Вадех последните продукти от количката и ги слагах на лентата. Мислено прехвърлях какво ми бяха заръчали да купя у дома и се чудех дали не съм забравил нещо. Един мъж винаги може да пропусне някоя банална домакинска необходимост. Касиерката маркираше едно по едно нещата от лентата. Равномерният звук от четеца на баркодовете се смесваше с жуженето, долитащо от съседните каси. Действаше ми успокоително, май бях взел всичко.

Започнах да подреждам маркираните пакети в количката...

Една необичайно дълга пауза в пиукането на четеца ме накара да вдигна въпросителен поглед към касиерката. Държеше в ръка пакетчето с орехови ядки и ме гледаше втренчено. Когато погледите ни се срещнаха, тя смутено наведе очи и продължи да маркира продуктите от лентата. Бледа руменина изби по страните ѝ. Беше жена на средна възраст, която ми се стори странно позната. Къде ли я бях срещал?... Пакетчето с орехови ядки се озова в ръцете ми. Сякаш целофанът беше наелектризиран…

Ядките! Но, разбира се! Това беше тя! Валя! Колко години бяха минали от тогава? Десет? Дванадесет? Зимата на 92-ра… Петнадесет години!...

Прибирах се по-изморена от всякога. Отдавна не се бях чувствала така. Есенният вятър вдигаше прахоляка и листата от улицата и ги запращаше в лицето ми. Под големия съседски орех се търкаляха няколко от необраните му плодове. Наведох се и взех един. Топлината на черупката му и познатият, отсъстващ поглед на мъжа, когото срещнах днес в супермаркета ме запокитиха далеч, назад във времето...

Знаех, че Деян не ме е познал. Невъзможно би било да ме помни след толкова години, а и коя бях аз? И кой беше той? Толкова години оттогава, а не можех да се отърся от спомените. Все още сънувах полутъмното хале, крясъците на надзирателката, опипващите очи на директора Христов и страшните, черни ръце на жените... „Добрата жена си личи по ризите на мъжа, а добрия мъж - по ръцете на жена си...”... Не помня кой ми го беше казал, но тогава, по онова време, често се улавях, че стоя загледана в ръцете на жените наоколо... Всичко това беше толкова отдавна…

Есента на Деветдесет и първа… Тъкмо бяхме отпразнували първия рожден ден на сина ми Калоян. Майка му беше още в отпуск по майчинство, а аз бях без работа. Голямата криза започваше, навсякъде предстояха съкращения и никой не търсеше инженер без стаж и опит. Работех каквато изпаднеше, обикновено работа на парче, само за по няколко дни. Очертаваше се безпарична и тежка зима. Едната гола любов беше устискала през първата Луканова зима, но през задаващата се?... Затова и когато прочетох обявата във вестника и обещаното „много добро” заплащане, отидох без да се замислям. Едва на посочения адрес научих за какво ставаше въпрос. Беше ми предложена работа на орехо-трошач! Първоначалната ми реакция беше да се изсмея. Не вярвах, че в края на двадесети век съществува такава професия. Но усмивката ми изчезна в мига, в който разбрах колко точно пари предлагат. Заплатата беше повече от съблазнителна. Три хиляди лева! Страшно много пари! И как не, след като по същото време държавата разпродаваше все още гарсониерите по десетина-дванадесет хиляди лева, а реално те струваха малко на двадесет хиляди… Хич не се и замислих, а направо подписах договора. И влязох в ада…

Стисках в юмрук ореха, спомнях за онези първи пачки банкноти в джоба си и виждах глупавата си усмивка, с която пристъпих да ги взема. Първата наистина голяма заплата в живота ми! Насила бях изхвърлила от съзнанието си ужасният месец, в който се бях борила за тези пари. В този момент си представях само новото яке на Виктория и маратонките на Ники. Предвкусвах удоволствието от пълния хладилник и най-вече, двете закъснели вноски за апартамента, когато на вратата ме спря с многозначително намигване директорът Христов... „Можеш да имаш и повече, нали? Знаеш къде да ме намериш!” Забравих къде съм и какво трябва да правя! Избягах навън както си бях с работните дрехи. Така се и прибрах у дома. Пламен ме изгледа недоумяващо, над очилата и продължи да се бори с поредния касетофон, а някъде в мен продължаваше да кънти: „Да се родиш само, за да се почувстваш нахранен и облечен, само за да продължиш рода си... Малко! Отвратително малко е!”... Не бях отваряла книга от месеци, но точно тогава се зарових, в библиотеката... Георги Марков - „Мъже”...

