Съществото подскочи и пак писна. Дребното тяло за кратко литна, но големите крила не се разтвориха. 
Повече пространство трябваше, а на тоя тесен ръб няма как да се засили. И то изпищя, започваше да разбира.

- Много тъжно п-п-п-плаче, к-к-като дете – прошепна Станой, като се развълнуваше, по-явно ставаше заекването. Никой не му каза да шепне, той сам се сети. Чувстваше, нещо лошо ще става. И мъжете бяха едни смълчани. И все нагоре гледаха – К-к-кажете, де? К-к-какво е? А? 

Те не отговориха, само главите им се вдигнаха по-нагоре. Какво да кажат, такова не бяха виждали.

- Може птица да е някаква... – измърмори Васо Кирката. Пил беше, ама и друг път по три ракии е пил и не беше виждал чудовища – Крила има!
- Има – подкрепи го Косю Кесето – Големи крила!

Четиримата кимнаха и пак замълчаха, вперили поглед в покрива на Хаджи Ивановата воденица. Съществото изписука и също ги погледна. Далече си беше, не можеха да му видят очите – въобще имаше ли очи, нямаше ли, но да ги питаш и четиримата биха се заклели - върна им погледа. Съвсем по човешки ги погледна и душите им се смръзнаха.

- Не е птица – тихо каза Тодор – Птиците не могат да гледат тъй. Като човек не могат да гледат! То туй и човка няма! – отсече накрая той и накриво изгледа съселяните си. Да видим на туй как ще възразят – Сигур не може и да лети.
- А как се е качило до там, бе? – обърка се Васо. Погледът му сериозен, изплашен чак. На Тодор му е смешно, ама ако онуй сега реши да скочи долу, няма ду му е вече смешно, добре го познава Кирката пияндето му с пиянде – Кажи, де? Кат не може да лети как се е дигнало на покрива чак?
- Е – поотстъпи малко Тодор – все до там може и да е летяло. Ама не е птица! Не го ли видиш как се щура и пищи? Мене ако ме питате, въобще не знай как да слезе.

Съществото колебливо се приближи, съвсем на ръба застана, хубаво да го огледат. Усетило беше, че с повече интерес го гледат, и най-много крилата му. Обърна се и им ги показа – дълги и пухкави, огромни и бели, като принадени на дребното тяло.

- А-а-ангел – ахна Станой – Ангел е! Ангел! – и набожно се прекръсти.
- Идиот! Какъв ангел е туй, бе? – сопна му се Тодор – Животно! Кой го знай откъде е избягало и сега плаши хората тука!
- Е, то хубаво, стига да е тъй. Ама аз викам, да вземем да го свалим. Дядо Иван хич не е добре със сърцето. Като дойде в понеделник и онуй като вземе да му пищи, ще му изкара ангелите на стареца – затюхка се Васо, жал му стана за съществото – колко котенца беше свалял от високи дървета, хич не му се гледаше животинка да страда, ама за стареца по-му беше жал. Съществото тъжно го погледна и отново разпери непотребните си крила. Сякаш казваше, хайде, давай, свали ме, повече не мога да издържа.
- А пък може и да не е животно. Човка няма, да лети не може, а се качило горе на покрива. И никой от нас не е виждал такова – важно произнесе Кесето. Що само тоя Тодор ще слушат, и Кесето знае неща! – може да е.... – проточи той и предизвикателно ги изгледа – Може и дявол да е!

Събеседниците му подскочиха, Станой и Васо даже леко отстъпиха. Ама тоя проклет Тодор не мръдна, стоеше си заплашително приведен и само юмруците му се свиваха и отпускаха. Кесето още се приближи към тях, ококори очи и загадъчно сниши глас. Другите уж не искаха, ама и те се посгъстиха. Като с магическа пръчка ги беше омагьосал тоя Косю.

- Дедо Иван повече на тая воденица няма да дойде, хич не го чакайте! – тайнствено зашепна Кесето - Той, стареца от снощи бере душа. Мене слушайте! Тоя дявол за него е дошъл, затуй не може да литне. Не, че не може, може! Ама не му е взел душата още, затуй стои! Ще го чака да пукне и тогава ще литне!

Мъжете потръпнаха.

- Да му се не види – не намери други думи скептика Тодор, а Васо тихо изпъшка. Кротък човек беше, ама дядо Иван добро му беше правил много и ако онуй беше дошло за душата на стареца, война щеше да има.
- Ти отде знаеш? – заяде се Станой.
- Те, тия работи се виждат – назидателно отвърна Косю и го изгледа странно и продължително. Сякаш го изпитваше - колко още ще понесе – То, всичко се вижда, Станое, ама с акъла трябва да си и да знаеш де да гледаш.

