полунощ и беше напълно прилично. Това, дето го казах, че не можеш да кръшнеш, не е съвсем вярно. За това ще ви разкажа.
Тя беше циганка. Не беше красива, не мога да си кривя душата. И по-висока от мене беше, ама това се ядваше. Носеше престилка и някаква парцалива кърпа на главата си. Тя мене заглеждаше, не аз нея. Отначало се почувствах зле, представяте ли си да ви забива една млада, доста грозничка ромка с претенции да бъде равна на вас не само интелектуално, но и сексуално?
Обаче имаше стегнато и много жизнено тяло. Извиваше се като змия сред тези платове, дупеше се с повод и без повод.
Направихме го точно в един и петнайсет на един от рафтовете. В един и петнайсет носеха кисело мляко и всички в цеха се скупчваха на едно място. Беше хубаво и широко на тези рафтове, меко. И миризливо. От този момент нататък тя съвсем престана да носи забрадката си. Попитах я защо, а тя:
– Вече съм омъжена. Досега бях вдовица.
– Ама ти вдовица ли си?
– Да, отдавна.
– Откога?
– Има-няма два месеца.
– А деца...
– Три. Все момчета. С бяла кожа.
– Мъжът ти?
Тя наведе глава.
– За мене е мъртъв. Обаче не знам дали е така. Просто изчезна. Все ми е едно дали са го убили или се е удавил. Може и да е жив некъде, обаче не ми се вярва.
Реших, че няма какво повече да се интересувам. Изчезнал човекът с бяла кожа като тази на децата ѝ и тя приела изчезването като смъртен акт. Циганките имат развинтено въображение. Обаче все пак:
– А ако се върне?
– Няма да се върне. Такива не се връщат.
Ето ти пак! Такива не се връщат – какви не се връщат? По-добре да не питаш.
– Той какъв беше?
– По-добре да не знаеш. Децата са му одрали кожата отвънка, обаче не приличат на него. Свестни са. Човеци ще станат.
Хубаво де, ама какво общо имах аз с тази работа?
– И кога се омъжи? – попитах. – Трябва да е станало тези дни, ти отскоро не носиш забрадка.
– Оная вечер в един и петнайсе. На рафта. Там се омъжих. Тогава.
Всичко разбрах. Човек понякога не разбира нито как и кога се е оженил, нито как и кога е станал татко на три деца наведнъж. Но ето че това се оказа напълно възможно.
Смених работата набързо. Обаче споменът остана. Както и усещането, че макар и за кратко, бях желан и като съпруг, и като любовник от циганка с кръшно тяло и страстна душа. В един и петнайсет през нощта.
И все пак след десетина дни я издебнах пред портала. Бях се скрил зад будката на пазача. Исках да я видя за последен път. Точно в осем вечерта тя, заедно с много други, влезе в цеха. Носеше забрадката и гледаше тъжно пред себе си, значи пак се е усеща вдовица, така реших. А аз пък бях взел със себе си памучния плат в една чанта – този, откраднатия. Исках да ѝ го подаря. На мен не ми трябваше. Обаче нямаше как да ѝ го дам. Беше студено и реших, че не си струва да чакам да свърши смяната ѝ. А и не върви да подаряваш толкова весел десен на вдовица.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Е, а де, ти кажи защо? 😂✌
-
Благодря, Боряна (защо ли му трябваше изобщо този плат?). Сърдечно благодаря и на теб, Мария.
-
Чета почти всичко, което пишеш. Имаш няколко неща напоследък със силни и образни финали, които ме впечатлиха. Чак сега намерих време да прочета и този разказ. Хареса ми. Не е задължително да отидеш в чужбина, за да попаднеш в друг свят. Интеграцията си е интеграция, но културните различия си остават. А някои културни недоразумения имат доста осезаеми последствия 😃 Топло и човечно написан разказ. И пак силно последно изречение. Поздравления, Владимир!
-
Старата школа- жените все с очаквания, мъжете все гледат да изчезнат. 😁 Историята като цяло ми хареса, само не разбрах защо искаше да ѝ подарява плата?
-
Благодаря, Миночка, Пепи, Силве, Катя, Лидия, SMooth, ИнаКалина.
-
Значи колкото ни дадат и колкото си вземем..все безплатно де - и още има какво да се краде - здрави основи има тази икономика; Битието определя страданието
-
Трагикомично! Много в твой стил написано.
Ей така, като се сблъскат реалност с очаквания и се чудиш кой крив, кой прав -
Любопитни образи предлагаш: двама наивници опитват да се надхитрят - единият наивен поради младостта си, другият - поради първичността си. В интересна ситуация попадат.
-
Да избяга от жена като напусне работа. Да не й подари памучния плат, защото е студено и не му се чака. Тъжна работа.
Интересен разказ и хубаво написан. -
Представих си сцените, докато четях, реакциите, даже и миризмата на платове. Случват се всякакви неща. Хареса ми.
-
В самотата и отчаянието човек се вкопчва в очакванията си. Много ми хареса!
-
Интересно преживяване, а и това с плата, да, така беше, ние пък ходихме да вадим картофи на АПК-то и на тръгване си пълнихме торбите, но се случваше, да ни проверят и ставаше гадно. Хареса ми!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