Официалното работно време беше сутрин от осем до осем и половина вечерта, с тридесет минути обедна почивка. Твърде скоро щях да разбера, че има и неофициално работно време. То започваше два-три часа по-рано и зависеше от индивидуалните сили на всеки… Фирмата беше наела огромно хале в хладилните камери на „Булгарплод”. Тогава все още имаше такова дружество. И зиме и лете температурата вътре беше не по-висока от 5-6 градуса. За да не замръзват и да не гният плодовете. За хората никой не береше грижа. Бяхме навлечени с по три ката дрехи и ботуши. Прозорци нямаше. Едва мъждукащите луминесцентни лампи бяха наредени над дългите маси, на които се вихреше „производственият процес”. Той беше повече от простичък, но едновременно с това и доста болезнен. В единия край на масата инструменти бяха чуковете, в другия - отвертките. Мъже и жени. Първите с посинени, размазани пръсти и с изпопадали нокти, вторите с лепенки по ръцете от множеството прободни наранявания… Но и едните, и другите, с еднакво черни, напукани и захабени ръце…

На масата другите жени непрекъсното каканижеха за ежедневието си, за децата си, за непосилната норма… В началото се опитваха да заговарят и мен, но скоро се отказаха. Предпочитах да бъда в мислите си далеч от това неприветливо място. Ръцете ми машинално вадеха ядките от черупките, но съзнанието ми в този момент си спомняше за отдавна прочетени книги, за отдавна изживени приятни мигове. Жените около мен не съществуваха. Нямаше как да не забележа и неприкритата им неприязън, но не можех да мисля за това. Така или иначе не се разбирах с тях. По принцип трудно намирах общ език с жените... И като дете играех все с момчетата. Момичешките кукли и чаени сервизи ми се струваха твърде глупави и скучни, а може би вина имаха и двамата ми по-големи братя, които ме мъкнеха навсякъде със себе си. Израснах зорко пазена, но и „възпитавана” от тях. Научих от рано всичките им забавления и игри. Нямаше как да е по друг начин. Когато съм се родила, те ме бяха възприели, като личен ангажимент. Проходих едно лято на селския язовир, където те ловяха риба, казваха че първите ми думички били „кола” и „мач”... Така и не успяха да ме накарат да облека рокличка или да ми сложат панделки... та всичко това беше толкова неудобно при катерене или при игра на футбол...

После, въпреки цялото си момчешко излъчване и поведение, още дълго си останах „принцесата”, която все очаква от някъде да се появи поне единия батко, който знае и може всичко и решава всички проблеми, като с магическа пръчка. Само че те отдавна бяха далеч, а аз бях сама с децата и Пламен, който беше по-голямо дете и от тях, с вечните си неосъществими проекти и цялата му неспособност да се ориентира в света около себе си. Имаше дни, когато се питах обичала ли съм го някога... И не намирах отговор. Сигурно, първите месеци или години, но много скоро това беше забравено и беше останало само някакво тръпчиво чувство на неудовлетвореност и примирение… А аз бях стигнала до онзи ад, наречен високопарно „Фабрика за ядки” убиващ бавно, но сигурно последните остатъци човешки чувства и превръщащ ни в безмозъчни роботи...

Контактите между мъже и жени бяха строго забранени. За това следяха надзирателката на жените и провъзгласилият себе си за директор, началник на смяна Христов. Гръмкото „Директор” беше повече от високопарно, като се имаха предвид полицейските функции, които изпълняваше. Но ги изпълняваше умело и нямаше как да бъде иначе, защото си беше бивше ченге. Ако изобщо ченгетата могат да бъдат някога Бивши… Даваше ни две минути за тоалетна… Вечер ни обискираше за скрити ядки. Непокорните уволняваше. Уволняваше и за неизпълнена норма…

Моята норма беше 140 кг орехи на ден! Седем осемдесетлитрови чувала! 24-27000 ореха в зависимост от това дали са дребни, сухи и т.н. Броил съм ги толкова пъти! Като затворник! Като се извадеше мъкненето на чувалите от склада, тегленето на кантара, носенето на кофите, оставаха по секунда и половина на орех! Десет часа разделени по секунда и половина! Първо чукаш и говориш, после само чукаш и мислиш, накрая чукаш, чукаш, чукаш… и полудяваш. Казвах си „Да изкарам поне месец, да взема пълна заплата!” Изкарах! С първата заплата върнах всичките си заеми, платихме всички закъснели сметки, че останаха пари и за Коледни подаръци! Казах си „Ще изкарам още месец!” У дома имахме нужда от толкова много неща! Продължих… Христов вдигна нормата на 160 килограма. Беше невъзможна. За да я изпълня, отивах в цеха сутрин в 6:30… Бях един от последните. Всички доброволно отиваха още по-рано… Хубавото беше, че Христов идваше на работа в осем, и до този час ограниченията не важаха. Разменяхме по някоя дума с жените…

