От деня - 19.
Често ги виждам. Всеки ден минавам край тях. Защото те са продавачки в магазини. Но стоят пред витрините. И пушат. С пластмасова чашка кафе в ръка.
Момичетата пред витрините.
18 – 25 годишни.
Завършили гимназия, а после...
После са два варианта. Неуспешно кандидатстване във ВУЗ. Или нежелание да отидат да учат другаде, не в избраното учебно заведение, където не са приети. Или нежелание за учене повече – под предлог, че тази година ще се подготвят, следващата ще започнат.
Което не става, разбира се.
Тъй като инерцията е убита и започва скуката на ежедневието.
Много харесвана от тях скука. Въпреки приказките за намерения.
Които приказки вървят пред мама и тате /засега/. Но хич не се възприемат сериозно нито от приятелите им, нито от познатите.
„Ами няма пари за следване...” – верен и удобен предлог за затваряне в калъфа на безразличието и нищонеправенето.
Познавам немалко младежи, които започват да учат – едва ли не без пари наистина. Но си намират работа – тежка, гадна, носеща пари.
И учат, работейки. Или работят, учейки.
Но не чакат „следващата година”.
Да, мизерия. Да, не сме бяла държава. Да, битпазарна икономика...
Което се използва за оправдание.
Не искам да кажа, че всички тези момичета, очакващи принца пред витрината, са мързеливи и безотговорни към себе си. Но така излиза. И май е...
Колко мазохистично хубаво е да ближеш цял ден чашката с изстинало кафе, да пускаш дим към небето, да се вайкаш – крадци, мошеници, няма място за честните хора...
И хич, ама хич да не правиш нещо, с което би могла да промениш нещо. Поне за себе си...
Винаги е виновен някой друг...
А ти се жалиш безмълвно, докато пафкаш фаса и държиш чашката – горката жертва...
Удобно...
© Георги Коновски All rights reserved.
