Някога много отдавна, в тайно къчте на Родопите, хората подготвяха най-големия празник за годината – Орфейските страсти. Празненството беше водено от главния жрец от култа на Дионисий – Бакхус, който от месеци се подготвяше телесно и духовно да изпълни ролята си.
 

Още с първите петли, жреците на Дионисий повикаха всички от околните села, заедно с цялото им вино, пък и колкото храна можеха да носят. Множеството от няколко хиляди се събра на една огромна поляна, скрита сред високи планински склонове и вековни гори. Щеше да се яде и пие до припадък, смърт или още по-зле – до обяснения в любов. Местния цар дойде с всичките си синове и дъщери, с най-добрите си войни и всичките си жени.

Щом цялото множество се събра и зае местата си, главният жрец Бакхус запали ритуалната клада в центъра на поляната и пиршеството започна. Биеха  тъпани в боен ритъм, лееха се цели реки от вино, започваха боеве до смърт или липсващи крайници.

След шестата си чаша вино, цар Ертим се надигна и посече с брадва врата на едно теле, след което изпи цяла чаша от кръвта му. Това беше знакът да започнат ритуалните танци. Около огъня се наредиха десетки млади момичета, едва облечени и започнаха да се движат сякаш обсебени от някакви духове далеч отвъд тяхното разбиране.

След тях около огъня се спуснаха млади момчета, голи до кръста и напълно извън съзнанието си. Един след друг викаха бойните си викове сякаш диви животни и с нечовешки акробатични номера се хвърляха направо в огъня, приветсващи смъртта с усмивка.

Главният жрец Бакхус имаше чувството, че нещо не е наред. Изглеждаше му сякаш цар Ертим само се преструваше да пие вино – беше болезнено трезвен след десетата чаша. Дали беше толкова опитен в пиенето или просто се преструваше да пие. Ако царят беше трезвен в полунощ, всички щяха да са прокълнати от боговете за цяла година. Бакхус не можеше да си позволи да остави целия народ да бъде прокълнат.

Той изпрати към царя ритуалната жрица с огромна купа с вино. Ако царят откажеше виното и ласките на жрицата, то той нямаше да има повече деца. Така повеляваха боговете. Цар Ертим се приближи до жрицата, коленичи пред нея и тя обля главата му с виното както водопад се разбива върху скала. Ръцете на жрицата минаха по гръбнака на царя, а устните ѝ хванаха неговите в плен.

Въпреки всичките усилия на изключително опитната жрица, цар Ертим оставаше трезвен и не докосваше виното. Вече оставаха само два часа до полунощ и Бакхус започна сериозно да се притеснва за бъдещето на хората, за които отговаряше. Боговете нямаше да им простят, ако не празнуваха достатъчно диво. Само около стотина човека лежаха мъртви – някои от бой, някой хвърлили се в огнената клада.

Бакхус убеди синовете на царя да хванат баща си, да го вържат с въжета за масата, и да наливат вино в устата му до полунощ . Успяха да го напият дотогава, но цар Ертим умря по неясни причини скоро след това. Щом видяха смъртта на баща си, синовете на царя започнаха боеве един срещу дру. Скоро цялото пиршество се превърна в пияна гражданска война. Накрая все пак боговете бяха доволни – лееше се кръв и вино. А хората – е, те ще продължават да се избиват за власт.