Беше последният ми ден. Знаех, че няма да изпълня нормата, неведнъж се бях опитвала. Уж правех всичко, като другите, идвах преди всички, но проклетите черупки се съпротивляваха на жалките ми усилия, сякаш им бях личен враг. Нямах представа какво ще правя от следващия ден. С нищожните „приходи” на Пламен, от всевъзжмоните му ремонти на изпочупени техники, едва покривахме сметките... Не винаги... А Виктория беше вече в първи клас и нещо в мен се свиваше всеки път като видех съвсем недетския поглед, с който изучава новите дрешки, химикалчета и всякакви подобни „луксозни” за нас неща на съученичките си или придърпва търпеливо Ники, когато се спре пред някоя лъскава играчка: „Не може! Нямаме толкова парички...”.

Толкова рано децата ми научиха тази дума...

Купчината, която тогава той изсипа пред мен в първия момент ме изплаши. Не можеше да е истина! Помислих си, че полудявам. И за миг не ми хрумна, че е случайно или просто късмет. Готовите, изчистени ядки се набиваха на очи... Погледнах го и тогава може би за пръв път наистина го видях. Бяхме се разминавали повече от месец, толкова пъти беше стоварвал пълните кофи през рамото ми, без да срещна погледа му, а този ден, в него имаше нещо, което ме изуми. Не беше съчувствие, не беше и загриженост... По-скоро някакъв сдържан гняв и решимост. Не се запитах защо го прави, просто се наведох и пръстите ми машинално продължиха работата си. Той ме спасяваше! Само за ден, но това беше нещо, което никой не беше правил за мен от години.

Казваше Валентина. Беше се задържала почти два месеца. Една сутрин чоплеше ядките и сълзи се стичаха по лицето ѝ. Знаех, че е последният ѝ работен ден. Беше получила последно предупреждение, че ако и в този ден не изпълни нормата, си отива… Дожаля ми. То дори не беше и жал, а по-скоро някакъв безсилен гняв срещу цялата нелепост, в която съдбата ни беше запокитила и от която скоро изход не виждах… Да гледаш как една майка остава без работа и с това обрича на глад децата си, и да не можеш да направиш нищо… А така ли беше?... Чуках и мислех… Един голям тежък орех се разпука съвършено. Черупката му се разпадна на четири равни части, а ядката остана здрава и лъскава. Метнах я в една празна кофа. Следващият орех беше отново съвършен. Още една лъскава ядка с формата на мозък замина в празната кофа. Сложих там и черупките. Не всички орехи са съвършени. Някои ядки остават дълбоко скрити в черупките си и като раци пустинници за нищо на света не искаха да излязат от тях. Те отиваха в общия куп, необикновените и готовите в онази кофа. Когато се напълни, я занесох и изсипах пред Валя. Тя не повярва на очите си. Погледна ме, а в погледа и се четеше безмълвна благодарност. За сметка на това други пет чифта завистливи женски очи ме изгледаха накриво.

Вечерта след работа Валя ме настигна и ми благодари, защото бяха отложили уволнението ѝ с един ден…

На следваща сутрин отидох на работа в шест без петнадесет. Бях пръв. Избирах големите и тежки орехи и за около половин час напълних с ядки две пластмасови кутии, в които жените опаковаха ядките. Оставих ги на стола на Валя под работното ѝ яке. В този ден видях само погледа на благодарност, останалите жени май не бяха разбрали за помощта. Започнах да събирам ядките през деня, вечер ги скривах, а сутрин само ги поставях под якето ѝ…

На следващия ден отидох на работа с ясното съзнание, че това наистина е последния ми ден, но вече примирена с мисълта. Чудото, в лицето на Деян нямаше как да се повтори. Импулса му да се опълчи срещу неизбежното беше обречен. Нямах избор. Оставаше ми или да се примиря или да „помоля” Христов за помощ. Всички знаехме, какво означава това. Много от момичетата се задържаха само благодарение на усамотяването си с него в стаичката за почивка. А аз знаех, че не мога да го направя. Не че ми беше останало някакво чувство за достойнство, просто изпитвах инстинктивно, паническо отвращение от представата за докосването му.