Всички заедно се обърнаха и вдигнаха глави пак нагоре, към покрива, към Онуй. То заподскача по ръба и мъчително записука. Губеше сили, а мъжете долу все говореха и и никой от тях не се качваше да помогне. Гледат към него. Още няколко обиколки и после ще си почине. И пак ще разпери крила, човеците в двора много се развълнуваха, когато по-рано раздвижи крилата си. Ще обиколи и ще им покаже, че не може да литне. Дано, дано се досетят.

- Виждате ли очите, а? Виждате ли?! – изшъшка Косю – Червени! Като на дявол. И човката! Виж му човката, бе Тодоре! Като на оная икона в църквата е! 

Видяха ги. Червени! 

Как не ги бяха забелязали по-рано. Демон беше, сега бяха сигурни. И го намразиха. Да се промъква така, на човека у воденицата. Да го чака да пукне за да му вземе душата!

- Дяволско изчадие! – изсъска Тодор и замаха с ръце – Да се махаш от там! Къш! Марш! Нищо няма да вземеш оттука, разбра ли, бе гадино пъклена!
Съществото изписка и задраска по червените цигли, да се качи по-горе, да се скрие. Писъкът му протяжно се понесе по хълма и заехтя над селото, кацнало ниско долу съвсем на ръба на делтата.
- С-с-спри, бе Т-т-тодоре, с-с-сприи! Плашиш го! – изкрещя Станой – П-п-пол-л-лудяхте ли, бе хора! К-к-как ще може, а-а-ангел е, ангел, к-к-как-к-к-ъв дявол е това...

Тодор не искаше да спре, не можеше да спре, крещеше и псуваше, размахал ръце като вятърна мелница, следван по петите от Кирката и Кесето. И тримата скачаха, и викаха, и сечяха въздуха с пестници, докато целия двор не затрептя от гнева им. И от страха, че Онуй може... и за тях да е дошло.

- Д-д-да ви го с-с-сваля ли, а?? Щ-щ-щом не ч-ч-чувате, да ви го с-с-сваля ли?! Да го в-в-видите!– викна Станой, лесно припалваше, а като станеше такъв – да не си му пред очите. И сега главата му туптеше, а сърцето сякаш щеше да се разбие в гърдите. Червена мъгла се спусна край слепоочията, изпълни устата му с мокра ярост, звънна в ръцете със страшна сила. Станой вдигна тежкия камък, оставен до коритото, замахна и с един удар свали съществото от горе. То тупна замаяно, ужасено и неподвижно, но никой не се втурна да го довърши. Не бяха виждали друго като него! Красиво беше, чисто, като ясна сълза в прашния селски двор. А те бяха грешни. Грешни бяха, защото бяха убили ангел. Заедно пристъпиха, като един, и Тодор го взе в ръцете си, нежно, сякаш вземаше малко дете. Нямаше кръв, но умираше и все ги гледаше с онзи светлия нечовешкия поглед от керемидите.

Небето леко притъмня и въздухът стана странно леплив, сякаш теглеше към земята - беше сила, която ги изплаши и порази, а съществото в ръцете на Тодор едва забележимо помръдна. Плачеше с тънък протяжен глас и трептеше сякаш хиляди слънца са затворени в дребното тяло. Огромните му криле се влачеха в сивата прах под краката им, но не изглеждаше на Тодор да му тежи. Нямаше нужда да му помагат, разбираха, отиваше си. Наистина си отиваше, смалило се беше в трептящата си прозрачност и сега се топеше. Чезнеше пред очите им като купчинка сняг под лъчите на късното слънце. Тодор тъжно разтвори ръце и блестящата мараня мигом изтече през пръстите му, разпръсна се. Сякаш никога не е било. Гледаха се в пребледнелите лица и мълчаха, но никой не смееше да си иде. Болно им беше, студено, но не страшно, не, а пусто. Ангел беше дошъл за дядо Иван, а те го бяха убили. И тогава Станой захлипа, а те пак мълчаха, защото светът се беше вледенил и спрял:

- Аз без да ис-с-скам, бе братя! Без да ис-с-скам ... П-п-прости ми, б-б-боже, не ис-с-сках...

Слушаха - докато ушите им почнаха да болят, и после хукнаха. По-далече, по-бързо. Да надбягат извършения грях, но най-вече да избягат от тия викове, които не можеха повече да търпят. Трябваше и него да го убият, той е виновен! Те нищо не са направили. Но Станой, Станой уби ангел. Те нямаше да кажат на никого! И не казаха, а и никой не ги потърси в тоя ден, но още дълго търсиха аления каскет на Станой да се мерне из двора на празната воденица и се ослушваха да чуят виковете му. А после слънцето залезе и самотното блуждаещо пламъче се разтвори във вечерния мрак. Изгря луната - студена и пълнолика, и душите им суеверно потръпнаха. В селото щяха да пламнат много свещици тази нощ. За господи помилуй на дядо Иван.

... но и за Онуй там горе, на воденицата.