Осата влезе в стаята, за да умре.
Всъщност, тя не знаеше, че ще умре, но подмамена от неочакваното октомврийско слънце излезе от летаргията си и полетя. Залута се над земята, всичко беше посивяло и изсъхнало, сухи треви се поклащаха от вятъра. Литна над къщите,провря се между клоните на ореха пред блока, стана и студено. Зарея се към осветените от измамното слънце прозорци и в този миг, крайче на перде примамващо ù помаха.
Осата влезе в стаята, за да умре.
Макар че не знаеше, че ще умре, влезе тихо, много тихо, вътре беше топло, нямаше вятър, беше тихо, много тихо. Осата не знаеше какво е тихо, но знаеше, че жената, която седеше на стол и беше опряла лакти на масата, няма да остане доволна щом я види. Хората не обичаха осите. Гонеха ги, замерваха ги с тежки, огромни неща или бягаха от тях. Осата не знаеше от кой точно вид беше жената подпряла се на масата - от гонещите или бягащите, но реши да не рискува. Спеше ù се. Нямаше сила. Затова направи няколко неправилни кръгчета близо до тавана и кацна на ръба на библиотеката.
Жената на масата не забеляза осата. Седеше и гледаше изписан с много дребни,черни букви лист. На този лист беше написан светът ù. Беше решен светът ù. Всъщност, тя още не го знаеше, но листът говореше, заповядваше, решаваше вместо нея. Листът и отнемаше правото на думи и действия.

Листът казваше, че тя ще умре. Не направо наистина, тези листове са специални, те са любезни, дотолкова любезни, че лишени от всякакво чувство.Жената мразеше любезността. Онази лицемерната любезност, изплетена от много думи, завоалиращи думи, лишени от чувство думи.
Жената имаше диагноза. 
Октомврийският вятър, онзи същият вятър, приятел на слънцето, влезе през отворения прозорец и облъхна Жената и Листа. Облъхна и осата на ръба на библиотеката, но тя вече беше решила, че няма да мърда повече и ще чака. Ще чака може би онова врабче, което я гони цяло лято да се появи на прозореца и заплашително да изчурулика, вливайки сила и смелост в крилата ù. 
Осата умираше. Умираше и всъщност не го знаеше. Знаеше само, че ù се спи.
Жената стана, отиде до прозореца и го затвори. После се обърна, взе Листа от масата и го смачка. Смачка цялата му важност, смачка изкуственото му лицемерие, смачка лицето му. Листа потръпна възмутен от отношението към него – беше свикнал да го мокрят със сълзи, да го носят във папки по различните краища на света, да го вадят с треперещи пръсти и да го поднасят на добре ухаещи хора с очила и бели дрехи. 
Листът умря, преди да успее докрай да се възмути на съдбата си.
Жената стоеше права до прозореца. Гледаше октомврийското слънце, измамното октомврийско слънце.  Въздъхна, обърна се и тръгна към вратата.
В този момент забеляза осата на ръба на библиотеката.
Отстъпи спонтанно назад, после спря. Осата не мърдаше. Беше я обхванал унес, нямаше сили. Спеше ù се. Вече ù беше все едно. 
Осата умираше. Не го знаеше, но умираше. 
Жената се огледа, взе празна чаша от масата, приближи се полека и лекичко бутна вътре осата. Тя се пробуди. Опита се отчаяно да излезе от прозрачния стъклен затвор, но не успя. Започна да бръмчи, не и достигаше въздух. Затворът се движеше. Осата се удряше в гладките му стени, все повече отслабваше.
Изведнъж усети вятъра. Усети по телцето си топлината на октомврийското слънце. Усети всеки звук, галещ прозрачните ù крилца. Осата не познаваше тишината. Познаваше звуците на света. Усети се свободна и полетя. 
Вече знаеше, че няма да лети дълго. Познаваше вече умората. Познаваше и мириса на свободата. Малко, преди да умре, осата позна и щастието – щастието което не се измерваше в изкуствена любезност и в удобния ръб на нечия библиотека.
Осата отлетя, за да умре.
Жената погледа малко отлитащата оса, после тръгна по алеята между блоковете, вдъхна аромата на няколко закъснели рози, усмихна се на малкото момиченце играещо си самичко на дама, погали кварталното кученце, което се умилка в краката ù после седна на пейката под ореха. Облегна се назад и пое въздух. Издиша го, после пак пое издълбоко.
Жената вдиша света. 
После започна остатъкът от живота ù.


~Endless~