Когато влязох, повечето от мъжете вече работеха. Жените идваха малко по-късно, така или иначе трябваше да са натрошени достатъчно орехи, за да могат и те започнат. Понечих да седна на стола и напипах нещо твърдо под якето. Надигнах предпазливо края му, сякаш се страхувах някой да не ме залови на местопрестъплението и ги видях! Две пълни кутии с готови ядки! Озърнах се наоколо, никой не ме гледаше, но имах чувството, че всички знаят! Трябваше ми известно време, за да дойда на себе си. Работата никога не ми беше спорила, но тази сутрин отвертката по-често от всякога улучваше пръстите ми вместо сърцевината на ореха. На няколко пъти се опитах да намеря погледа на Деян, но той все така съсредоточено и отсъстващо размахваше чука, сякаш без да ме забелязва. Какво означаваше това? С каква цел го правеше? Не изглеждаше да е мъж, който страда от липса на женско внимание и така се опитва да го привлече. Не можех да го разбера, а в следващите дни се отказах и да опитвам. Свикнах с приготвените, скрити някъде в дрехите ми кутии и търпеливо чаках момента, в който ще се наложи да си „платя” за всичко. Беше неизбежно. Отдавна бях научила, че в този живот всичко се плаща... рано или късно. Само че „сметката” се оказа друга. И не ми я връчи Деян, както очаквах... Той просто продължаваше методично и неизменно да ми приготвя кутиите, без да ми каже и дума.

Дойде денят за заплата. След работа Валя ме настигна и се опита да мушне в джоба ми няколко банкноти! Протестирах бурно. За същия робски труд в студа, сумрака и влагата жените получаваха значително по-малко пари от мъжете. Не беше справедливо, а на всичкото отгоре тя искаше да се раздели с още една част от парите си. Валя с бледо и сериозно лице ми обясни, че знае, че не съм го направил за пари. Че ми е благодарна, но и че смята, че така е справедливо. Тя искаше да получи това, което честно беше изработила. Останалите пари не бяха нейни, бях ги изработил аз. За нея най-важното беше, че не я уволняват. Заяви ми, че ако не приема парите, тя няма да приеме от мен повече никаква помощ. И двамата знаехме много добре, че това автоматично значи уволнение. Взех парите… Почувствах се като мръсник…

В деня на заплатите, бях далеч по-спокойна от първия път. Дори не обърнах внимание на изучаващия поглед на Христов... А е трябвало! Докато ние с Деян сме си мислели, че малкия ни, безмълвен „договор” е тайна, всички останали бяха следили с нарастващ интерес, неочакваното покачване на „работоспособността” ми и неговото уединение. Вечерта го изчаках на спирката му. Знаех, че в къщи ме чакат, но нищо не можеше да ме накара да си тръгна преди да го видя, а той сякаш се изплаши от появата ми. Пъхнах в джоба му приготвените предварително банкноти... Това си беше неговата част от парите, не ги бях заслужила с нищо и не можех да ги занеса у дома... Мисля, че той се опита да ме спре. Дали сме говорили нещо... Това не помня. Но запомних очите му и разбрах, че ще помня винаги този ужас в тях.

Продължих работа и след втория месец, и след третия, и след четвъртия… Зимата на 92-ра се оказа мразовита. Сутрин ставах по тъмно и хващах първия трамвай, после първия автобус, мръзнех по спирките и се чудех „За това ли бленувахме по митингите? За това ли бях учил толкова години?...” Вечер се прибирах по нощите. Синът ми спеше и не го виждах буден… В почивните дни ме гледаше странно и се чудеше кой ли бях аз… Пет бебешки дни са си цяла вечност…

С Валентина отношенията ни бяха делови. Аз ѝ помагах с ядките, тя с математическа точност пресмяташе дела на помощта ми и в края на месеца ми го даваше във вид на финикйски знаци. След онзи първи случай аз повече не се възпротивих, но горчивият вкус в устата ми съпровождаше всеки път това заплащане…

Месеците минаваха като сън... или по-скоро като безкраен кошмар и кой знае как щеше да свърши всичко, ако един ден внезапно... Деян не се появи на работа. Не знаех защо. С него така и не си бяхме разменили повече от няколко думи, а „процента” си от заработката ни приемаше винаги мълчаливо, като след първия път, старателно избягваше да ме погледне. Нямаше как всички наоколо да не усетят объркването и паниката ми в онзи ден. И да не забележат, че нормата ми отново ще остане неизпълнена...

В обедната почивка, дълго стаяваните гняв и злоба на жените избухнаха. Коя първа се нахвърли отгоре ми не забелязах. И нямаше значение. Така и не запомних имената им. Всички бяха еднакви. Или аз нямах очи, за да ги видя и разбера… Когато усетих, че си шушукат и ме поглеждат, вече беше късно. А и да знаех, какво ще стане, едва ли бих реагирала по друг начин. До такава степен бях свикнала с присъствието и безмълвната подкрепа на Деян, че не знаех нито къде се намирам, нито какво трябва да направя. Исках да изляза навън, усещах че се задушавам, когато някой ме дръпна:

- Отделяше ги за теб, нали? Всичко прибираше за теб!

- От хляба на децата ни... Кучка!

- Да беше отишла на улицата, където ти е мястото...

- Виж! Виж ми ръцете! - съскаха една през друга и навираха в лицето ми същите черни, страшни ръце, които толкова пъти бях гледала и каквито бяха и моите... Не знаех какво да им кажа... Бяха прави!

Опитах да се отскубна, блъснах една, която ми препречваше пътя и това отприщи вълната на гнева им. Ударите се сипеха хаотично, те вече крещяха, а аз спрях да се съпротивлявам. В последния момент, преди да ме съборят на цимента, видях Христов на вратата да се подсмихва самодоволно и вдигнах ръце над главата си... Това вече не бяха жени, това беше озверяла от болките и униженията, от целия абсурд и ад тълпа. Те удряха не мен, те блъскаха с ръце и крака собствения си живот, изливаха отгоре ми трупаната си с години горчивина и безсилие…

След толкова време вече не помнех болката. Спомнях си само обидата, от разсеяното: „А? Да не си се бѝла?” на Пламен, когато се прибрах в къщи.

Не му отговорих. Отидох и легнах в леглото при Виктория. Това беше грешка, за която щях да съжалявам дълго. Години след това, тя ставаше нощем и я усещах как опипва в тъмното лицето ми, за да се увери, че съм добре...

Сутринта събрах в един сак малко дрешки на децата и затворих зад себе си вратата на апартамента. Баба ни посрещна без да задава въпроси. Селото беше останало с няколко обитаеми къщи, нищо вече не беше същото, но тогава точно, това исках...

Дойде пролетта. Бях направил осем месеца във фирмата! Човек свиква и в ада… Вече имах право на отпуск. Взех го и заминахме с жена ми и сина ми при родителите ѝ. Няколко чудесни дни по все още пустите морски плажове…

Когато се върнахме в София разбрах за случилото се. Колежките бяха пребили Валя в женската тоалетна… Все пак бяха разбрали за моята помощ. Всички във фирмата мислели, че сме любовници. Това естествено не било оправдание да крада от техните „хубави орехи” и да ги давам на нея. И ме бяха издебнали да замина… Чувствах се ужасно… Хем виновен пред нея, защото беше пострадала заради мен, хем виновен и пред останалите, защото донякъде бяха прави… Не можех да се върна на работа. Подадох молба за напускане…

С Валентина се видяхме за последно в края на месеца, когато взимахме последните си заплати. Останалите бяха в цеха и работеха. Ние стояхме сами в коридора на офиса и мълчахме. Белезите по лицето ѝ почти не личаха. Тя понечи да ми даде няколко сгънати банкноти. Поклатих отрицателно глава. Доближи и ме целуна по бузата. После се обърна и си тръгна. Никога повече не я видях… Поне до този ден в супермаркета…

- Мамо, защо стоиш на тъмно? - Виктория надникна предпазливо с типичната си тиха деликатност в стаята и зениците ѝ се разшириха при вида на ореха в ръката ми - Добре ли си?

- Да, ела! - махнах ѝ и се опитах да го скрия в шепа, но тя го изтръгна от ръцете ми.

- Нали ти самата беше забранила вкъщи да се внасят орехи?

- А може би… сгреших.

- Какво???

- Няма значение. Спомних си някои неща...

- Мамо!

- Стига! Добре съм! Просто си спомних, че има и хора на тая грешна земя... - успях да ѝ се усмихна, а тя се се сгуши, съвсем като някога на рамото ми.

- Еххх... и ти...